Решение № 13 от 28.05.2014 г. на ВКС по н. д. № 2180/2013 г.

Решение № 13 от 28.05.2014 г. на ВКС по н. д. № 2180/2013 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Служебният защитник в задочно проведеното производство с подсъдим Й. Б. С. е подал касационна жалба срещу осъждането му за първи път от въззивния (второинстанционен) Софийски градски съд. Въззивната (нова) присъда - 272 от 26.IХ.2013 г. по внохд № 3180/2013 г., е по обвинението срещу С. по чл. 343в, ал. 2, във връзка с ал. 1 НК, а наказанието му - 6 месеца лишаване от свобода при строг първоначален режим. По същото обвинение първоначалната присъда е била на Софийския районен съд и е изцяло оправдателна. Касационната жалба е подадена преди изготвянето на мотивите към присъдата и съдържа само позоваване на всички основания по чл. 348 НПК, но в допълнителното изложение към нея се съдържат вече и съответните аргументи, които подателят и е отнесъл обаче само към нарушенията на процесуалния и материалния закони (по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК). Сметнато е, че отстраняването на първия вид нарушения би трябвало да доведе до ново разглеждане на делото във въззивната инстанция, а второто - до оправдаването на подсъдимия направо от ВКС. В съдебното заседание на касационната инстанция жалбата е поддържана, а според участващия в него прокурор подлежи на отхвърляне като неоснователна. ВКС намери жалбата за основателна поради следното. Спорен е всъщност единствено въпросът дали подсъдимият е бил уведомен за предходното му санкциониране по административен ред - като признак от състава на престъплението по чл. 343в НК, за което е бил наказан, то е от значение и за предмета на доказване по делото, и тъкмо тези два аспекта (материално- и процесуалноправен) са дали основание въпросът да бъде обсъждан с оглед и на двете касационни основания. Независимо доколко издържан е този подход на жалбоподателя, съществени според ВКС са неяснотите и противоречията, допуснати по повдигнатия въпрос при постановяване на обжалваната присъда. Неясно е например защо, поправяйки резултата от пасивността на СРС да установи как е бил приложен чл. 58 ЗАНН от наказващия орган, СГС на свой ред се е задоволил само с докладната записка (л. 34 от делото), която му изпратило ведомството на този орган (т. е. само с твърдения на заинтересувана страна за нещо, което трябва да бъде и документирано). Пример за противоречие е пък различното изписване на адреса, за който се е твърдяло, че е мястото на връчване на предходното наказателно постановление (във вх. А или във вх. Д; в ап. 5 или в ап. 85, и др. под.). При очевидно подценения доказателствен проблем по делото, също така очевидна би трябвало да бъде невъзможността и за решаване на делото пряко във ВКС. Необходимо е да бъде отстранено същественото нарушаване на процесуалните правила при доказване на обвинението, респ. на правото на защита на подсъдимия, и едва тогава да бъдат решени материалноправните въпроси на претендираната наказателна отговорност. Правомощието на ВКС в такива случаи е да осигури ново, законосъобразно разглеждане на делото, а въззивната инстанция да го осъществи на практика. Ето защо, съобразно още с чл. 354, ал. 3, т. 2 и с останалите приложими разпоредби от глава двадесет и трета от НПК, ВКС-I наказателно отделение