Решение № 574 от 8.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 907/2008 г.

Решение № 574 от 8.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 907/2008 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Ани Саралиева Производството е образувано по касационна жалба на "С" Е. в ликвидация, чрез пълномощника му адв. Г. Б., срещу решение № 2* от 12.12.2007 г. по гр. д. № 2146/2007 г. на Пловдивския окръжен съд. В жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението поради допуснати нарушения по чл. 218б ал. 1, буква "в" ГПК (отм.) и се иска отмяната му. Ответницата В. В. П., чрез пълномощника й адв. М. П., изразява становище за неоснователност на жалбата и претендира разноските. Върховният касационен съд, състав на III гражданско отделение, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените отменителни основания и провери обжалваното решение, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в законния срок, срещу подлежащо на касационен контрол решение и е процесуално допустима. С обжалваното решение Пловдивският окръжен съд е оставил в сила решението от 6.06.2007 г. по гр. д. № 3603/2006 г. на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлен предявения от "С" Е. в ликвидация против В. В. П. иск с правно основание чл. 108 ЗС относно недвижим имот: апартамент № 15/43 във вх. А, ет. 6, блок 1589 на ул. "П" № 99, град П., и ищеца е осъден да заплати на ответницата 800 лв. разноски, и е присъдил на ответницата 400 лв. разноски за втората инстанция. По делото е установено, че със заповед № СД-Б-121/4.08.1989 г. на председателя на ОбНС - Пловдив на ЕАЗ "С", чиито правоприемник е ищеца, е предоставен възмездно терен за строителство на жилищен блок 1589, включващ 51 апартамента. Сградата е завършена през 1993 г. С предварителен договор от 29.12.1991 г. БСФ "Р" - Пловдив е продал построените апартаменти в северното крило на блока в груб вид, общо 13 на брой, на ЕФ "Д" - Пловдив, като купувачът е поел паричното задължение на продавача към ДФ "Д" за извършените до момента СМР, а продавачът се е задължил да снабди купувача или посочените от него лица с нот. акт за собственост в месечен срок от завършване и приемане на целия строеж. На основание този договор и допълнителни споразумения към него са били съставени протоколи от 18.07.1994 г. и 17.01.1995 г., съгласно което ищецът е предоставил на ЕТ "Д" апартаменти в бл. 1589, включително и процесния апартамент. С предварителен договор от 11.06.1992 г. ЕФ "Д" е продал апартамента на ответницата и тя е била въведена във владение на същия. На основание предварителния договор от 1991 г. и протокола от 1995 г. управителят на търговското дружество - ищец издал заповед № 3/23.01.1995 г. за настаняване на ответницата в апартамента. С влязло в сила на 23.12.2005 г. съдебно решение по гр. д. № 348/2004 г. на ПАС е отхвърлен иска на ЕТ "Д" против "С" Е. в ликвидация за обявяване на предварителния договор от 1991 г. за окончателен. Съставен е акт за частна държавна собственост № */10.11.1997 г. на основание чл. 148, ал. 1 ППЗДС (отм.) за апартаменти в бл. 1589, между които и процесния апартамент, съгласно който те са включени в капитала на "С" Е., образувано през 1991 г. От свидетелските показания е установено, че ответницата се е нанесла в жилището с разрешение на строителя още преди да бъде пуснато електричеството и продължава да живее в него, без никой да е оспорвал собствеността й до завеждане на делото. С нот. акт № * ответницата е призната за собственик на апартамента по давностно владение. Въззивният съд е приел за основателно възражението на ответницата, че е придобила правото на собственост върху процесния имот на основание упражнявано от нея непрекъснато владение в продължение на повече от 10 г. до предявяването на иска на 28.11.2006 г. Затова е направил извод за липса на материалноправна легитимация на ищеца. Жалбата е неоснователна. Изводът на съда, че ответницата е упражнявала непрекъснато владение върху имота в продължение на повече от 10 години, в резултат на което е придобила правото на собственост върху него по давност съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС е в съответствие със събраните в инстанциите по същество доказателствата и е законосъобразен. Неоснователен е доводът на касатора, че имотът е частна държавна собственост и за него давността е спряла да тече съгласно § 1 ЗИДЗС /ДВ бр. 46/2006 г./. Щом като процесния имот е включен в капитала на търговското дружество, той не е държавна собственост - чл. 2, ал. 4 ЗДС, чл. 17а ЗППДОП (отм.), § 10, ал. 3 ПЗР ЗПСК. Имотът е станал собственост на касатора, в капитала на който е включен, и за него разпоредбите за спиране давността за придобиване на държавни имоти са неприложими. Неоснователен е и доводът, че при доказателствена тежест на ответницата тя не доказала намерение за своене на имота. Съгласно чл. 69 ЗС предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Следователно ответницата, която се е позовала на изтекла в нейна полза придобивна давност, не е следвало да доказва намерението си да свои имота, а ищецът е този, който е следвало да обори презумпцията като докаже, че тя е държала имота за другиго. В случая това не е доказано от ищеца - касатор и законовата презумпция не е оборена. Фактът, че ответницата е започнала да владее имота от 1992/1993 г. въз основа на предварителен договор, който е сключила не със собственика му, а с трето лице, е без значение за намерението й да упражнява фактическата власт върху имота като свой. Ирелевантна е и издадената от ищеца през 1995 г. настанителна заповед, тъй като не е установено същата да е била доведена до знанието на ответницата и да са възникнали някакви облигационни отношения между нея и касатора, на основание на които тя да е държала имота за него. С оглед изложеното и установеното в инстанциите по същество, че ответницата е владяла непрекъснато процесния имот в продължение на повече от 10 години преди да се снабди с нотариалния акт за собственост през 2004 г., въззивният съд правилно е приел, че са се осъществили елементите на фактическия състав по чл. 79, ал. 1 ЗС и тя е придобила правото на собственост върху имота по давност преди предявяването на иска през 2006 г., поради което предявеният срещу нея ревандикационен иск е неоснователен. По изложените съображения жалбата е неоснователна и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответницата направените за настоящото производство разноски - адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.