Решение № 10908 от 31.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 16341/2011 г.

Решение № 10908 от 31.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 16341/2011 г., VII о., докладчик съдията Иван Раденков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на "Ловико България" АД, гр. Сухиндол (в несъстоятелност), подадена чрез пълномощника му - адв. Георгиева, срещу решение № 3901 от 10.08.2011 г., постановено по адм. дело № 9013/2009 г. по описа на Административен съд - София град. Касационният жалбоподател поддържа оплаквания за недопустимост на решението, алтернативно - счита същото за неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон - касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК. Твърди, че актовете, с които Патентното ведомство (ПВ) се произнася относно вписването във водените и поддържани от него държавни регистри, не притежават белезите на индивидуални административни актове и не подлежат на обжалване по реда на АПК, поради което първоинстанционното производство е било недопустимо. Позовавайки се на Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по т. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, счита, че регистърните производства имат гражданскоправен характер и споровете по тях са подведомствени на общите граждански съдилища. Сочи, че като е решил по същество такъв спор административният съд е излязъл извън пределите на правораздавателната си власт, дефинирана изчерпателно в АПК. Като порок на решението се изтъква, че съдът служебно се е произнесъл по валидността на оспорения пред него акт на ПВ без да е бил сезиран с такова искане в жалбата. Развива доводи, че прехвърлянето на правото върху процесната марка без изричното писмено съгласие на съпритежателя й води на извод за нищожност на вписването, защитата срещу което може да се осъществи без ограничение във времето. Счита, че са налице фактическите и правни основания за преразглеждане на вписването на прехвърлянето на марката от "Винарна Лясковец" АД на "Лясковец" ООД, като с решението за заличаване на извършеното вписване административният орган е поправил един незаконосъобразен акт и е възстановил законното положение, съществувало преди невалидното вписване. Твърди, че в нарушение на чл. 173 АПК съдът само е обявил нищожността на административния акт без да реши спора по същество или да изпрати преписката на компетентния орган за ново произнасяне. Ответникът "Лясковец" ООД в депозирани писмени бележки оспорва касационната жалба и моли за оставянето й без уважение като неоснователна. Останалите ответници - Патентно ведомство и "Винарна Лясковец" АД (в несъстоятелност) не изразяват становище по касационното оспорване. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че обжалваното решение е допустимо и правилно и следва да се остави в сила. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество на посочените в нея основания и след извършена служебна проверка съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, съдът намира същата за неоснователна. С обжалваното решение Административен съд - София град е обявил за нищожно решение от 23.06.2009 г. на заместник-председателя на ПВ за вписване в Държавния регистър на марките заличаване на вписано прехвърляне на правото върху марка с рег. № 19932 от "Винарна Лясковец" АД на "Лясковец" ООД и за вписване в Държавния регистър на марките като съпритежатели на правото върху марка с рег. № 19932 "Винарна Лясковец" АД и "Ловико България" АД, постановено по искане на "Ловико България" АД вх. № 70-00-12543/04.09.2008 г. За да постанови този правен резултат съдът е приел, че решението е издадено от компетентен орган с оглед делегирането му на изрично правомощие в този смисъл със заповед № 370/16.06.2009 г. на председателя на ПВ, но при липса на фактическо и правно основание за постановяване на акт със съдържание на процесния. Според установеното по делото от фактическа страна марка ISKRA е регистрирана на 16.02.1993 г. по заявление на Държавна фирма (ДФ) "Винпром", Чирпан. Съобразно настъпили преобразувания и универсално правоприемство в предприятието, на 6.07.2001 г. в Държавния регистър на марките са вписани последващи притежатели на правото върху марката, както следва - "Винпром - Чирпан" ЕООД, "Винпром - Чирпан" ЕАД, "Винпром - Чирпан" АД и "Ловико - Чирпан" АД. По делото няма спор, че по силата на сключено споразумение от 1.03.2001 г. между "Ловико - Чирпан" АД и "Винарна Лясковец" АД правото върху марката става съпритежание на двете дружества. На 9.07.2001 г. в регистъра е вписано прехвърляне от "Ловико - Чирпан" АД на същото дружество и "Винарна Лясковец" АД съгласно представеното в ПВ споразумение между двете дружества. Видно от т. 4 от споразумението, уредбата на различни въпроси, включително разпореждането с правата, произтичащи от регистрацията на марката, се определя в Приложение 1, неразделна част от споразумението. Цитираното приложение липсва в административната преписка. Такова не е представено и по делото. По молба от 18.09.2001 г. до ПВ, подадена съвместно от "Ловико - Чирпан" АД и "Винарна Лясковец" АД, на двете дружества - съпритежатели е издадено удостоверение за подновяване срока на действие на регистрацията на марката до 25.09.2011 г. На 28.05.2004 г. е бил сключен договор между "Винарна Лясковец" АД и "Лясковец" ООД, видно от който праводателят прехвърля изцяло правата за ползване на няколко марки, включително процесната. На 05.07.2004 г. по молба на приобретателя по договора в Държавния регистър на марките е извършено вписване на прехвърлянето и е издадено удостоверение, в което като съпритежатели на марката са посочени "Ловико - Чирпан" АД и "Лясковец" ООД. С оглед настъпили промени относно съпритежателя "Ловико - Чирпан" АД, свързани с прехвърляне на предприятието като съвкупност от права, задължения и фактически отношения и преобразуване чрез сливане с други търговски дружества, на 9.06.2006 г. като последен съпритежател в регистъра е вписано "Ловико България" АД. Производството по издаване на оспорения акт е започнало по искане на "Ловико България" АД от 4.09.2008 г. до ПВ за заличаване на вписаното на 05.07.2004 г. прехвърляне в Държавния регистър на правото върху марка ISKRA рег. № 19932 от "Винарна Лясковец" АД на "Лясковец" ООД с твърдението, че в нарушение на чл. 21, ал. 2 от Закона за марките и географските означения (ЗМГО) в случая не е искано и липсва съгласието на тогавашния съпритежател - "Ловико Чирпан" АД. Със заповед № 370/16.06.2009 г. председателят на ПВ е упълномощил свой заместник да постанови решение по искането. Заинтересованите лица "Винарна Лясковец" АД и "Лясковец" ООД са уведомени за образуваното административно производство, като им е предоставена възможност да изразят становище и да представят доказателства. При разглеждане на искането е установено, че горепосоченото Приложение № 1 към споразумението от 1.03.2001 г. между "Ловико - Чирпан" АД и "Винарна Лясковец" АД не е налично в досието на марката в ПВ. По повод изискването му от страните, с удостоверение от 3.11.2008 г. молителят е заявил, че доколкото му е известно, Приложение № 1 не е подписвано и липсва в предадената документация на дружеството - праводател. Синдикът на "Винарна Лясковец" АД също е посочил, че не разполага с такова, тъй като такъв документ не му е предаван. По преписката са налице доказателства за производство по искане с вх. № 21438/1.07.2002 г. за прехвърляне на марката, което не е било уважено поради липсата на съгласие на единия от съпритежателите - "Винарна Лясковец" АД, както и за такова по искане вх. № 36707/7.04.2006 г. за вписване на прехвърляне на права от "Ловико България" АД на "Новико Норд" ООД, съгласно приложен договор, което също не е уважено от ПВ, предвид липсата на съгласие от другия вписан съпритежател - "Лясковец" ООД. Административното производство е завършило с издаването от заместник -председателя на ПВ на процесното решение, с което е прието, че вписването в регистъра на прехвърляне на правото върху марката от "Винарна Лясковец" АД на "Лясковец" ООД е било незаконосъобразно, поради нарушение на императивната норма на чл. 21, ал. 2 ЗМГО и като такова следва да бъде заличено и да бъдат вписани предходните притежатели на марката. Волеизявлението на органа е мотивирано с липсата на доказателства за "уговорено друго" между страните, поради което приложение намира правилото на чл. 21, ал. 2 ЗМГО - при съвместно притежание правото върху марка се прехвърля с писмено съгласие на всички съпритежатели - условие, което при извършване на вписването от ПВ не е било изпълнено. За да обяви решението на административния орган за нищожно, съдът е приел, че по естеството си същото представлява акт на възобновяване на производство по издаване на административен акт. Посочил е, че събраните в производството пред административния орган доказателства не установяват факти, различни от тези, с които ПВ е разполагало при вписването на прехвърлянето на марката от "Винарна Лясковец" АД на "Лясковец" ООД, поради което не са установени обстоятелства, които да обосноват преразглеждането на този въпрос. Според съда след като е констатирало липсата на Приложение № 1 в досието на марката, ПВ не е събрало всички необходими и възможни данни, чрез които да установи по несъмнен начин, дали такова е съществувало и какво е неговото съдържание. Посочил е, че дори да се приеме, че вписването на прехвърлянето на марката е било незаконосъобразно, то административният орган не би могъл да го възобнови на основание чл. 99, т. 1 АПК, предвид изтичане на срока по чл. 102, ал. 1 АПК. Счел е, че нови обстоятелства по смисъла на чл. 99, т. 2 АПК не са били открити, тъй като не са доказани такива, от една страна, а от друга - максималният едногодишен срок за възобновяване съгласно чл. 102, ал. 2 АПК е изтекъл. С оглед липсата на материалноправно основание по чл. 99 АПК и изтичане на преклузивните срокове по чл. 102 АПК решаващият съд е заключил, че административният акт е постановен при изначална липса на фактически и правни основания, поради което е безпредметно изпращането на преписката на административния орган за ново произнасяне. Обосновал е извод, че съществуващото вписване би могло да бъде изменено единствено чрез последващо ново вписване при доказани предпоставки за това, но не и посредством заличаване на предходното. Според първоинстанционния съд дори да се приеме, че исканията за заличаване на извършено вписване в регистъра могат да бъдат разглеждани и решавани по аналогия по реда на чл. 26 ЗМГО, който не въвежда ограничителен срок за това, то отново е необходимо фактическото основание за заличаването да е установено по несъмнен начин, като в случая не може да се приеме, че това основание е налице, тъй като констатираната след вписването липса на документа от досието (Приложение 1 към споразумение от 1.03.2001 г.) не е основание за промяна на вече извършените вписвания в регистъра, а други нови обстоятелства не са налице. След като ведомството не е установило нещо различно, не е имало основание да променя вписването в Държавния регистър на марките. С тези мотиви съдът е приел решение от 23.06.2009 г. на заместник-председателя на ПВ за нищожно. Решението е валидно, допустимо и правилно. Обжалваният съдебен акт отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно - постановен е при наличие на положителните и при липса на отрицателните процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата. Неоснователно е твърдението на касационния жалбоподател, че решението е недопустимо, поради произнасянето на съда по съществото на спора при липса на годен за обжалване по съдебен ред административен акт. Атакуваното пред АССГ решение на заместник-председателя на ПВ безспорно попада в обхвата на съдебния контрол, осъществяван от административните съдилища. С оглед характера на производството по вписване в Държавния регистър на марките и съдържанието на волеизявлението на административния орган настоящият състав намира, че е налице административноправен, а не гражданскоправен спор. Твърденията на касатора в обратния смисъл не намират опора в ЗМГО. Неотносимо към предмета на спора, респективно - към въпроса за допустимостта на първоинстанционното производство, е позоваването му на Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, тъй като същото касае вписвания в съдебните регистри и поставените в него въпроси нямат връзка със спорното административно правоотношение. Приложимата разпоредба на чл. 21, ал. 3 ЗМГО предвижда вписване на прехвърлянето на правото върху съответната марка в Държавния регистър на марките и издаване на удостоверение за това. Видно от разпоредбите на ЗМГО, Устройствения правилник на ПВ на РБ и приложимите инструкции (Инструкция за разглеждане на исканията за вписване на промени в правния статус на обекти на индустриална собственост; Инструкция за водене, поддържане и предоставяне на достъп до Държавните регистри и до досиета на обектите на индустриалната собственост) ПВ води регистър за всички обекти на индустриална собственост, за които предоставя закрила. Производството по вписване на нормативноустановените обстоятелства в Държавния регистър към ПВ е охранително-регистърно производство, което започва по искане на заинтересованите лица, първоначална проверка на искането, проверка по същество и разпореждане за извършване на вписването, респективно - отказ, ако са налице предпоставките за това. Правните последици на вписването са оповестително и доказателствено действие, но не и конститутивно такова, т. е. вписването има декларативно действие, тъй като не обуславя възникването на дадено обстоятелство, а само го оповестява. Решенията на компетентния орган относно вписванията в регистрите на обектите на индустриалната собственост имат административноправен характер, поради което оспорването им се осъществява именно по реда на АПК. Този извод следва и от разпоредбата на чл. 50, ал. 2 ЗМГО, съгласно която отказите за вписване в държавните регистри могат да се обжалват по реда на Административнопроцесуалния кодекс. В този смисъл, след като отказът за вписване подлежи на съдебен контрол от административните съдилища, то същият режим на защита е приложим и срещу решенията на ПВ по заличаване, отмяна или друго волеизявление на органа относно вписването. Следователно, по силата на изрична законова норма е определен редът за разглеждане на спорове относно вписванията в държавните регистри на ПВ и това е редът по АПК. Жалбата, срещу процесното решение на ПВ е подсъдна на АССГ и като се е произнесъл по съществото й съдът е постановил решение в пределите на нормативноопределената му правораздавателна власт. Не са допуснати сочените в касационната жалба съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Решаващият съд е обсъдил фактите от значение за предмета на спора, както и доводите и възраженията на страните. Решението е постановено след извършена цялостна служебна проверка на административния акт в изпълнение на изискването на чл. 168, ал. 1 АПК. Процесуалният закон задължава съда да не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички критерии по чл. 146 АПК. Неоснователно е в тази връзка и оплакването, че съдът е нарушил процесуалните правила като е обявил актът за нищожен без това изрично да е поискано от оспорващия. За нищожността съдът винаги следи служебно, като този въпрос е уреден изрично в чл. 168, ал. 2 АПК, съгласно който съдът обявява нищожността на акта, дори да липсва искане за това. Несъстоятелни са доводите на касационния жалбоподател за неспазване на разпоредбата на чл. 173 АПК при постановяване на съдебното решение, в която са посочени правомощията на съда при нищожност или отмяна на административния акт. В случая не е налице някоя от хипотезите, регламентирани в цитираната процесуална норма. С оглед установения порок на акта, водещ до неговата невалидност, а именно - изначална липса на фактически и правни основания за постановяване на такъв, съдът правилно е посочил, че преписката не би могла да бъде изпратена на органа за ново произнасяне, тъй като същият не би могъл да издаде валиден акт по искането, с което е бил сезиран. С обявяването на решението на заместник-председателя на ПВ за нищожно съдът е решил спора по същество съобразно предоставените му в чл. 172, ал. 2, пр. 1 АПК правомощия. Обжалваното решение е обосновано и правилно е приложен материалният закон. По делото няма спор за факти. Решаващият съд е установил точно и съобразно доказателствата фактическата обстановка, която се възприема изцяло от касационната инстанция. Предмет на касационно оспорване са правните квалификации и изводи на съда. Първоинстанционният съд е приложил правилно материалния закон, като е приел, че решението на ПВ представлява волеизявление, постановено в производство по възобновяване по смисъла на глава седма АПК, тъй като искането за заличаване на вписването на обстоятелството по прехвърляне правата върху процесната марка от единия съпритежател на друго лице по същността си е искане за преразглеждане на влязло в сила и неоспорено пред съд решение на органа по вписване на това обстоятелство. Доколкото в специалния закон нарочно производство по заличаване на вписване не е уредено, субсидиарно приложение към случая намират общите правила на АПК. Законосъобразни са изводите на АССГ, че по начало промени във вписани в регистъра обстоятелства се извършват при възникване на основание за това (прехвърляне на правото, промяна в името или адреса на притежателя; учредяване на залог; подновяване срока на действие и т. н.) с ново волеизявление на органа, представляващо индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК. В случая обаче е налице друга хипотеза - пререшаване от ПВ на вече извършено от него вписване на прехвърлянето поради констатирана незаконосъобразност при първоначалното произнасяне на органа. Правилно е в тази връзка заключението на съда, че такова преразглеждане на въпроса би могло да се осъществи само по реда на извънредния способ на възобновяването при условие, че е налице някое от изчерпателно изброените в чл. 99 АПК основания и са спазени преклузивните срокове по чл. 102 АПК за реализиране на такова производство. С оглед доказателствата по делото съдът обосновано и в съответствие с материалния закон е преценил, че решението на ПВ за заличаване на горепосоченото вписване не почива на основание по чл. 99, т. 2 - т. 7 АПК и е постановено извън сроковете, преклудиращи правомощията на органа да преразгледа един стабилен административен акт. Действително, по делото са налице данни за извършване на вписването на "Лясковец" ООД като съпритежател на правото върху марката в нарушение на императива на чл. 21, ал. 2 ЗМГО. Позоваването на съществуващо приложение към споразумението от 1.03.2001 г., уреждащо и въпросите относно разпореждането с изключителното право върху марката, не води автоматично на извод, че между страните е уговорено нещо друго, различно от установеното в разпоредбата на чл. 21, ал. 2 ЗМГО, още повече като се имат предвид отказите на ПВ да впише заявено прехвърляне именно поради изразено изрично несъгласие от страна на другия съпритежател. Данните за вписване на прехвърлянето без съгласие на другия съпритежател на марката биха могли да обосноват извод за наличие на хипотезата на чл. 99, т. 1 АПК, но както правилно е приел първоинстанционният съд едномесечният срок по чл. 102, ал. 1 АПК е изтекъл, поради което решението на органа за заличаване на вписването не намира опора в закона. Констатираната липса на съгласие на другия съпритежател за прехвърлянето на правото не сочи на новооткрито обстоятелство по смисъла на чл. 99, т. 2 АПК, което при решаването на въпроса от административния орган да не е могло да бъде известно, а освен това крайният срок за възобновяване на административното производство на това и на останалите основания по чл. 99АПК също е изтекъл. Ето защо съдът законосъобразно е приел, че процесното решение на ПВ страда от непреодолим порок, който не може да бъде саниран и акт със съдържание като процесния не би могъл да бъде издаден от ПВ, поради преклудирането на компетентността на органа по възобновяване на административното производство. Целеният от касационния жалбоподател резултат не би могъл да бъде постигнат по този процесуален ред. Евентуална защита срещу вписването, за което се претендира, че е нищожно, би могла да се осъществи чрез оспорване на самото прехвърляне на правото по съответния съдебен ред. По изложените съображения съдът намира, че не са налице релевираните в касационната жалба основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК, поради което решението на Административен съд - София град следва да се остави в сила. Така мотивиран и на основания чл. 221, ал. 2, пр. 1 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,