Решение № 10883 от 18.07.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5013/2013 г.

Решение № 10883 от 18.07.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5013/2013 г., II о., докладчик съдията Севдалина Червенкова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Вера Петрова соколова и Петър Рангелов Виденов против Решение № 434/21.01.2013 г., постановено по адм. д. № 10084/2011 г. по описа на Административен съд София град. С доводи за неправилност и незаконосъобразност се иска неговата отмяна. Писмени възражения по касационната жалба са депозирани в законовия срок. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне на решението в сила. Върховният административен съд, Второ отделение, в настоящия състав, намира жалбата за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения. Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от Вера Петрова Соколова против Заповед № РД-18-46/18.08.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК, с която е одобрена КК и КР на землището на с. Лозен, район "Панчарево" - СО, в частта относно поземлени имоти с идентификатори 44063.6222.4513, 44063.6222.1152 и 44063.6222.1160 и вписаните в КР данни за собствеността. Съдът е отхвърлил като неоснователно оспорването. Решението е валидно, правилно и законосъобразно. За да постанови акта си решаващият съд, след цялостна и задълбочена преценка на доказателствата по делото, вкл. заключението на вещото лице по назначените и приети, неоспорени СТЕ и вземайки предвид доводите и възраженията на страните, както и релевантните за съда факти и обстоятелства е достигнал до верни правни изводи. Неоснователни са доводите за нищожност, недопустимост и неправилност на решението, поддържани като касационно основание по чл. 209, т. 1 - 3 АПК. Липсва основание за нищожност на решението. То е постановено от законен съдебен състав съгласно чл. 164 от АПК, поради което поддържаната нищожност не е налице. Твърдението в от касационната жалба за нищожност, произтичаща от злоупотреба с право и приемането на достъпа до имот 1153 чрез 4513 като единствено възможен, не обоснова нищожност на решението. Този извод се отнася и към довода на касатора, че заповедта е нищожна поради липса на компетентност, което прави и решението на Административния съд нищожно. Неоснователен е и доводът за недопустимост на решението. Твърдението за преюдициалност на спор за собственост, с което се обосновава недопустимост на решението относно заповедта също е неоснователно, като в случая такъв спор не е налице. Решението по гр. д. № 34368/2010 г. на СРС е между Соколова и Стоянов, а имот 4513 /улица/ е записан като собственост на СО. В този смисъл не се касае за недопустимост на произнасянето с решението. Не се касае и за неправилност на решението. Съдът е обсъдил всички фактически обстоятелства, установени чрез проверката на доказателствата, събрани в хода на производството. Съгласно ЗРП от 1990 г. 100 кв. м. от ПИ 1152 са отредени за улица-тупик /УПИ VII - 1152/ с ид. № 1152. НА № 52/1991 г. легитимира жалбоподателката като собственик на УПИ-VII 1152, а не ПИ с ид. 1152. При установяване на границите съгл. чл. 24, ал. 1 и чл. 43, ал. 1, т. 5, вр. чл. 41, ал. 1 се съобразяват и обединяват данните по съществуващи карти, планове и регистри, основани на трайни знаци, съответно на документите за собственост. В случая одобряването на КК и КР е извършено при спазване на тези изисквания на правната регламентация за нанасянето на имотите. Оспорването на вписване на СО като собственик на имот с ид. 4513, което се повтаря и в касационната жалба, е неоснователно. Улицата като част от уличната мрежа е публична общинска собственост и в този аспект е нанесена в КР. Позоваването на спор за собственост също е неоснователно, доколкото не се отнася до СО, вписана в КР. Правилно е констатирано от решаващия съд, че оспорената заповед е издадена в съответствие с материално-правните норми, като са спазени изискванията на чл. 43, ал. 1 ЗКИР и чл. 14, ал. 1 от Наредба № 3/28.04.2005 г. на МРРБ за съдържанието, създаването и поддържането на КК и КР (в редакцията й към момента на издаване на заповедта). Кадастралната карта, която се одобрява със заповед на изпълнителния директор на АГКК по реда на чл. 49, ал. 1 ЗКИР, отразява фактическото състояние на имотите към момента на заснемането им с оглед поставените на място трайни знаци за материализиране на границите им, както и данните от предходните кадастрални и други планове и документите за собственост, представени при откриване на производството пред административния орган. Този административен акт няма конститутивно действие, а констативно, т. е. не създава права на собственост, а отразява актуални такива, поради което е предвидена в чл. 53 ЗКИР възможност за последващо изменение на КК и КР при евентуална промяна в обема на собствеността. С други думи - не може по пътя на одобрението на КК и КР да се изменят границите на имоти, без преди това да са проведени съответните процедури по изменение на регулацията, по отчуждаване, сключване на договор по реда на чл. 15 и чл. 17 ЗУТ и пр. По своята същност КК представлява геодезична снимка на съществуващите на място граници на имотите. Правилно съдът е приел, че след като процесната площ от 100 кв. м, нанесена в КК като ПИ с идентификатор 44063.6222.4513, не е част от собствения на жалбоподателката имот, описан в нот. акт № 52/1991 г. и за него тя не разполага с документ за собственост, то жалбата й, с която по същество се иска в границите на нейния ПИ с идентификатор 44063.6222.1152 да бъде включен и ПИ с идентификатор 44063.6222.4513, е неоснователна. Не са налице отменителните основания на чл. 209 АПК, решението като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба - без уважение. Воден от изложените съображения и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, Второ отделение, в настоящия състав