Решение № 4869 от 9.5.2023 г. на ВАС, I о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 7 ДОПК. Н. Николов от гр. Варна, чрез адвокат И. Стефанова обжалва решение 611/04.05.2022 г. на Административен съд Варна, постановено по адм. дело 2384/2021 г., с което е отхвърлена жалбата му срещу ревизионен акт Р-03000320006700-091-001/15.06.2021 г. на органи по приходите при ТД на НАП Варна за установен данък върху доходите на физическите лица по чл. 48, ал.1 ЗДДФЛ за 2016 г. в размер на 27 157 лева и лихви от 11 361.59 лева за доход по чл. 35, т. 1 ЗДДФЛ и е осъден за съдебните разноски. В касационната жалба е посочено касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК противоречие на решението с материалния закон. Касаторът счита, че съдът неправилно е тълкувал споразумението от 20.05.2016 г. по силата на което е изплатена и получена сумата от 138 580 евро, съответно 271 576.72 лева в левова равностойност. Сочи, че съгласно раздел II, т. 2 от споразумението Фамилия ЕООД е заплатило обезщетение за ползването на недвижимия имот за времето от 10.02.2012 г. до датата на подписването му. Излага съображения, че използваният в споразумението израз обезщетение за ползването на недвижимия имот не визира обезщетение за пропуснати ползи. Твърди, че обезщетение за пропуснати ползи ще е налице, когато ползвателят като притежател на ограничено вещно право на ползване е сключил договор за ползване на имота от трето лице и е пропуснал да получи доход, поради ползването на имота от другата страна. В подкрепа на тези доводи сочи различията между иска за обезщетение с правно основание чл. 59, ал.1 ЗЗД, иска за граждански плодове по чл. 93 ЗС и обезщетението за имуществени вреди от пропуснат доход по чл. 45, ал.1 ЗЗД. Посочва, че законът определя като облагаеми тези доходи от обезщетения и неустойки, които по естеството си обезщетяват пропуска на задълженото лице да реализира доходи, които по смисъла на ЗДДФЛ биха били облагаеми. В конкретния случай при прехвърляне правото на собственост върху имотите на Фондация Света Петка, собствениците са си запазили право на ползване с цел да завършат и въведат в експлоатация построената в имота сграда със собствени средства. Нарушаването на това право не води до пропуснати ползи за ревизираното лице, тъй като нито той, нито Фамилия ЕООД са реализирали някакви граждански плодове от вещта. Искането е за отмяна на решението и отмяна на ревизионния акт. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът директор на дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика, град Варна, чрез процесуалния си представител гл. юрк. М. Марчева моли да се отхвърли касационната жалба като неоснователна, по съображения, изложени в представено по делото писмено становище. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Заключението на прокурора от Върховна административна прокуратура е за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, първо отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал.1 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество неоснователна. Съображенията за това са следните: Предмет на оспорване пред Административен съд Варна е бил ревизионен акт Р-03000320006700-091-001/15.06.2021 г. на органи по приходите при ТД на НАП Варна, с който на Н. Николов от град Варна е установено задължение за данък върху доходите на физическите лица по чл. 48, ал.1 ЗДДФЛ в размер на 27 157 лева и лихви от 11 361.59 лева за получено на 27.05.2016 г. обезщетение в размер на 138 580 евро или 271 576.72 лева в левова равностойност от Фамилия ЕООД по споразумение от 20.05.2016 г., представляващо доход по чл. 35, т.1 ЗДДФЛ. За да отхвърли жалбата съдът е приел, че ревизионният акт е издаден от компетентен орган и в предписаната от закона форма, при спазване на процесуалните правила за издаването му и в съответствие с материалния закон. От фактическа страна съдът е установил, че Н. Николов е бил собственик на 1/3 идеална част от правото на собственост върху недвижими имоти пл. 3079-в с площ от 600 кв.м. и пл. 3079-б с площ от 700 кв.м. придобити по дарение от родителите му през 1997 г. През 1999 г. правото на собственост върху тези имоти, заедно с имот пл. 3079а и изградената в груб строеж сграда в трите имота, са прехвърлени на Фондация Света Петка с нотариален акт за дарение. При дарението, собствениците, в това число и ревизираното лице Николов са си запазили правото на ползване върху дарените имоти. На 10.02.2021 г. Фондация Света Петка е продала на Фамилия ЕООД недвижимите имоти, обединени в един общ имот с идентификатор 10135.2572.96 по КК на град Варна. На 20.05.2016 г. между Фамилия ЕООД и Н. Николов е сключено споразумение, по силата на което Николов се задължава да направи доброволен отказ от правото си на ползване върху описания имот, а Фамилия ЕООД в качеството си на собственик на имота, който го е ползвал от 10.02.2012 г. до датата на подписване на споразумението, се задължава да заплати обезщетение за ползването на описания имот за периода от 10.02.2012 г. до датата на вписване на декларацията за отказ по чл. 100 от ЗС в имотния регистър към Агенция по вписванията, в размер на 138 850 евро. Съгласно банковото извлечение на ЦКБ АД клон Централен обезщетението е платено чрез банков превод и е получено по банковата сметка на Николов на 27.05.2016 г. Първоинстанционният съд е приел, че страните не спорят по така установените факти, а спорът е правен, по въпроса представлява ли полученото обезщетение такова за пропуснати ползи и облагаем доход ли е съгласно чл. 13, ал. 1, т.13, предл. последно от ЗДДФЛ. В мотивите си съдът е приел, че пропуснатите ползи са имуществена вреда. Разграничил е видовете имуществени вреди, като е посочил, че за разлика от претърпяната загуба, която води до намаляване имуществото на лицето, пропуснатите ползи по същността си представляват невъзможност за увеличаване на имуществото. На това основание е приел, че обезщетенията и неустойките за пропуснати ползи са изключени от необлагаемите доходи по чл. 13, ал. 1, т. 13 ЗДДФЛ. Според съда дори и да се приеме становището на жалбоподателя, че платеното обезщетение представлява цена за отказа му от правото на ползване, то получената сума представлява доход, който не попада сред необлагаемите доходи по чл. 13 ЗДДФЛ. Отхвърлен е и доводът, че отказът по чл. 100 ЗС е занапред, поради което не представлява пропусната полза. Според съда невъзможността да се ползва имота в бъдеще, както и целта, за която е запазено вещното право на ползване - да се завърши почивната база и бъдещото й управление, означава, че лицето се лишава от възможността да увеличи имуществото си с евентуални приходи от това. Доводите за неспазване на срока по чл. 109, ал.1 ДОПК при образуване на ревизионното производство и възражението за изтекла погасителна давност по чл. 171, ал.1 ЗДДФЛ, съдът е отхвърлил като неоснователни. Решението е правилно постановено. Страните по делото не спорят по фактите и съдът ги е установил в съответствие с доказателствата по делото. Неоснователни са възраженията в касационната жалба за неправилно тълкуване действителната обща воля на страните по споразумението от 20.05.2016 г. и противоречие на решението с материалния закон. Съгласно чл. 12, ал.1 от ЗДДФЛ облагаеми по този закон са доходите от всички източници, придобити от данъчно задълженото лице през данъчната година, с изключение на доходите, които са необлагаеми по силата на закон. По силата на чл. 13, ал. 1, т. 13 от ЗДДФЛ необлагаем доход са обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди, с изключение на обезщетенията за пропуснати ползи. От тази уредба следва, че необлагаем доход е обезщетението за имуществени и неимуществени вреди, представляващи претърпени загуби. Претърпяната загуба представлява намаление в имуществото на лицето, а пропусната ползва - неосъществено увеличаване на имуществото му. В конкретния случай от сключеното между страните споразумение от 20.05.2016 г. не се установява, че платеното от Фамилия ЕООД и получено от Н. Николов обезщетение в размер на 138 850 евро е за претърпени загуби, изразяващи се в настъпило намаление в имуществото на ползвателя. В споразумението страните са постигнали съгласие, че имотът е ползван от дружеството за периода от 10.02.2012 г. до датата на подписването му. Уговореното и платено обезщетение е за времето, през което ревизираното лице ползвател е лишено от собственика от възможността да увеличи имуществото си като упражнява ограниченото вещно право на ползване, на което е титуляр, включително и да получава доходи от имота. Пропускът на лицето да увеличи имуществото си, представлява имуществена вреда във вид на пропуснати ползи, обезщетението за която е изключено от необлагаемите доходи съгласно чл. 13, ал.1, т. 13 ЗДДФЛ. На основание чл. 35, т.1 ЗДДФЛ получените обезщетения за пропуснати ползи са облагаем доход, за който е дължим данък по чл. 48, ал.1 ЗДДФЛ. По тези съображения, настоящият касационен състав намира, че обжалваното съдебно решение, с което жалбата на Н. Николов срещу ревизионния акт, е отхвърлена като неоснователна, е валидно, допустимо и правилно постановено и следва да се остави в сила. С оглед изхода от спора на ответника по касация се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение съгласно чл. 161, ал.1 ДОПК и чл. 8, ал. 1 във връзка с чл. 7, ал.2 от Наредба 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 3 731.49 лева. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,