Решение № 144 от 8.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4603/2017 г.

Решение № 144 от 8.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4603/2017 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Велислав Павков Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Ж. А. против решение № 92/11.07.2017 г., постановено по гр. д. № 132/2017 г., поправено с решение № 113/25.09.2017 г. по същото дело от състав на Окръжен съд - Силистра. Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор, като в открито съдебно заседание поддържа отговора си, чрез своя процесуален представител. Касационното обжалване е допуснато с определение № 266/23.03.2018 г. на състава на ВКС. Материалноправен въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване е, какъв е обемът на отговорността на работодателя и на конкретния служител, извършил акта на дискриминация, като обжалването е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие с практиката на ВКС. По отговора на правния въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване, състава на ВКС приема следното: Когато уволнението е признато за незаконно от самия работодател или по съдебен ред по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя за причинените му от това вреди, ограничени до имуществените по чл. 225 КТ. По аналогичен начин е разрешен въпросът и в нормативни актове, уреждащи обезщетението при отмяна на незаконно прекратяване на служебно правоотношение - чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител, чл. 172 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, чл. 254 от Закона за МВР, а още и в чл. 226 от Закона за съдебната власт. Посочените материалноправни разпоредби се явяват специални спрямо чл. 49 ЗЗД. Ако уволненият служител е претърпял действително повече вреди, той може да ги търси, след като по съдебен път е установил незаконност на уволнението и не работодателят, а само от длъжностното лице, издало заповедта за уволнение, ако с това действие му е причинено непозволено увреждане. Както е изяснено в Постановление № 4/1975 на Пленума на Върховния съд на Република България, тази последица настъпва, когато издателят на заповедта, призната за незаконна, е ползвал служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя и въпреки това е издал заповед в този смисъл и в други подобни случаи. В тази хипотеза, искът е с правно осн. чл. 45 ЗЗД и се предявява срещу издателя на незаконната заповед за уволнение. Когато действието по уволнението е признато и за дискриминационно, тогава се прилага специалният Закон за защита от дискриминация и исковете се разглеждат по чл. 71, ал. 1, т. 3 или 74, ал. 1, съответно ал. 2 ЗЗДискр, като могат да се предявят, както срещу прекия извършител на дискриминационното действие, така и срещу юридическото лице - възложител. Няма ограничение за вида на вредите, за които може да се претендира обезщетение - важи общият принцип на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, че подлежат на обезщетение всички вреди, пряка последица от увреждащото действие. Горното разрешение на правния въпрос е дадено както с цитираното в изложението на касационните основания № 350/201.10.2015 г. по гр. д. № 1730/2014 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК, от състав на IV гр. отд. на ВКС, така и с решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК - № 73/12.06.2013 г. по гр. д. № 311/2012 г. на IV ГО ВКС, което разрешение се споделя и от настоящия състав на ВКС. По касационната жалба, ВКС приема следното: По отношение на непогасената по давност претенция за имуществени вреди, съдът е приел, че с изплащане на обезщетението по чл. 225 КТ, отговорността на работодателя за вреди е изчерпана, като за разликата до пълните претърпени имуществени вреди, отговорност следва и може да се носи от съответното виновно длъжностно лице, което е използувало недобросъвестно служебното си положение, с оглед установената дискриминация спрямо ищцата по делото. По делото е спорен въпросът за претенцията за претърпени от ищцата имуществени вреди за периода от 26.07.2011 г. до 15.05.2012 г., за който период претенцията не е погасена по давност и за който период ответникът не е направил това възражение, предвид влизането в сила на решението на въззивния съд в останалата част. С оглед отговора на правния въпрос, ответникът - работодател носи отговорност за тези вреди, доколкото те са пряка и непосредствена последица от извършването на дискриминационното действие, което в случая е установено с влязло в сила решение. Безспорно е по делото, че за посочения по-горе период, ищцата не е работила по трудово правоотношение, като оставането и без работа за този период се дължи на извършването на дискриминационното действие, като този период не се обхваща от полученото от нея обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, предвид на което тя има право да получи обезщетение за оставането и без работа за периода до възстановяването й, за посочения период от 26.07.2011 г. до 15.05.2012 г. Обезщетението, което и се дължи не следва да се изчислява на база брутно трудово възнаграждение за месеца, прехождащ уволнението, тъй като, по съображенията, изложени в отговора на правния въпрос, обозщетението се определя не по реда на КТ, а по реда на чл. 51 ЗЗД, т. е. като обезщетение в конкретния случай следва да се присъди сумата, която би получила ищцата, ако работеше по трудовото правоотношение с ответника, за процесния период. От данните по делото към настоящия момент не може да се определи размера на дължимото обезщетение, тъй като от приетите по делото заключения на две съдебно-счетоводни експертизи не може да се направи фактически извод за него. В тях обезщетението е посочено глобално, за целия период по исковата молба, без да е направена разбивка по месеци и години, поради което не може да се направи фактически извод за обезщетението за посочения по-горе период. Липсват данни, какво трудово възнаграждение би получила ищцата, ако за процесния период бе продължила да работи по трудово правоотношение с ответника, поради което по делото се налага извършването на нови процесуални действия, изразяващи се в назначаването на съдебно-счетоводна експертиза с горната задача, което от своя страна води до извод, че след отмяната на решението на въззивния съд в обжалваната част, делото следва да се върне на същия съд, за назначаване на посочената експертиза. Разноските по делото следва да се определят при новото разглеждане на делото, с оглед неговия изход пред въззивния съд, като в тях се включат и тези, сторени пред настоящата инстанция. Водим от горното, ВКС