Решение № 6394 от 14.6.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Комисията за разкриване на документите и обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия /Комисията/ срещу решение 4750 от 11.07.2022 г., постановено по адм. д. 13404/2018 г. по описа на Административен съд София-град, с което по жалба на М. Иванов е обявена нищожността на решение 2-1484/20.11.2018 г. на Комисията, с което е установена и обявена принадлежността на М. Иванов към органите по чл.1 от ЗДРДОПБГДСРСБНА в качеството му на [заличен текст]. За съвместно разглеждане в настоящото производство е присъединена и касационна жалба от М. Иванов от гр. Бургас срещу допълнително решение 5924 от 17.10.2022 г., постановено по адм. дело 13404/2018 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена молбата му за допълване на решение 4750 от 11.07.2022 г., постановено по същото дело. Касационният жалбоподател, Комисията за разкриване на документи и обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия /Комисията/, твърди неправилност на основното съдебно решение като постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли Върховния административен съд да отмени съдебното решение и, вместо него, да постанови друго по съществото на спора, с което да отхвърли жалбата на М. Иванов срещу решение 2-1484/20.11.2018 г. на Комисията в частта му, в която е установена и обявена принадлежност на М. Иванов към органите по чл. 1 от ЗДРДОПБГДСРСБНА. Вторият касационен жалбоподател, М. Иванов, твърди неправилност на решение 5924 от 17.10.2022 г., постановено по адм. дело 13404/2018 г. по описа на Административен съд София-град поради постановяването му в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли Върховния административен съд да отмени съдебното решение и, вместо него, да постанови делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по оспорването на документи по чл. 193 от ГПК. Претендира разноски. Касационният жалбоподател, Комисия за разкриване документите и за обявяване принадлежност на български граждани към държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, редовно призован, се представлява от юриск. Мутафчийска, която поддържа касационната жалба на своя доверител, а по същество твърди неправилност на съдебното решение по съображения, развити в касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност в случай, че има претенция за адвокатско възнаграждение от страна на втория касатор. Редовно призован за съдебно заседание, касационният жалбоподател, М. Иванов от гр. Бургас, не се явява и не се представлява. От същия по делото е депозиран писмен отговор на касационната жалба, подадена от Комисията, с развити в него доводи за неоснователност на същата, съответно за правилност на атакуваното с нея съдебно решение. Представителят на Върховната административна прокуратура депозира заключение за неоснователност на касационната жалба на Комисията за разкриване документите и за обявяване принадлежност на български граждани към държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Върховният административен съд - III отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на доказателствата по делото, намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежни страни, за които съдебните актове са неблагоприятни, поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество, същите са основателни. С обжалваното решение 4750/11.07.2022г., постановено по адм.д. 13404/2018г. по описа на АССГ съдът в производство по чл. 29, ал. 6 от ЗДРДОПБГДСРСБНА е обявил за нищожно по жалба на М. Иванов решение 2-1484/20.11.2018 г. на Комисията в частта, с която е установена и обявена принадлежността на жалбоподателя към органите по чл. 1 от Закона. За да стигне до този правен резултат, съдът е приел, че решение 2-1484/20.11.2018 г. на Комисията е издадено от компетентен орган в рамките на предоставените му по закон правомощия, при спазване на процесуалноправните правила, но в противоречие с материалния закон. Съдът е приел, че предвид нормата на чл. 26, ал. 1, т. 2 от ЗДРДОПБГДСРСБНА Комисията е била задължена да извърши проверка относно наличие на основания за установяване и обявяване на принадлежност към органите по чл. 1 от закона относно лицата, заемащи публична длъжност или изпълняващи публична функция, посочени в чл.3, ал.1, т. 14 и т. 26 от същия закон. По делото безспорно е установено, че жалбоподателят е заемал публични длъжности - началник на сектор и началник отдел в Министерство на вътрешните работи през периода от 2009 г. до 2013 г. и по отношение на него е било постановено решение 137 от 09.06.2010 г. на Комисията, с което е установена и обявена принадлежността му към органите по чл. 1 от Закона. Това решение е обжалвано по съдебен ред, като с решение 2390 от 17.05.2011 г., постановено по адм. дело 4897/2010 г. по описа на АССГ, съдът е отменил оспорения административен акт. Решението е потвърдено с решение 15808 от 30.11.2011 г. постановено по адм. дело 9450/2011 г. по описа на ВАС, Трето отделение. Съдът е приел, че въпросът относно принадлежността на М. Иванов от гр. Бургас е разрешен с влязло в сила съдебно решение, с което е отменено предходно решение на Комисията, издадено въз основа на идентични основания, факти и доказателства. Счел е, че в настоящия случай не е налице и хипотезата на чл. 28 от ЗДРДОПБГДСРСБНА, тъй като не са налице нови доказателства, поради което и, позовавайки се на Тълкувателно решение 12/09.12.2021 г. на Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, съдът е заключил, че Комисията не е разполагала с материалната компетентност да се произнася отново по същия въпрос. По горните съображения АССГ е стигнал до извода, че оспореното решение на Комисията е издадено в противоречие с влязло в сила съдебно решение и съгласно чл. 177, ал. 2 от АПК следва да бъде обявено за нищожно. С решение 5924 от 17.10.2022 г., постановено по адм. дело 13404/2018 г. по описа на Административен съд София-град, в производство по реда на чл. 176 от АПК административният съд е отхвърлил молбата на М. Иванов за допълване на решение 4750 от 11.07.2022 г., постановено по същото дело. За да стигне до този резултат, административният съд, предвид мотивите на т.9 от ТР 1/04.01.2001 г. по т.гр. д. 1/2000 г., на ОСГК, съгласно които производството по чл. 193 от ГПК има за предмет установяване истинността на документа и изводът на съда е относим само до доказателствената стойност на същия, съответно до годността му да бъде използван като доказателствено средство в производството, е заключил, че произнасянето по въпроса за истинността на оспорения документ не формира сила на пресъдено нещо , поради което не се изисква обективирането му в диспозитива на решението. В допълнение е развил съображения за това,че съдът дължи произнасяне по чл. 193 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК само при изследване на въпроса за законосъобразността на оспорения акт извън специфичната хипотеза на обявяване нищожността на решението в хипотезата на чл.177, ал.2 от АПК. Основното съдебно решение е неправилно. Незаконосъобразен е изводът на АССГ за нищожност на обжалвания пред него административен акт, основаваща се на разпоредбата на чл. 177, ал. 2 от АПК. Изложените принципни съображения за необходимостта от зачитане на силата на пресъдено нещо са правилни, но са неприложими в настоящия случай, тъй като липсва съвпадение на предмета на спора по двете дела. Силата на пресъдено нещо се формира само по предмета, по който съдът се е произнесъл (Тълкувателно решение 1 от 4.01.2001 г. по т. гр. д. 1/2000 г., ОСГК на ВКС, мотиви към т. 18). Отводът за прeсъдено нещо предпоставя тъждество на предмета , каквото, за да е налице, предполага пълно припокриване между установеното със сила на прeсъдено нещо субективно право по първото дело с правото - предмет на разглеждане по второто делопо всички, индивидуализиращи ги белези правопораждащ факт, съдържание, основание, субекти и време, за което се претендира. В настоящия случай АССГ не е отчел обстоятелството, че отмененото решение 137 от 09.06.2010 г. на Комисията, с което е установена и обявена принадлежността на М. Иванов към органите по чл. 1 от Закона е постановено при действието на по-старата редакция на разпоредбата на чл. 26, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ЗДРДОПБГДСРСБНА, съгласно която Комисията е оправомощена да установи принадлежност към органите по чл. 1 от същия закон на лицата, заемащи публични длъжности към два, стриктно фиксирани момента: по т. 2 -за лица, заемали публични длъжности от 10.11.1989 г. до влизането в сила на този закон, а по т. 3 - за лица, заемащи публични длъжности или извършващи публична дейност към деня на влизане в сила на този закон . Доколкото М. Иванов не е заемал публична длъжност към нито един от тези два момента, за Комисията не е съществувало правно основание за проучването му, съответно-за установяване и обявяване на принадлежността му към органите по чл.1 от закона. С решение 2390 от 17.05.2011 г. постановено по адм. дело 4897/2010 г. по описа на АССГ съдът не се е произнесъл по съществото на спора дали се установява или не принадлежност на Иванов към органите по чл. 1 от Закона, а дори да са изложени констатации в тази насока, те не са сред решаващите мотиви на съдебния акт и не се ползват със сила на пресъдено нещо. Решаващите мотиви на това съдебно решение са в смисъл, че Комисията не е разполага с правомощието да обследва М. Иванов след като същият не е заемал публична длъжност в строго фиксираните от разпоредбата на чл.26 от Закона / в редакцията й към 09.06.2010 г. / периоди. Не такъв е случаят при постановяване на Решение 2- 1484/20.11.2018г. на Комисията. Видно от Списък на лицата, заемали и заемащи публични длъжности в МВР в периода от 08.10.2009г. до 31.07.2017г., изготвен МВР / рег. 812100-18160/01.09.2017г./, М. Иванов е заемал длъжността началник на сектор /отдел в МВР в периода 01.04.2009г. до 18.01.2017г., поради което попада в обхвата на чл.3, ал.1, т.14 от Закона. Към датата на постановяване на това решение обаче вече е в сила промененият текст на разпоредбата на чл.26, т.2 от Закона / изм.- ДВ бр.103 от 2012г. /, съгласно който Комисията има правомощието да обследва и установява принадлежност към органите по чл.1 от закона и спрямо лицата заемали или заемащи публични длъжности, както и извършвали или извършващи публични дейности от 10.11.1989г. до извършването на проверката. След като към датата на постановяване на втория административен акт Комисията вече има правото и задължението да се произнася по принадлежността на М. Иванов към органите по чл.1 от Закона, то това произнасяне не се покрива от силата на пресъдено нещо на съдебното решение, с което е отменен първия административен акт. В този случай не е налице процесуална пречка да бъде издаден нов административен акт, който при съдебно обжалване да подлежи на самостоятелен контрол за законосъобразност на всички основания по чл. 146 от АПК. Въпросите относно законосъобразността на оспорения административен акт, повдигнати с жалбата, не са обсъдени от съда, поради което касационната инстанция не може за първи път да излага доводи в тази насока. Неизлагането на мотиви в първоинстанционното съдебно решение относно съответствието на административния акт на материалноправните разпоредби и целта на закона препятства възможността на съда да извърши проверка на правилността на първоинстанционното решение в тази насока. Преценката на доказателствата и излагането на изводи по същество за първи път в касационната инстанция би довело до ограничаване правото на участие на страните в производството, съответно би ги лишило от същинска касационна проверка относно законосъобразното провеждане на съдебното производство по оспорване на административния акт. Това налага съдебното решение да бъде отменено, а делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, с оглед спазване императивното изискване на чл. 168, ал. 1 от АПК и принципа за двуинстанционност на съдебния административен контрол. Поради връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на АССГ, следва да се отмени и атакуваното с касационната жалба на М. Иванов допълнително решение по делото. На основание чл. 226, ал. 3 от АПК въпросът за разноските пред настоящата инстанция следва да се реши от първоинстанционния съд при новото разглеждане на делото. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ от АПК и чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК , Върховният административен съд, трето отделение