Решение № 13383 от 8.12.2016 г. на ВАС по адм. д. № 12137/2015 г.

Решение № 13383 от 8.12.2016 г. на ВАС по адм. д. № 12137/2015 г., VII о., докладчик председателят Таня Вачева Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационната жалба на "Зърнени храни" АД със седалище в гр. С., подадена чрез пълномощник, против решение № 64/13.08.2015 г. по адм. д. № 70/2015 г. по описа на Административен съд - Ш., с което съдът е отхвърлил жалбата на дружеството срещу АУЗД № 000427/21.11.2014 г. на орган по приходите в О. Ш., потвърден с решение № 26-00-5804/18.02.2015 г. на началника на отдел "Местни данъци и такси битови отпадъци" при О. Ш., по отношение установени задължения на дружеството за ДНИ и ТБО за 2012 г. и 2013 г. Касаторът релевира доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му в нарушение на материалния закон. Счита, че съдът неправилно е приел в изводите си, че задълженията на дружеството за декларирания недвижим имот са възникнали от датата на влизане в сила на съдебното решение на ВКС, постановено по предявен от "Зърнени храни" АД ревандикационен иск. Според касатора, съдебното решение не е доказателство в административно-съдебното производство, нито е титул за собственост, поради което и дружеството дължи ДНИ и ТБО за декларирания недвижим имот от момента на фактическия въвод във владение. Иска отмяна на решението и произнасяне по съществото на спора, при което АУЗД бъде отменен в обжалваната част. Ответникът началникът на отдел "Местни данъци и ТБО" при О. Ш., чрез пълномощник, оспорва касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, след като провери правилността на обжалваното решение, приема следното: По делото няма спор за факти. Страните спорят по приложението на закона. Първоинстанционният съд е установил, че с влязло в сила решение № 208/18.04.2012 г., постановено по т. д. № 1159/2010 г. на Върховния касационен съд, е признато за установено по отношение на Държавна агенция "Д. резерв и военновременни запаси", че "Зърнени храни" АД е собственик на недвижим имот - З. Ш., находящ се в в гр. Ш., представляващ УПИ ХI, кв. 367 по плана на града, с площ от 34 600 кв. м, ведно с построените в имота сгради. Със същото решение Държавната агенция е осъдена да предаде владението на имота на "Зърнени храни" АД. На 28.04.2014 г. е извършен въвод във владението на имота от ЧСИ. Безспорно е, че с декларация № 14002822/8.08.2014 г. и последващи коригиращи декларации дружеството е декларирало имота в О. Ш.. Със заявление от 24.10.2014 г. е поискало установяване на задължения за ДНИ и ТБО. Оспореният пред административния съд АУЗД е издаден по реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК. С него са установени задължения за ДНИ и ТБО за описания недвижим имот за 2012 г., 2013 г. и 2014 г. Дружеството твърди, че не дължи ДНИ и ТБО за 2012 г. и 2013 г., тъй като не е ползвало фактически имота през този период, а тези задължения следва да се вменят на собственика на имота само за 2014 г., тъй като през тази година той е въведен във владение. Първоинстанционният съд е обсъдил в съвкупност релевантните за спора факти и обстоятелства. Проявил е процесуална активност и е събрал всички относими доказателства. Изпълнил е задължението си да провери законосъобразността на административния акт в обжалваната част на всички основания по чл. 146 АПК. По същество е приел, че задълженията са вменени на основание чл. 10 ЗМДТ и чл. 64 ЗМДТ, правилно са определени по размер, предвид представената данъчна декларация на дружеството. ТБИ също са определени законосъобразно, предвид установеното действително предоставяне на услугите от общината и по отношение на собствения на дружеството недвижим имот, решенията на общинския съвет и липсата на декларации за освобождаване от заплащане на ТБИ за процесните периоди. По основното наведено от дружеството възражение, а именно кой е началният момент, от който собственикът дължи плащанията, първоинстанционният съд правилно е заключил, че това е моментът на установеното право на собственост върху недвижимия имот - 18.04.2012 г., датата на влизане в сила на съдебното решение по ревандикационния иск, както е приел и административния орган. Решението е правилно. Основното възражение на касатора за неправилност на съдебния акт е по отношение първоинстанционния извод досежно началния момент на дължимостта на ДНИ и ТБО за декларирания недвижим имот. Възражението е неоснователно. Въз основа на влязлото в сила решение на Върховния касационен съд "Зърнени храни" АД е подало декларация по чл. 14 ЗМДТ, като е приложило и копие от влезлия в сила съдебен акт. Оспореният АУЗД е издаден след извършена проверка именно по данни от декларацията на собственика. Собственикът е и задълженото лице по чл. 14 ЗМДТ, както и по чл. 64 ЗМДТ. Съдебното решение по ревандикационния иск съдържа установителен и осъдителен диспозитив. То легитимира дружеството като собственик на недвижимия имот. Твърдението, че имотът не е деактуван като държавен и за него все още има издаден акт за публична държавна собственост, е неотносимо към заплащане на задълженията за ДНИ и ТБО от собственика на имота, признат със съдебното решение. При петиторните искове носителят на едно вещно право иска да бъде прекратено нарушението на неговото право. Става дума за защита именно на вещно право, а не на фактическо отношение. Защитата се осъществява чрез съдебно установяване и признаване на вещно право у притежателя и осъждане на другата страна да преустанови нарушението. Затова собственикът доказва в това производство правото си на собственост върху имота. Ревандикационният иск е такъв иск. Неговият предмет са всякакви вещни права, а крайната му цел е да се възстанови владението на собственика, когато то е отнето. При ревандикационния иск ищецът доказва две неща: че е собственик на вещта и че именно ответникът владее вещта без основание. Този иск е осъдителен, но включва в себе си и установителен иск. По смисъла на чл. 124, ал. 1 ГПК разликата между осъдителния и установителния иск не е в различието между субективните права, които са техен предмет, а в интереса, който поражда нуждата на ищеца от защита. Преценката зависи не от вида на спорното право, а от степента на засягането, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера на ищеца. Когато защитаваното с установителния иск право е само застрашено, без да е било нарушено, доколкото не е реализирана опасността да се възпрепятства упражняването му, защитата се ограничава само с неговото потвърждаване. Само нарушаването на правото обуславя нуждата от иск за неговото възстановяване. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, от волята на ищеца зависи да прецени от какъв вид и в какъв обем защита на засегнатото си материално право има нужда при възникналия правен спор. Съдебното решение по ревандикационния иск със сила на пресъдено нещо разрешава спора за вещното право между страните по делото. По предмета на делото съдът се произнася в диспозитива на решението. Тъй като само диспозитивът е източникът на силата на пресъдено нещо на решението, то съдът се произнася и по въпроса за притежанието на спорното право с диспозитив. Решенията по ревандикационните искове се вписват в имотния регистър. Следователно, както правилно е приел първоинстанционният съд, законосъобразно административният орган е определил, че дружеството е данъчнозадължено лице за недвижимия имот от 18.04.2012 г. Предвид изложеното, касационната инстанция приема, че решението на Административиня съд - Ш. е постановено в съответствие с доказателствата и закона, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на правния спор и своевременно направеното искане за присъждане на сторените по делото разноски, в полза на О. Ш. следва да бъдат присъдени разноски за защита от юрисконсулт в размер на 2269,69 лв., на основание чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, вр. с чл. 161, ал. 1 ДОПК. Воден от горното, Върховният административен съд