Решение № 305 от 16.07.2009 г. на ВКС по к. д. № 293/2009 г.

Решение № 305 от 16.07.2009 г. на ВКС по к. д. № 293/2009 г., II н. о., НК, докладчик съдията Татяна Кънчева Касационното производство е образувано по жалба на частния тъжител и граждански ищец Л. С. Д. срещу въззивна присъда № 66/14.04.2009 г. по внохд № 479/09 г. на Пловдивския окръжен съд. С жалбата се правят оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до неправилно приложение на материалния закон - касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Иска се присъдата да бъде отменена и делото да бъде върнато за ново разглеждане от първоинстанционния съд. В депозирано възражение, подсъдимият и неговият з. молят жалбата да бъде оставена без уважение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 НПК установи следното: С присъда № 71/11.02.2009 г. по нохд № 91/08 г. Пловдивският районен съд признал подсъдимия С. Л. Д. за виновен по чл. 148, ал. 1, т. 1 вр. чл. 147, ал. 1, пр. 2 НК за това, че на 16.06.2008 г. публично приписал престъпление по чл. 209, ал. 1 НК на Л. Д. и на основание чл. 78а НК го освободил от наказателна отговорност и му наложил административно наказание глоба в размер на 500 лв. Осъдил го да заплати на Л. Д. обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на 2000 лв. С присъдата съдът признал подсъдимия за невинен по чл. 148, ал. 1, т. 1 вр. чл. 147, ал. 1, пр. 2 НК за това, че на 8.02.2008 г. публично приписал престъпление по чл. 206, ал. 1 НК на Л. Д. и го оправдал по повдигнато с тъжбата обвинение, като отхвърлил и предявения граждански иск за вреди от това престъпление. С атакуваната пред Върховния касационен съд въззивна присъда Пловдивския окръжен съд отменил първоинстанционната присъда в осъдителната й част, признал подсъдимия С за невинен по възведеното му обвинение за извършено престъпление по чл. 148, ал. 1 НК на 16.06.2008 г. и отхвърлил гражданския иск на Л. Д. Потвърдил присъдата в оправдателната й част, касаеща второто обвинение. Върховният касационен съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 346, т. 2 НПК намира, че в обхвата на касационната проверка попада само деянието, по което подсъдимият е оправдан с въззивната присъда. По отношение на деянието, извършено на 8.02.2008 г. въззивният съдебен акт има характер на решение, с което първоинстанционната присъда е потвърдена. В тази част присъдата е влязла в сила и не подлежи на касационно обжалване. Жалбата е основателна. Въззивният съд, по жалби на страните е извършил проверка на атакуваната присъда и е изложил възприетата фактическа обстановка, която приел за правилно установена от първоинстанционния съд. Намерил е за доказано, че тъжителят и подсъдимият са баща и син, които били с влошени взаимоотношения и водели помежду си граждански и изпълнителни дела във връзка със задължения за плащане на издръжка от подсъдимия. На 15.12.2005 г. подс. Д. продал на сина си Л. своята 1/2 идеална част от апартамент в ж. к. "Т." срещу сумата 7500 лв. Сделката била изповядана пред нотариус, като в нотариален акт № 160/15.12.2005 г. е отразено, че цената изцяло е изплатена на продавача и страните разбират правните последици от сделката. На 16.06.2008 г. подсъдимият депозирал жалба срещу решение по гр. д. № 144/08 г., с което бил осъден да плаща издръжка на сина си докато е студент. В жалбата вписал следното: "А за да ме склони да му прехвърля жилището си и да ме лиши от ползването му, ищецът си послужи с измамата, че в замяна на имота ми, няма да претендира отделно от това и издръжка". Приел за недоказано твърдението на подсъдимия, че се е съгласил да прехвърли своята част от имота след постигната договорка с непълнолетния си син си и с бившата си съпруга, че в замяна на това няма да му се търси издръжка. При тези факти, въззивният съд неправилно е изтълкувал обективните признаци на престъплението по чл. 147, ал. 1 пр. 2 НК и като е оправдал подсъдимия е допуснал нарушение на материалния закон. Изпълнителното деяние на престъплението по чл. 147, ал. 1 НК може да бъде осъществено в две форми - разгласяване на позорно неистинско обстоятелство за другиго или приписване на престъпление, което лицето не е извършило. И в двата случая се засягат честта и достойнството на адресата, защото приписването на престъпление е особен случай на разгласяване на позорно обстоятелство, неотговарящо на действителността. Безспорно отговорността за клевета чрез приписване на престъпление възниква когато твърдяното престъпление е конкретизирано в достатъчна степен, защото само тогава характеризира отрицателно личността на извършителя. Излагайки правните си съображения, въззивният съд е приел, че в инкриминирания документ приписаното престъпление е очертано достатъчно конкретно по време, място и начин на извършване, но е ценил като ирелевантно обстоятелството, че подсъдимият е характеризирал поведението на частния тъжител като измама. Това обстоятелство не само, че е правно релевантно, но и е достатъчно за извод, че подсъдимият е осъществил обективния признак на състава на престъплението по чл. 147, ал. 1 пр. 2 НК - приписал престъпление на тъжителя. Той няма да носи наказателна отговорност, ако се установи истинността на приписаното престъпление - тоест, ако фактите сочат, че тъжителят действително е извършил престъплението, в което баща му го обвинява. Както вече бе посочено, съдът е приел за установено точно обратното - липсва твърдяната от подсъдимия договорка със сина му, която да го е мотивирала да му продаде имота. Основателно е възражението в касационната жалба за логически противоречия в изводите на съда за несъставомерност на извършеното от подсъдимия престъпно деяние. От една с., Пловдивският окръжен съд приема, че между двамата е сключен "ненаименован договор", който е нищожен от гледна точка на гражданското право и затова подсъдимият не може да бъде измамен, а съответно синът му не може да е извършил престъпление по чл. 209 НК. След като нищожната сделка не може да породи правни последици и чрез нея не може да се възбуди заблуждение у подсъдимия да се разпореди с имуществото си, а въпреки това той обвинява тъжителя в измама, то логичният извод е, че Д. приписва на сина си престъпление, за което знае, че последният не е извършил. Затова настоящият касационен състав намира, че като е оправдал подсъдимия по повдигнатото му обвинение, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон. Присъдата следва да бъде отменена в тази й част, а делото върнато за ново разглеждане за правилно приложение на закона. При тези съображения и на основание чл. 354, ал. 3, т. 3 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение