Решение № 10931 от 15.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6388/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция Консулски отношения към Министерство на външните работи (МВнР), чрез процесуален представител М. Узунова началник на отдел Процесуално представителство , Дирекция Правна , срещу Решение 663 от 02.04.2024 г., постановено по административно дело 335/2023 г. по описа на Административен съд - Кюстендил, с което по жалба на И. Ю. К. от гр. Перник е отменен отказ за връщане на платена на 29.05.2023 г. от името и за сметка на жалбоподателя И. К. такса в размер на 100 евро за издаване на временен паспорт от Посолството на Република България в Рим, Италия, обективиран в Писмо 23ПР-2453/01.08.2023 г. на директора на Дирекция Консулски отношения към МВнР и преписката е изпратена на директора на Дирекция Консулски отношения към МВнР за постановяване на нов административен акт при спазване на задължителните указания на съда по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на решението. Касационният жалбоподател поддържа, че оспореното решение е недопустимо, алтернативно неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост отменителни основания по чл.209, т. 2 и т. 3 АПК. Счита, че първоинстанционният съд се е произнесъл при липса на годен за обжалване индивидуален административен акт, тъй като директорът на Дирекция Консулски отношения към МВнР не е административен орган по смисъла на §. 1, т. 1 от ДР на АПК, не е самостоятелен разпоредител с бюджет и не може самостоятелно да взема решение за освобождаване от държавна такса за извършени консулски услуги на български граждани. Посочва, че ако се приеме, че е налице такъв, то обжалваното решение е неправилно - постановено при неправилно тълкуване и прилагане на закона. Твърди, че първоинстанционният съд неправилно е тълкувал и приложил разпоредбата на чл. 13, ал. 4 от Тарифа 3 за таксите, които се събират за консулско обслужване в системата на МВнР по Закона за държавните такси, приета с ПМС 333 от 28.12.2007 г. и тъй като в случая нито един от елементите на посочената разпоредба не е бил налице, не са били налице и нормативни основания за освобождаване на И. К. от държавна такса. В заключение обосновава извода, че становището на директора на Дирекция Консулски отношения към МВнР, обективирано в процесното писмо, е законосъобразно. Иска да се обезсили обжалваното решение и се прекрати производството по делото или алтернативно да се отмени обжалваното решение и се постанови ново, с което се отхвърли жалбата на И. Ю. К. от гр. Перник срещу Писмо 23ПР-2453/01.08.2023 г. на директора на Дирекция Консулски отношения към МВнР като неоснователна и недоказана. Претендира и присъждане на направените по делото разноски, изразяващи се в заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. В проведеното на 08.07.2024 г. съдебно заседание процесуалния представител на касатора е направил искане и за възстановяване на надвнесената държавна такса в размер на 1,57 лева. Ответникът по касационната жалба И. Ю. К. от гр. Перник, чрез процесуален представител адв. С. Желев, с писмен отговор, оспорва касационната жалба и споделя изводите на първоинстанционния съд. Иска да се остави в сила оспореното решение и претендира направените разноски за касационната инстанция, изразяващи се в адвокатско възнаграждение. Прокурорът от Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд състав на Седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е основателна. Предмет на проверка за законосъобразност пред първоинстанционния съд е отказ за връщане на платена на 29.05.2023 г. от името и за сметка на жалбоподателя И. К. такса в размер на 100 евро за издаване на временен паспорт от Посолството на Република България в Рим, Италия, обективиран в Писмо 23ПР-2453/01.08.2023 г. на директора на Дирекция Консулски отношения към МВнР. С писмото органът е уведомил заявителя К., че заплатената такса не подлежи на връщане и същата е събрана правомерно, съгласно Тарифа 3 за таксите, които се събират за консулско обслужване в системата на МВнР по Закона за държавните такси (ЗДТ), тъй като отнемането на личните му документи не представлява грабеж - К. впоследствие е установил липсата на портфейла с документите, а и в попълнената от него декларация по чл. 17 от Правилника за издаване на българските лични документи (ПИБЛД) и документа от италианската полиция не е отразено, че документите са отнети насилствено. Съдът е установил, че процедурата по издаване на временния паспорт на жалбоподателя К. е образувана по негово Заявление ROM 2300533Р/29.05.2023 г., с надлежно попълнена от него декларация по чл. 17, ал. 1 ПИБЛД, попълнена от С. Кирилова декларация за установяване на самоличността му и документ от италианската полиция, представляващ протокол за завеждане на жалба от 28.05.2023 г. за отнемане на вещи, като в същия не са попълнени графите за кражба, джебчийство, изгубване и отскубване на пренасяната вещ. Установил е, че по време на екскурзия в гр. Рим на К. и съпругата му, за периода от 26.05.2023 г. до 29.05.2023 г., на 28.05.2023 г., в интервала между 09,30 ч. - 09,45 ч. в метро на метростанция Vittorio Emanuele, след сигнал за затваряне на вратите, ниска, пълна, леко мургава жена изблъскала и разделила прегърнатите съпрузи, като чантичката на К. била между тях, след което жената се измъкнала, а съпрузите залитнали назад и се подпрели на останалите пътници. След това К. установил че портфейлът му, с лични документи, банкови карти и пари, липсва и по указания на посолството на Република България в Рим, посетил най-близкото полицейско управление и се снабдил с документ, удостоверяващ случилото се. На следващия ден 29.05.2023 г. К. отишъл в посолството на Република България и срещу 100 евро (такса събрана по реда на чл.13, ал.3 във вр. с чл.5, ал.1, т.2 от Тарифа 3) му бил издаден временния паспорт. При тези фактически установявания първоинстанционния съд е приел, че оспореното писмо по естеството си е индивидуален административен акт, с утежняващ за адресата правен характер; че е издадено от компетентен административен орган, в съответствие с чл. 5а, ал. 1 и чл. 43, т. 1 от Устройствения правилник на МВнР, имащ ръководни и контролни правомощия по отношение дейността на консулството на Република България в гр. Рим, Италия; че съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК и че е издаден при спазване на общите правила по чл. 35 и чл. 36 АПК. Счел е обаче, че отказът е незаконосъобразен поради противоречие с материалния закон, тъй като начинът на отнемане на портфейла на К. покрива нормативното изискване за насилствено отнемане по чл. 13, ал. 4 от Тарифата, като отнемането е осъществено въпреки волята и знанието на потърпевшия, чрез използване на сила целенасочен сблъсък на подозираната жена с него, блъскане и бутане на последния. Формирал е извод, че с установяването на насилственото отнемане на документите, са налице предпоставките за освобождаване от заплащане на таксата по чл. 13, ал. 3 във вр. с чл. 5, ал. 1, т. 2 от Тарифа 3 и платената такава, като недължима, подлежи на връщане. По изложените съображения отменил обжалвания отказ. Решението е валидно, допустимо, но неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. Настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че оспореното писмо по естеството си представлява индивидуален административен акт и е издадено от ръководител на дирекция в МВнР, с ръководни и контролни правомощия по отношение дейността на консулството на Република България в гр. Рим, Италия, в съответствие с чл. 5а, ал. 1 и чл. 43, т. 1 от Устройствения правилник на МВнР. В подкрепа на горното е и обстоятелството, че искането на И. К., адресирано до МВнР, е насочено за произнасяне към Дирекция Консулски отношения и директорът на дирекцията не е препратил искането до друг компетентен орган, в съответствие с разпоредбата на чл. 31, ал. 2 АПК. Правилно първоинстанционният съд е счел и че актът отговаря на изискванията на чл. 59, ал. 2 АПК и е издаден при спазване на общите правила по чл. 35 и чл. 36 АПК. Настоящият състав обаче не споделя изводите му за противоречие на оспорения отказ с материалния закон. Спорният по делото въпрос е приложима ли е разпоредбата на чл. 13, ал. 4 от Тарифа 3 за таксите, които се събират за консулско обслужване в системата на МВнР по ЗДТ, която регламентира, че лицата, които подават заявление за издаване на временен паспорт или на удостоверение за завръщане в България на чужденец, поради това, че документите им за самоличност са насилствено отнети, повредени или унищожени по независещи от притежателите причини, като стихийни бедствия, аварии, катастрофи, грабежи и оказване на неотложна медицинска помощ, се освобождават от заплащане на таксите по ал. 3, когато това е удостоверено с документи, издадени от компетентните органи на приемащата държава. Анализът на посочената разпоредба сочи, че под насилствено отнемане, нормотворецът изрично е посочил грабежа, като общественоопасно, наказуемо деяние, чийто обективни и субективни признаци са посочени в чл. 198 от Наказателния кодекс (НК). Изхождайки от горното, настоящият състав счита, че механизмът на отнемането на портфейла на К., не разкрива признаците на грабеж. Не може да се приеме, че документите са били отнети от владението на К. чрез използването на сила или заплашване, че извършителят - заварен на местопрестъплението, за да запази владението върху откраднатия портфейл, е употребил сила или заплашване, нито пък че при отнемането К. е бил приведен в безсъзнание или поставен в беззащитно състояние. Установените по делото факти обичайното струпване на пътници в метровагон в ранните часове на деня; сигнал за затваряне на вратите; пътничка, която разбутва останалите пътници, за да слезе; залитане на пътниците и потегляне на мотрисата, не могат да обосноват извода, че при отнемането на портфейла на К. е била използвана сила. В тази връзка, следва да се посочи, че съдебната практика трайно приема, че употребата на сила, като елемент от състава на престъплението грабеж, може да бъде насочена пряко към владелеца на вещта, към друго присъстващо лице или върху самата вещ. В случая не се установява да е използвана сила пряко срещу К. или съпругата му, като не е използвано и насилие насочено към прекъсване на фактическото държане на портфейла му, тъй като чантичката, в която последния се е намирал, не е била отнета от владението му. Безспорно портфейла е отнет противоправно, като деецът е използвал особена ловкост и умение (особена бързина и ловкост на ръцете) да бръкне в чантата на К. и да отнеме портфейла му, което квалифицира деянието като такова по т. 4, предл. трето на чл. 195, ал. 1 НК (в този смисъл ТР 54-89-ОСНК, Р 29-89-ІІ и др.), но не и като грабеж. След като отнемането на портфейла на К. не е извършено насилствено, не са налице предпоставките на чл. 13, ал. 4 от Тарифа 3 за таксите, които се събират за консулско обслужване в системата на МВнР по ЗДТ, за освобождаването му от държавна такса и отказът за връщане на платена на 29.05.2023 г. от негово име и за негова сметка такса в размер на 100 евро за издаване на временен паспорт от Посолството на Република България в Рим, Италия, обективиран в Писмо 23ПР-2453/01.08.2023 г. на директора на Дирекция Консулски отношения към МВнР се явява законосъобразен. Като не е достигнал до този извод, първоинстанционния съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и се постанови ново, с което жалбата на И. Ю. К. срещу оспорения отказ, като неоснователна, бъде отхвърлена. При този изход на правния спор и съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 3 АПК, в полза на Министерство на външните работи следва да бъдат присъдени направените по делото разноски в размер на 170 лева, от които 100 лева юрисконсултско възнаграждение по чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ общо за касационната инстанция и държавна такса за касационното оспорване в размер на 70 лева. Настоящият състав не е компетентен да се произнесе по направеното искане за възстановяване на надвнесената държавна такса в размер на 1,57 лева, поради което същото ще следва да се разгледа от Председателя на 7-мо отделение на ВАС. Воден от горното и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение