Решение № 381 от 29.09.2011 г. на ВКС по н. д. № 1532/2011 г.

Решение № 381 от 29.09.2011 г. на ВКС по н. д. № 1532/2011 г., I н. о., НК, докладчик съдията Даниела Атанасова Касационното производството е образувано по жалба на подсъдимия Л. Г., срещу въззивно решение, постановено по внохд. № 35/11 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив. В жалбата се релевира касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Искането, което се прави е за намаляване размера на наложеното наказания или връщане на делото за ново разглеждане, без аргументация в подкрепа на последното. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище, че жалбата е неоснователна и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Подсъдимият Г., редовно призован за съдебното заседание, не се явява. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 5 от 10.01.2011 г., постановена по нохд № 625/10 г., ОС- Стара Загора е признал подсъдимия Л. С. Г. за виновен в това, че на 29.09.2009 г. в [населено място], отнел от владението на А. А. чужди движими вещи на обща стойност 702,60 лв., с намерение противозаконно да ги присвои, употребявайки сила, като деянието е извършено при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. "б" от НК и чл. 58а, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на четири години и шест месеца лишаване от свобода, при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. В тежест на подсъдимия са възложени деловодните разноски. С въззивно решение № 25 от 24.02.2011 г., постановено но внохд № 35/2011 г., Пловдивският апелативен съд, НО, 2 състав е потвърдил атакуваната пред него първоинстанционна присъда. Касационната жалба на подсъдимия е допустима, но неоснователна. Първоинстанционното производство е проведено по реда на глава ХХVII от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК, при което подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл. 372, ал. 4 от НПК, като е постановил, че производството ще се проведе в рамките на диференцираната процедура, след като е установил, че самопризнанията на подсъдимия се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. При така признатата фактология, решаващите съдилища са приложили правилно материалния закон. Във връзка с възраженията за ясна несправедливост на наказанието следва да се отбележи, че при определянето му първата инстанция е изпълнила задължението си да стори това, прилагайки правилата, визирани в чл. 373, ал. 2 от НПК, както и тези на чл. 2, ал. 2 от НК. В рамките на горепосочените правила, съдилищата са били длъжни да отчетат, наличните смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, както и степента на обществена опасност на деянието и дееца. Въззивната инстанция изцяло е възприела за правилни изводите на първия съд във връзка с индивидуализацията на наказанието. Вярно са отчетени смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, като наличният превес на последните е обусловил налагане на наказание в горните граници на максимално допустимото от закона. Наказанието от четири години и шест месеца лишаване от свобода е съответно и на степента на обществена опасност на деянието и дееца, при който е отчетена една престъпна упоритост (налице са петнадесет минали осъждания). Също така наложеното наказание е съобразено и с целите по чл. 36 от НК. Няма място за по-голямо снизхождение, независимо, че подсъдимият е направил самопризнания. Следва да се отбележи и факта, че в касационната жалба не се сочат обстоятелства, които биха могли да обосноват евентуално намаляване размера на наложеното наказание. Предвид гореизложеното, атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 354 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение,