Решение № 118 от 6.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 812/2009 г.

Решение № 118 от 6.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 812/2009 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Никола Хитров Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. М., Н. Д. и В. Т. от П. против решение № 565/5.06.2009 г. по гр. д. № 616/2009 г. на Софийски АС в частта, с която са отхвърлени предявените срещу ЗК Б. АД-С. искове на Н. Д. и В. Т. по чл. 407-отм. ТЗ изцяло по 40 000 лв. за всяка от тях, както и иска на Л. М. за сумата над 20 000 лв. до 40 000 лв. Ответникът по касационната жалба ЗК Б. АД е подал писмен отговор, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, а освен това, че същата е неоснователна. ВКС-I т. о., за да се произнесе, взе предвид следното: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че материалноправния въпрос за предявяване на прекия иск от пострадалия срещу застрахователя по чл. 407, ал. 1-отм. ТЗ, е решен в противоречие с Р № 893/16.11.2007 г. по гр. д. № 1124/2006 г. на ВКС-I г. о. и решаван противоречиво от съдилищата, като са представени две решения на ВТАС и СРС. Но за последните няма данни да са влезли в сила. С обжалваното решение е прието, че след като исковете на Н. Д. и В. Т. по чл. 45 ЗЗД срещу деликвента са уважени, то исковете по чл. 407, ал. 1-отм. ТЗ срещу застрахователя са неоснователни. Твърдяното противоречие в тази част е налице, тъй като с представеното Р № 893/16.11.2007 г. по гр. д. № 1124/2006 г. на ВКС-I г. о. е прието, че изводът на съда, че получаването на застрахователното обезщетение от застрахователя погасява правото на пострадалия към прекия причинител на деликтно основание, не намира опора в закона. Няма изложение по размера на неимуществените вреди претендирани от Л. М. Затова, с определение № 6/12.01.2010 г. е допуснато касационно обжалване само в частта, с която са отхвърлени изцяло исковете по чл. 407, ал. 1-отм. ТЗ предявени от Н. Д. и В. Т. Налице е нова задължителна практика на ВКС. Съгласно т. 1 ТР 1/2012 г. по тълк. д. № 1/2010 г. ОСТК, при уважен иск срещу деликвента по чл. 45 ЗЗД е допустим прекият иск на увреденото лице по чл. 407, ал. 1-отм. ТЗ, съответно по чл. 226, ал. 1 КЗ, срещу застрахователя по застраховка Гражданска отговорност. Плащането на сумата, присъдена на основание чл. 45 ЗЗД, има евентуално значение само за основателността на прекия иск по чл. 407, ал. 1-отм. ТЗ, съответно по чл. 226, ал. 1 КЗ. Деликтното право и прякото право не съществуват в съотношение на кумулативност, евентуалност или солидарност, а те съществуват успоредно, като конкуриращи се, без да се изключват взаимно. Въззивният съд е приел, че ищците имат две алтернативи - по чл. 45 ЗЗД или по чл. 407, ал. 1-отм. ТЗ, и тъй като исковете по чл. 45 ЗЗД били уважени, то само на това основание е отхвърлил исковете по чл. 407, ал. 1-отм. ТЗ. Следователно, няма произнасяне, както по същество на тези искове, така и по размера. По изложените съображения, обжалваното решение в частта, с която исковете по чл. 407, ал. 1-отм. ТЗ са отхвърлени, е неправилно и трябва да бъде отменено, след което делото в отменената част да се върне на въззивния съд за ново разглеждане. Изложеното обуславя и частична отмяна на определение № 947/1.07.2009 г. на САС в частта, с която Н. Д. и В. Т. са осъдени всяка за по 400 лв. разноски за въззивната инстанция. При повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнеси и по разноските за водене на делото във ВКС- чл. 294, ал. 2 ГПК. Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, ВКС-I т. о.