Решение № 7118 от 30.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 5295/2018 г.

Решение № 7118 от 30.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 5295/2018 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от "С. С." ЕООД, гр. С. срещу Решение № 1156 от 23.02.2018 г., постановено по адм. дело № 12080/2017 г. по описа на Административен съд - С. град, с което е отхвърлена жалбата му срещу Ревизионен акт № Р-22221915002500-091-001/23.11.2015 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП- С., потвърден с Решение № 182/4.02.2016 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" - С. в частта относно отказаното право на приспадане на данъчен кредит по фактури, издадени от "В. Т." ЕООД. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост и противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че ангажираните доказателства установяват реалното извършване на спорните доставки. Намира, че необосновано не са кредитирани представените частни документи, както и не са съобразени посочените тълкувателно приложими решения на СЕС. В подкрепа на тезите си излага подробни доводи в жалбата и претендира отмяна на съдебното решение и отхвърляне на жалбата, ведно с присъждане на осъществените разноски. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "ОДОП"- С., чрез процесуален пълномощник, оспорва нейната основателност и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение, като взе предвид заявените касационни основания, за да се произнесе, съобрази следното: Предмет на съдебен контрол пред Административен съд - С. град е обосноваността и законосъобразността на Ревизионен акт № Р-22221915002500-091-001/23.11.2015 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП- С., потвърден с Решение № 182/4.02.2016 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" - С. в частта относно отказаното на "С. С." ЕООД право на приспадане на данъчен кредит по фактури, издадени от "В. Т." ЕООД. За да достигне до извод за неоснователност на оспорването в тази му част първоинстанционният съд е анализирал събраните относими доказателства поотделно и в съвкупност, в резултат на което е приел, че те не установяват възможността на доставчика да извърши доставките, както и транспортирането на стоките от гр. Р. до гр. С.. Преценил е, че след като оспорващият не е проявил процесуална активност за провеждането на ССчЕ, чрез която да се установи, че през процесният период не е получавал същия вид стоки от друг доставчик, то не може да се приеме, че доставките са осъществени именно от издателя на процесните фактури. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат, но е необходимо прецизиране на изложените мотиви. Разпоредбата на чл. 68, ал. 2 от ЗДДС обуславя възникването на субективното право на приспадане на данъчен кредит на данъчно задълженото лице от кумулативното осъществяване на елементите от регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав. Същият, наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС и качеството на данъчнозадължено лице на получателя, включва и установяването на реално получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС, както и последващото им използване за целите на извършваните от получателя облагаеми доставки. Визираните норми транспонират разпоредбите на Директива 2006/112/ ЕО, при тълкуването на които СЕС многократно е подчертавал, че не се допуска национална практика, съгласно която, данъчният орган отказва да признае на данъчно задълженото лице право да приспадне на данъчен кредит за предоставените му услуги, поради това, че издателят на фактурите за тези услуги или някой от неговите доставчици са извършили нарушения, липсва материална и персонална обезпеченост на доставчика или негов подизпълнител, разходите за услугата в счетоводната им документация са неоправдавани или в някои документи липсват подписи на посочените като доставчици лица, без да се доказва въз основа на обективни данни, че това право е упражнено с измамна цел или цел злоупотреба. /С-80/11 и С-142-11, С-324/11 и С-18/13/. Тези разяснения обаче са предпоставени от наличието на фактури, които съдържат цялата изискуема информация по чл. 226 от Директива 2006/112/ЕО, който предвижда като задължителен реквизит на фактурата вписването на количеството и естеството на доставените стоки/услуги или степента и естеството на предоставените услуги. Нормата на чл. 178 от Директивата изрично сочи, че притежаването на фактура, съставена в съответствие с чл. 220 - 236, е условие за упражняване на правото на приспадане. Това е изрично подчертано от СЕС и в Решението по дело С-271/2012, постановено при сходен фактически състав, в който белгийската данъчна администрация е отказала право на приспадане с мотива, че разглежданите в главното производство фактури не са достатъчно точни и пълни /т. 32/. В по-голямата част от тях е посочена обща сума, без конкретизация на единичната цена и броя на отработените часове на членовете на персонала на дружествата, доставчици на услугите. В този контекст СЕС разяснява, че по смисъла на чл. 22, § 3, буква в) държавите членки имат право да определят критериите, по които даден документ може да бъде считан за фактура. Освен това чл. 22, § 8 позволява на държавите членки да налагат други задължения, които сметнат за необходими за правилното събиране на данъка и за предотвратяване на данъчните измами. Etat belge е използвала възможността, предвидена в чл. 22, § 8 от Шеста директива, тъй като съгласно чл. 5, § 1, шеста алинея от Кралски указ № 1 фактурата трябва да съдържа информацията, необходима за определяне на сделката, и ставката на дължимия данък, по-специално обичайното название на доставените стоки и услуги, тяхното количество и предмет. В резултат на това СЕС посочва, че разпоредбите на Шеста директива трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, по силата на която правото на приспадане на ДДС може да се откаже на данъчнозадължени лица, получатели на услуги, които разполагат с непълни фактури, дори ако в допълнение към последните след приемането на решението за отказ е предоставена информация с цел да се докаже действителното извършване, естеството и стойността на фактурираните сделки. В съответствие с визираното тълкуване с разпоредба на чл. 71, т. 1 от ЗДДС като условие за упражняване на правото на приспадане е предвидено наличието на данъчен документ, отговарящ на изискванията на чл. 114 и 115 от ЗДДС. В случая, във всички спорни фактури, издадени от "В. Т." ЕООД не е посочен нито вида на доставените стоки, нито тяхното количество. Тъй като формулираният предмет на доставките - "резервни части по опис" и "консумативи по опис" не позволява да се определи както вида на доставката, така и количеството на стоките, то следва, че в спорните фактури не се съдържа задължителен реквизит по чл. 114, ал. 1, т. 9 от ЗДДС и те не могат да се квалифицират като данъчни документи, отговарящи на изискванията на чл. 114 и 115 от ЗДДС. К. сочи и СЕС, съдържащото се в тях препращане към допълнителен опис не променя допуснатата непълнота на фактурите, с оглед на което същите не се субсумират в хипотезата на чл. 71, т. 1 от ЗДДС. С. като не е налице едно от кумулативно изискуемите се условия за упражняване на правото на данъчен кредит, то с РА законосъобразно е отказано неговото признаване. Достигайки до същия краен правен извод, макар и по други съображения, първоинстанционният съд е постановил решение, което не страда от инвокираните касационни пороци и като правилно следва да бъде оставено в сила. Съобразно изхода на спора и направено искане, в полза на Дирекция "ОДОП" - гр. С. следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, възлизащо на сумата от 398 лв. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение