Решение № 675 от 27.12.2024 г. на ВКС по н.д. № 20248002200997/2024 г.

Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по повод на касационна жалба от защитника на подсъдимия М. Р. М. адвокат С. Х. срещу решение № 114 от 01.07.2024 г., постановено по ВНОХД № 247/24 г. по описа на ПАС, с което е потвърдена присъда № 16/27.02.2024г., постановена по НОХД № 117/2024г. по описа на Окръжен съд - гр.Пловдив, с която: Подсъдимият М. Р. М. е признат за виновен и осъден както следва: 1.В това, че в периода от 15.02.2022г. до 26.02.2022г. в гр.Пловдив, при условията на опасен рецидив е извършил престъплението, след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода не по - малко от една година, изпълнението на което не е отложено по чл.66 от НК, и при условията на продължавано престъпление, е отнел чужди движими вещи от владението на другиго - на С. П. В., ЕГН **********, от гр.Пловдив, на обща стойност 160 лв., с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това сила и заплашване, както следва: - на 15.02.2022г. е отнел чужди движими вещи - раница, червеночерна на цвят, на стойност 10 лв. и преносима тонколона на стойност 20 лв., всички вещи на обща стойност 30 лв. от владението на С. П. В., с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това сила и заплашване; - на 26.02.2022г. е отнел чужди движими вещи - мобилен телефон „Самсунг Галакси Дуос“, с ИМЕИ 359511066306290, на стойност 80 лв. и пари - 50 лв., всичко на стойност 130 лв. от владението на С. П. В. с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това сила и заплашване, поради което и на основание чл.199, ал.1, т.4 вр. чл.198, ал.1 вр. чл.29, ал.1, б.„а“ вр. чл.26, ал.1 от НК вр. чл.54 вр. чл.58а, ал.1 от НК е осъден на осем години лишаване от свобода; 2. В това, че на 15.02.2022г. в гр.П. е извършил действия на полово удовлетворение с лице от същия пол - С. П. В., ЕГН **********, от гр.П., като е употребил за това сила и заплашване, поради което и на основание чл.157, ал.1 от НК вр. чл.54 вр. чл.58а, ал.1 от НК е осъден на четири години лишаване от свобода; 3. в това, че на 26.02.2022г. в гр.П. е принудил другиго – С. П. В. от гр.П. да претърпи нещо противно на волята му - след като го набил и му причинил лека телесна повреда, е принудил С. П. В. да свали тениската си и след като уринирал върху нея, да избърше лицето си и я изхвърли в коша, както и да не съобщава на родителите си за случилото се, поради което и на основание чл.143, ал.1 от НК вр. чл.54 вр. чл.58а, ал.1 от НК е осъден на три години лишаване от свобода. На основание чл.23, ал.1 от НК на подсъдимия М. е наложено едно общо най-тежко наказание осем години лишаване от свобода, което съгласно чл.57, ал.1, т.2, б.„а“ от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „строг“ режим. Със същата присъда подсъдимият А. Е. С. е признат за виновен за престъпление по чл.198, ал.1 вр. чл.63, ал.1, т.3 от НК вр. чл.54 вр. чл.58а, ал.1 от НК и е осъден на шест месеца лишаване от свобода, условно с три години изпитателен срок, считано от влизане на присъдата в сила. В съдебно заседание защитникът поддържа касационната жалба на посоченото в нея основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК – явна несправедливост на наказанието, както и направеното с нея искане за намаляването му. Представителят на прокуратурата счита, че жалбата е изцяло неоснователна, а определеното наказание е справедливо. Подсъдимият М., редовно уведомен декларира, че не желае да участва в заседанието пред ВКС и не взема становище. Подсъдимият С. редовно уведомен не се явява. Защитникът му взема становище, че касационната жалба на подсъдимия М. е основателна. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери жалбата за неоснователна. Касаторът атакува решението на ПАС единствено на касационното основание, предвидено в чл. 348 ал.1 т. 3 от НПК - явна несправедливост на наказанието. Нито един от конкретните доводи за наличието му развити в касационната жалба не се споделя от настоящия състав на ВКС. Вярно е, че подсъдимият е направил признание по реда на чл.371 т.2 от НПК, но това му поведение е било законосъобразно премирано още от първоинстанцинония съд с извършената задължителна редукция на определените наказания по реда на чл. 373 ал. 2, вр. с чл.58а от НК. В т.7 от ТР№1 по т.д. №1 /2009г. на ОСНК на ВКС е прието, че при определяне на наказанието съгласно правилата на чл. 373, ал. 2 НПК, признанието по чл. 371, т. 2 НПК не следва да се третира като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство, освен ако съставлява елемент на цялостно, обективно проявено при досъдебното разследване процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител. Такова поведение на подсъдимия М., нито се твърди в касационната жалба нито е налице обективно. М. е извършил деянията пред свидетели, а едно от тях дори било заснето от един от тях по негово разпореждане. Отделно от това обвиняемият М. на досъдебното производство не се признава за виновен и ползва правото си да не дава обяснения. Това негово поведение не следва да се тълкува в негова вреда, но няма как да покрива и критериите на цитираната т.7 от ТР№1 по т.д. №1 /2009г. на ОСНК на ВКС. Подсъдимият е на 33 години, осъждан е многократно, търпял е ефективни наказания Лишаване от свобода и след това отново е продължавал да върши престъпления. Трудното му детство е могло да бъде изтъквано, като смекчаващо вината обстоятелство при първите противоправни деяния, но не може да се ползва неограничено във времето при продължаваща престъпна дейност. Възрастта и житейският му опит в т.ч. и този свързан със съдебното му минало, не позволяват да се възприеме и тезата му за неосъзнато поведение, свързано с желанието му да се представи за закрилник на „по –малките“. На последно място не може да бъде споделен, като релевантен при определянето на наказанието му и упрекът, който подсъдимият отправя чрез своя защитник към корекционната дейност в местата за Лишаване от свобода, която до този момент не е имала по отношение на него нужния превъзпитателен и превантивен ефект. Вероятно тази дейност на специализираната администрация страда от определени пропуски, но в конкретния случай подсъдимият мотивира нейната неефективност само с факта, че той не е бил превъзпитан към спазване на законите и продължава да върши престъпления. Касае се за опит да се черпят права от собствено неправомерно поведение, който е напълно несъвместим с основен принцип на правото, датиращ от римското право и възприет от практически всички съвременни правни системи - Nemo auditur propriam turpitudinem allegans/ Никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. В заключение, не е налице никой от релевираните с жалбата конкретни доводи в подкрепа на соченото касационно основание, поради което атакуваното решение следва да бъде оставено в сила.