Решение № 3336 от 29.3.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция Миграция МВР, подадена чрез процесуален представител юрисконсулт В. Терзийска, срещу решение 6586/07.11.2022 г. по адм. дело 5422/2022 г. по описа на Административен съд-София -град, с което съдът е отменил негова заповед 5364з 1050/26.05.2022г. за отнемане правото на дългосрочно пребиваване в страната на М. Махмуд, гражданин на Иран. Касаторът навежда доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му в противоречие с материалния закон и необоснованост основания по чл. 209, т. 3 АПК, по които претендира отмяната му. Ответникът М. Махмуд, в представен писмен отговор чрез процесуалния му представител адв. Георгиева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и претендира присъждане на разноски за двете инстанции. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба, поради което предлага обжалваното решение да бъде отменено. Касационната жалба е подадена от процесуално легитимирано лице и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима за разглеждане. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. Производството пред административния съд е образувано по жалба на М. Махмуд срещу заповед 5364з 1050/26.05.2022г. на директора на Дирекция Миграция МВР, с която е отнето правото на дългосрочно пребиваване на чужденеца в Република България" на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ и чл.44, ал.1 от ЗЧРБ и е определен срок за напускане на страната 30 дни. Административният орган е мотивирал акта си с извършена справка в информационните масиви на МВР, от която е извел заключението, че чужденецът не е пребивавал на територията на Република България за периода от 13.12.2018 г. до 13.03.2020 г. В акта е прието за установено още, че чужденецът не е представил доказателства оспорващи констатираното отсъствие, същият не принадлежи към категорията на уязвимите лица и не са налице предпоставките на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. За да отмени обжалвания индивидуален административен акт, съдът е приел, че макар заповедта да е издадена от компетентен орган и при спазване на установената от закона форма, същата страда от пороци, които водят до нейната материална незаконосъобразност по съображения, че с разпоредбата на чл.9, § 2 от Директива 2003/109 ЕО е предвидена възможност за дерогация на чл.9, §1, б. в поради особени причини или поради извънредни обстоятелства. Според съда предвид предвидената възможност за дерогация, при постановяване на оспорената заповед административния орган е следвало да се произнесе като разгледа посочените от чужденеца обстоятелства за отсъствието му от страната. Според решаващия съд административния орган не е разгледал обстоятелства относими към налагането на принудителната административна мярка като вземе предвид продължителността на пребиваването на чужденеца в страната, категориите уязвими лица, наличие на производство по ЗУБ или производства за подновяване на разрешение за пребиваване, семейно положение, както и съществуването на семейни и културни връзки с държавата по произход. По тези доводи съдът е отменил оспорената заповед. Решението е неправилно. Съдът неправилно е установил фактическата и правна обстановка и въз основа на нея е извел неправилни изводи, които не се споделят от настоящата инстанция. Съгласно Директива 2003/109/ЕО основният критерий за продължаване на статута на дългосрочно пребиваващ следва да бъде продължителността на пребиваване на територията на държавата членка. Това пребиваване следва да е било легално и непрекъснато, за да свидетелства за трайното привързване на лицето с тази страна, като законът позволява известна гъвкавост при отчитане на обстоятелствата, които биха накарали едно лице временно да се отдалечи от територията. Разпоредбата на чл. 9, § 2 от Директивата допуска държавите членки да могат да предвидят отсъствия над дванадесет последователни месеца поради особени причини или поради извънредни обстоятелства. Директивата е транспонирана в националното законодателство, съгласно §40 от ДР на ЗИД ЗЧРБ, обнародван в Дв бр.29/2007г. В съответствие с предвидената в чл. 9, пар. 2 от Директива 2003/109 ЕО възможност, в нормата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ са регламентирани хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута. Съгласно чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите членки за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25 г, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16. В настоящият случай, изводът на съда е неправилен, че по отношение на М. Махмуд е налице изключение по смисъла на чл.40, ал.1, т.6 ЗЧРБ. Съдът не е съобразил също, че причините за отсъствието му от страната, посочени в административното производство, не обосновават извънредно обстоятелство. Настоящият съдебен състав, счита, че отсъствието М. Махмуд нямат характер на особени причини, респ. не се сочат извънредни обстоятелства, които обективно да са препятствали изпълнението на изискването да не отсъства повече от 12 месеца от територията на страната, доколкото документът от 14.12.2021г. не доказва, че лечението е провеждано по начин, непозволяващ на чужденеца да се завърне в Република България и съответно да се лекува в страната. Разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ предвижда при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Административният орган правилно е отчел, че М. Махмуд не попада и в категорията уязвими лица, по отношение на него не са установени и производства по ЗУБ. С оглед изложеното необоснован е извода на съда, че при издаване на процесната заповед не са отчетени предпоставките на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. По делото няма спор, че М. Махмуд е получил статут на постоянно пребиваващ от 1994 година. След анализ на представените по делото доказателства съдът не е отчел обстоятелството, че чужденецът няма семейство на територията на Република България както и че е отсъствал от страната за период повече от 12 последователни месеца, а именно от 13.12.2018 г. до 13.03.2020 г., като не е пребивавал на територията на друга държава членка на ЕС, а през този период е пребивавал в държавата си по произход. Чужденецът не е посочил и не е доказал никакви трайни семейни и културни връзки с Република България. Останалите релевирани от съда обстоятелства, като например дългия периода на пребиваване в страната, свидетелските показания на П. Игнатов, който заявил, че в началото на пребиваването си М. Махмуд помагал в [религия], от една страна са неподкрепени с доказателства и съставляват единствено твърдения, а, от друга, същите са превратно интерпретирани от съда в полза на лицето. Това е така, тъй като и тези обстоятелства предпоставят именно извода, че лицето е запазило връзките си с държавата по произход, а отнемането на правото му на пребиваване в страната няма да накърни прекомерно личния му и социален живот. Предвид изложеното, като е отменил оспорения административен акт, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени. Вместо него, при изяснена фактическа обстановка, следва да се постанови друго, по съществото на спора, с което жалбата на М. Махмуд срещу заповед 5364з 1050/26.05.2022г. на директора на Дирекция Миграция МВР бъде отхвърлена като неоснователна. С оглед изхода на правния спор основателно се явява искането на касатора за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, която следва да бъде присъдено. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение