Решение № 6902 от 22.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1956/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Миграция" при Министерство на вътрешните работи, подадена чрез юрисконсулт В. Терзийска, срещу Решение № 86 от 05.01.2026 г., постановено по адм. дело № 4416 по описа за 2024 г. от Административен съд София-град. С касационната жалба са изложени съображения за неправилност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Направено е искане за отмяна на съдебното решение и постановяване на решение по същество на спора, с което да се отхвърли жалбата срещу оспореното писмо на директора на дирекция “Миграция”, с което е дадено отрицателно становище относно включването на „Аксес Файнанс“ АД като потребител към средата за междурегистров обмен и осигуряване на достъп до справка за физическо лице - чужденец V2 на Единния регистър на чужденците. В съдебно заседание касаторът претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът – "Аксес Файнанс" АД, в представен писмен отговор излага съображения за недопустимост на касационната жалба, като просрочена и алтернативно, по същество, подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. С постъпила по делото писмена молба прави възражение за прекомерност при искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение над минималните размери. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за частична основателност на касационната жалба досежно извода за материална незаконосъобразност на оспорения административен акт. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира касационната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Не се споделят доводите на ответника за недопустимост на касационната жалба поради просрочие. Видно от приложената по делото разписка, съобщението за постановеното решение е връчено на гл. юрисконсулт В. Чорбаджийска на 09.01.2026 г., а касационната жалба срещу него е постъпила в регистратурата на Административен съд София-град на 22.01.2026 г., поради което срокът по чл. 211, ал. 1 АПК е спазен. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалба на „Аксес файнанс“АД срещу писмо № 536400-23291/18.3.2024 г. относно отказан достъп до Единен регистър на чужденците, справка за физическо лице-чужденец V2 през средата за международен обмен Regix. Първоначално, с определение № 14836/30.4.2025 г. производството по делото е било прекратено с мотива, че оспореният акт няма качеството на индивидуален административен акт по смисъла по чл. 21, ал. 1 АПК, а е издаден като част от производството по издаване на такъв по смисъла на чл. 21, ал. 5 АПК. Това определение е отменено с определение № 7763/10.04.2025 г., постановено по адм.д. № 6073/2025 г. по описа на ВАС, Четвърто отделение и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия, съобразно дадените указания. Предвид указанията, дадени в определението на ВАС и препращането към чл. 15 от цитираните Общи условия, съдът е направил извод, че се оспорва властническо волеизявление - отказ от страна на първичния администратор на данни за предоставяне на директен достъп до поддържаната от него база данни. За да се произнесе по спора и отмени оспореният отказ, АССГ е приел, че актът е издаден от компетентен орган, не са допуснати съществени процесуални нарушения, отказът съдържа правни и фактически съображения и волята на компетентния да го издаде административен орган е сравнително ясно изразена. Така постановеното решение е валидно и допустимо, но неправилно поради нарушение на материалния закон. Настоящият касационен състав намира за неоснователни изложените в касационната жалба доводи, че първоинстанционният съд погрешно е стигнал до извода, че оспореното писмо представлява самостоятелен административен акт. Според чл. 2, ал. 1 ЗЕУ административните органи, лицата, осъществяващи публични функции, и организациите, предоставящи обществени услуги, не могат да изискват от гражданите и организациите представянето или доказването на вече събрани или създадени данни, а са длъжни да ги съберат служебно от първичния администратор на данните или от централен администратор на данни. Съгласно ал. 2 на същата разпоредба първичният администратор на данни е административен орган, който по силата на закон събира или създава данни за гражданин или организация за първи път, изменя или заличава данни за физически лица, юридически лица, обекти или събития. Той предоставя достъп на гражданите и организациите до цялата информация, събрана за тях. Условията за автоматизиран обмен на електронни документи като вътрешни електронни административни услуги са регулирани в Наредбата за общите изисквания към информационните системи, регистрите и електронните административни услуги (Наредбата, приета с ПМС № 3 от 09.01.2017 г., обн. ДВ, бр. 5 от 17.01.2017 г.), приета на основание чл. 7г, ал. 6, чл. 12, ал. 4 и чл. 43, ал. 2 ЗЕУ. Съгласно чл. 2, ал. 1 от тази наредба министърът на електронното управление води регистър на регистрите, в който се вписват регистри и бази данни на първичните администратори на данни, в които се съдържат първични данни. Разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от същата предвижда, че достъпът до регистрите и базите данни се осъществява чрез подаване на заявление, съдържащо минимум данни за произхода на заявлението - юридическото лице - заявител и информационната система; основанието за получаването на данните, включително номер на преписка, ако има такава; длъжностното лице, извършващо заявяването, ако има такова. Според ал. 3 на цитираната разпоредба първичният администратор на данни отказва достъп до данни на лицата, които ги заявяват, когато в заявлението за достъп по ал. 2 липсва един или повече от изискуемите реквизити или заявителят няма право да получи данните съгласно закон. Процедурата относно присъединяване към средата за междурегистров обмен е уредена в Общите условия за присъединяване на регистри и база данни към информационната система за обмен на справочна и удостоверителна информация (Regiх) и осигуряване на достъп до тях (ОУ) в редакцията им, утвърдени със заповед № МЕУ-13449/19.08.2024 г. на министъра на електронното управление, на основание чл. 7, ал. 8 от Наредбата. Съгласно чл. 14, ал. 3 ОУ в срок до четиринадесет дни от датата на получаване на заявлението, първичният администратор изпраща до МЕУ становище за предоставяне или отказ на достъп на съответния потребител до исканите регистри и бази данни. Оспорененото пред АССГ становище рег. № 536400-23291/18.03.2024 г. в случая е издадено от директора на дирекция “Миграция” при МВР, именно в изпълнение на посочената по-горе процедура и в качеството му на първичен администратор на данни, съобразно легалната дефиниция, дадена на това понятие в чл. 2, ал. 2 ЗЕУ, с което на основание чл. 8, ал. 3 от Наредбата е отказано предоставянето на достъп на заявителя до „Справка за физическо лице – чужденец-V2“ от Единен регистър за чужденци. Правилно съдът е стигнал до извод, че оспореното становище обективира отказ и носи белезите на администаративен акт, с който непосредствено се засягат права и законни интереси на заявителя в негативен аспект, поради което подлежи на съдебен контрол за законосъобразност. Неправилни са правните изводи на първоинстанционния съд, че оспореният акт е незаконосъобразен. Противно на изложените от първоинстанционния съд мотиви, настоящата съдебна инстанция намира, че оспореното становище съдържа конкретни и ясни фактически основания за постановения отказ, които са в съответствие с материалния закон. Спорният по делото въпрос е дали задълженията на „Аксес Файнанс“ АД като задължено лице по Закона за мерките срещу изпирането на пари обуславят възникването на право на достъп до данни от Единния регистър на чужденците чрез средата за междурегистров обмен Regix. Отговорът на този въпрос е отрицателен. На първо място следва да се отчете, че процесният регистър представлява специализиран административен регистър, поддържан от Министерството на вътрешните работи по реда на Закона за чужденците в Република България и достъпът до данните в него е предмет на специална законова уредба. Съгласно чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ данните от Единния регистър на чужденците се предоставят на държавни органи и организации на основата на закон или акт на съдебната власт. Следователно законодателят е възприел разрешителен режим относно достъпа до информацията в регистъра, като е поставил предоставянето на данните в зависимост от наличието на конкретно нормативно основание. В случая касаторът не сочи, а и не се установява съществуването на правна норма, която изрично да му предоставя право на достъп до исканата справка от Единния регистър на чужденците. Първоинстанционният съд е достигнал до противоположен извод посредством тълкуване на разпоредби от Закона за електронното управление и Закона за мерките срещу изпирането на пари. Това тълкуване не може да бъде споделено, поради следните съображения: Законът за електронното управление урежда организацията на електронното управление, принципите на служебния обмен на данни и техническата инфраструктура за този обмен. Целта на закона е да предотврати многократното събиране на вече налични данни от гражданите и организациите и да създаде механизъм за служебното им предоставяне между оправомощените субекти. ЗЕУ обаче не създава самостоятелни материални права за достъп до данни. Разпоредбите на чл. 2 и чл. 3 ЗЕУ уреждат начина, по който се осъществява обменът на данни, когато за съответния субект вече съществува законово основание да получава тези данни. Тези разпоредби не могат да бъдат тълкувани като източник на право за достъп до всеки регистър, поддържан от първичен администратор на данни. Обратното разбиране би довело до резултат, при който техническата възможност за обмен на информация чрез информационната система за обмен на справочна и удостоверителна информация (Regiх) би се превърнала в самостоятелно основание за достъп до държавни регистри, без такова право да е предвидено от законодателя. Неоснователно, в конкретния случай, е и позоваването на разпоредбите на ЗМИП. Безспорно е, че жалбоподателят е задължено лице по чл. 4 ЗМИП и е длъжен да извършва комплексна проверка на клиентите си. От това обстоятелство обаче не следва възникването на право на достъп до конкретен държавен регистър. Целта на ЗМИП е предотвратяване използването на финансовата система за изпиране на пари и финансиране на тероризма чрез въвеждане на задължения за идентификация, проверка и оценка на риска. Законът определя съдържанието на тези задължения, но не урежда режим на достъп до всички държавни информационни масиви, които биха могли да съдържат относима информация. Разпоредбите на чл. 10, чл. 52 и чл. 55 ЗМИП уреждат способите за идентификация и проверка, но не създават самостоятелно субективно право за получаване на достъп до непублични регистри на държавната администрация. Ясна в това отношение е разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 3 ЗМИП, която допуска извършване на проверки чрез електронни страници и бази данни, предоставени за публично ползване. По делото е безспорно установено, че Единният регистър на чужденците не представлява публичен регистър. Следователно процесният регистър не попада в приложното поле на тази разпоредба и тя не може да служи като правно основание за искания достъп. Наред с това настоящият съдебен състав намира за основателен довода на административния орган, че информацията, съдържаща се в Единния регистър на чужденците, не съответства на данните, чрез които законът изисква да бъде удостоверявана самоличността на чуждите граждани. Съгласно чл. 53, ал. 1 ЗМИП идентифицирането на физическите лица се извършва чрез представяне на официален документ за самоличност и снемане на копие от него. Документът за пребиваване на чужденец не представлява официален документ за самоличност по смисъла на § 1, т. 12 от Допълнителните разпоредби на ЗМИП. Законодателят изрично е предвидил, че документите за пребиваване не попадат в категорията на официалните документи за самоличност. Тези документи удостоверяват правото на пребиваване на територията на Република България, но не и самоличността на лицето по начина, предвиден от закона. Регистърът съдържа информация относно правото на пребиваване на съответното лице на територията на Република България, но не замества официалния документ за самоличност, въз основа на който се извършва идентификацията съгласно ЗМИП. Поради това не може да се приеме, че достъпът до Единния регистър на чужденците е задължителна или необходима предпоставка за изпълнение на мерките по идентификация и комплексна проверка на клиентите, респективно - достъпът до данните относно разрешенията за пребиваване не представлява необходим елемент от процедурата по идентификация, регламентирана в ЗМИП. Изводът на първоинстанционния съд, че предоставянето на достъп следва от необходимостта жалбоподателят да изпълнява задълженията си по ЗМИП, на практика смесва две различни правни категории – законово задължение за проверка и законово право на достъп до данни. Наличието на първото не поражда автоматично второто. Ако бъдат възприети мотивите на обжалваното решение, всяко лице по чл. 4 ЗМИП би могло да претендира достъп до непублични държавни регистри с аргумента, че това би улеснило изпълнението на законовите му задължения. Такъв резултат не се следва от закона и би означавал съдът да създаде по тълкувателен път ново основание за достъп до държавни информационни масиви, което законодателят не е предвидил. При липсата на изрична правна норма, предоставяща на жалбоподателя право на достъп до исканата справка от Единния регистър на чужденците, отказът на директора на дирекция „Миграция“ е постановен в съответствие с материалния закон, а жалбата срещу този отказ е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. При този изход на делото ответникът по касация - "Аксес Файнанс" АД следва да бъде осъдено да заплати на Министерството на вътрешните работи, в качеството му на юридическо лице, в състава на което влиза административният орган, издател на акта и касатор, своевременно претендираното юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции, което настоящият касационен състав определя в общ размер, възлизащ на 600,00 /шестстотин/ евро. Воден от горното и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,