Решение № 1700 от 10.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8530/2020 г.

Решение № 1700 от 10.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8530/2020 г., II о., докладчик съдията Мартин Аврамов Производството е съответно по реда на чл. 208 - 228 АПК и чл. 248, ал. 3 ГПК вр. чл. 144 АПК.

Образувано е по 1) касационна жалба на "Весеко-55-Велеви съдружие" ЕООД срещу Решение № 241/13.04.2020 г. на Административен съд – Пазарджик по адм. дело № 1037/2019 г., с което е отхвърлена жалбата му против Заповед № 1188/26.08.2019 г. на кмета на община Велинград, нареждаща премахването на строеж "Сграда с идентификатор 10450.503.997. 6 с площ от 77 кв. м. с предназначение "Сграда за обществено хранене", находящ се в УПИ VI, кв. 393 по плана на града, като незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗУТ и 2) частна жалба на дружеството против Определение № 947/26.06.2020 г., с което е оставено без уважение искането за изменение на решението по делото в частта за присъдените в полза на общината разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 720 лв.

Ответникът – кметът на община Велинград, е на становище за недопустимост, по същество – неоснователност на касационната жалба, както и за неоснователност на частната жалба.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за правилност на решението.

I. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от страна по делото, за която решението е неблагоприятно – чл. 210, ал. 1 АПК. Извършената по повод на нея служебна проверка по чл. 218, ал. 2 вр. чл. 209, т. 2 АПК констатира недопустимост на съдебното решение в частта, с която е отхвърлено оспорването на заповедта, т. е. относно произнасянето на съда по съществото на спора. Основателно е възражението на ответника по касация, че за дружеството не е налице правен интерес да обжалва заповедта.

1. С правото на съдебно оспорване разполагат две категории лица, чиято връзка със строежа е съответно фактическа и/или правна: а) неговият извършител и б) носителят на правото на собственост или на ограничено вещно право върху строежа или терена, на който е изграден (възложителят по смисъла на чл. 161, ал. 1 ЗУТ). Понятието "адресат" на заповеди с въпросния предмет е дефинирано в § 3, ал. 1 ДР на Наредбата за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от община Велинград (одобрена с Решение на Общинския съвет № 106 от 28.03.2013 г.).

1. "Весеко-55-Велеви съдружие" ЕООД не притежава нито едно от качествата като предпоставка на легитимацията за оспорване по чл. 147, ал. 1 АПК.

а. Строежът е ситуиран в поземлен имот, актуван като публична общинска собственост. Няма доказателства за учредено право на строеж и по силата на правилото на приращението – чл. 92 ЗС, собствеността на постройката произтича от титулярството на правото върху земята.

б. Касаторът не е и субект на възложеното със заповедта задължение за премахване на строежа. Административният акт е издаден срещу неизвестен извършител. При фактическото установяване на съда, че строежът е изграден преди 1989 г., и позицията на страната за съществуването му в същия вид, местоположение, площ, предназначение и обем доста преди 1983-1984 г., по хипотеза дружеството не би могло да се приеме за извършител, а подобен факт не се и твърди.

в. Тезата на касатора е за постоянно ползване на обекта и работещ персонал в него. Ползването на строежа би било правно значимо единствено ако е на вещноправно основание, т. е. при титулярство на ограничено вещно право. В случая не е доказано дори право на ползване, произтичащо от облигационно правоотношение, ако и то също да не квалифицира носителя му като заинтересована страна в производството по чл. 225а ЗУТ.

1. Неправилни от материалноправна страна са съжденията на първостепенния съд, мотивиращи заключението за допустимостта на жалбата.

а. Положението на оспорващия на "стопанисващ" незаконния строеж e неотносимо към обсъдените обективни критерии за пораждането на правен интерес. То се основава на фактическата власт върху обекта и извличането на ползите от функционирането му – факти, които не са припознати от закона като придаващи качеството на заинтересована страна на касатора.

б. Вторият аргумент на съда – че дружеството е възложител поради удостоверените като извършени СМР (доставка и монтаж на материали и оборудване) в нарочен протокол между оспорващия и едноличния търговец – изпълнител за обект павилион "скара-бира" в парк "Клептуза"– град Велинград, противоречи на понятието за "възложител" по чл. 161, ал. 1, изр. 1 ЗУТ и не отчита различното му съдържание, което притежава на плоскостта на гражданскоправните отношения.

1. Съдебното решение, постановено при наличието на отрицателната предпоставка по чл. 159, т. 4 АПК за допустимостта на първоинстанционното производство, следва да бъде обезсилено, а делото – прекратено в посочената част в съответствие с правомощието на касационната инстанция по чл. 221, ал. 3 АПК.

II. Частната жалба срещу Определение № 947/26.06.2020 г. е допустима, но неоснователна.

1. Правилно по принцип е становището на жалбоподателя за необходимостта пълномощникът на ответника да бъде изрично упълномощен да представлява административния орган, конституиран като страна в първоинстанционното дело, а не общината, която е отделен правен субект. Несподелим обаче по резултата си е главният довод за отмяната на съдебния акт, обоснован с обуславящото действие на надлежното упълномощаване от страна на кмета спрямо присъждането на разноски в полза на общината.

1. Въпросът дали административният орган, който е страната по делото, е бил надлежно представляван е неотносим към настоящото производство, тъй като проверката за порок на съдебното решение по чл. 209, т. 3, предл. 2 АПК не е служебна – чл. 218, ал. 2 вр. ал. 1 от кодекса. Въпреки че липсва нарочно упълномощаване за процесуално представителство на кмета на общината, процесуални действия са извършвани от негово име и разноски реално са направени, вкл. и за адвокатско възнаграждение. Разноските се поемат от, респ. присъждат на, юридическото лице, в структурата на което е административният орган – арг. § 1, т. 6 ДР АПК. Отговорността за разноски при отхвърляне на оспорването е уредена в чл. 143, ал. 4 АПК, тя възниква и при прекратяване на делото – чл. 78, ал. 4 ГПК вр. чл. 144 АПК.

1. Упълномощаването е извършено от кмета за представителство по конкретното дело, със същия предмет е и сключеният с адвоката договор за правна защита и съдействие. Фактът на плащането на адвокатското възнаграждение от общината е доказан в удостоверения с договора размер, а искането за възстановяването му е предявено своевременно. При тези факти е осъществено и основанието за присъждане на разноските в полза на общината като юридическо лице, от чийто бюджет те са поети. Затова решението в частта му за разноските е правилно, а молбата за неговото изменение е подлежала на отхвърляне.

III. Изходът на спора пред касационната инстанция е условие за присъждане в полза на администрацията на заявеното в срок и платено адвокатско възнаграждение в размер на 720 лв. Доколкото размерът му е под минималния по чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в релевантната редакция на разпоредбата, не е налице и прекомерност на хонорара.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение