Решение № 2104 от 24.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6191/2015 г.

Решение № 2104 от 24.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6191/2015 г., II о., докладчик съдията Галина Солакова Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по две касационни жалби на "Винарска изба Брезово - България" АД, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, чрез управителя С. А. срещу решение № 2864/23.12.2014 г., постановено по адм. дело № 2712/2012 г. по описа на Административен съд-Пловдив и срещу постановеното по делото допълнително решение № 685/01.04.2015 г. Релевират се оплаквания за неправилност на обжалваните решения, в отхвърлителната им жалбата на дружеството част- отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК, като се излагат доводи за разместване на доказателствената тежест, неприлагане конкретна практика на СЕС и несъобразяване от съда на липсата на установявания за данъчна измама по смисъла на Директива 2006/112/ЕО и практиката на СЕС по съединени дела С-80/11 и С-142/11. Претендира се отмяна на решенията, в тази част, със законните последици. Ответникът директор на Дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика" /ОДОП/-Пловдив, в писмено възражение, подадено от юрк. Петров, ангажира становище за неоснователност на касационните жалби и моли за потвърждаване на основното и допълнително решения като законосъобразни Претендира разноски-юрк. възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби и предлага да се оставят в сила решенията като обосновани и правилни. Върховният административен съд, второ отделение намира двете касационни жалби, като подадени от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК за процесуално допустими, а разгледани по същество - неоснователни по следните съображения: С решение № 2864/23.12.2014 г., постановено по адм. дело № 2712/2012 г. по описа на Административен съд-Пловдив, в обжалваната му част, е отхвърлена жалбата на настоящия касатор срещу Ревизионен акт /РА/ № 161200150/23.04.2012 г., издаден от главен инспектор по приходите при ТД на НАП гр. Пловдив, ИРМ - Смолян, потвърден с Решение № 889/23.07.2012 г. на Директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" гр. Пловдив /"Обжалване и данъчно-осигурителна практика"-Пловдив/, в частта за отказано право на данъчен кредит: 1.по фактури издадени от "МЛ ВИНО" ЕООД/"АГРО СТЕЙДЖ"/, гр. Пловдив в размер на 2 386.20 лв.; 2.по фактури издадени от ППЗК "Средногорие", гр. Брезово в размер на 15 510.16 лв.; 3.по фактури издадени ЕТ "МЛ ВИНО - М. Д.", гр. Брезово в размер общо на 40415,30 лв.; 4. по фактури издадени от "Димекс" ЕООД, гр. Ботевград в размер на 5 000.00 лв.; 5.по фактури издадени от "КФЛОР БГ ГЛАС КОНТЕЙНЕР" ООД, гр. Пловдив в размер на 8 368.84 лв. и 6.по фактури издадени от ЕТ "Агроинвест - Мария Илиева" в размер на 18 924.20 лв.; както и в частта за определено допълнително задължение по ДДС за внасяне в размер на 3484,82 лв. по фактура № 35 от 13.01.2009 г. за ВОД, както по отношение на съответните лихви за просрочие. С постановеното по делото допълнително решение № 685/01.04.2015 г., поради непроизнасяне в диспозитива на решението по две доставки, залегнали в мотивната част, съдът е допълнил решение № 2864/23.12.2014 г., като е отменил РА № 161200150/23.04.2012 г. и потвърждаващото го решение на директора на Дирекция "ОДОП"-Пловдив, и в частта за отказано право на данъчен кредит в размер на 6 233,33 лв по фактура № 5/01.09.2009г, издадена от ППЗК "Средногорие", гр. Брезово, като за тази сума е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в цитирания по -горе диспозитив на решение № 2864/23.12.2014 г. - жалбата е отхвърлена по отношение на фактурите, издадени от ППЗК "Средногорие" за сумата 9 276,83 лв, вместо за вписаната първоначално сума от 15 510,16 лв. Решението е подробно мотивирано, както от фактическа, така и от правна страна, като са описани всички процесни доставки по фактурите в отделни точки. Прието е, че не се установява реалност на доставките, което е основание по националното законодателство и практиката на СЕС за непризнаване на данъчния кредит по тези доставки. Досежно установената сума за ДДС за внасяне са изложени подробни мотиви за липса на осъществена реално ВОД по фактура № 35 от 13.01.2009 г., с анализ на изискуемите документи, които не са налице. Прието е, че единствено наличието на опростен придружителен документ за получаване на стоката /"вино"/ не сочи на реалност на доставката, още повече, че соченото като издател и превозвач дружество отрича каквито и да е търговски отношения с жалбоподателя, осъществен транспорт по доставката и издаване на фактури, както и връзка с описания товарен автомобил. Така постановеното решение е правилно, законосъобразно и съответно на изяснената по делото фактическа обстановка. Спорния въпрос по делото е за "реалност" на всички процесни доставки, с описани по номера и дати фактури на вино, бутилки и др. Безспорно е обстоятелството, че се касае за сделки с родово определени вещи, поради което за прехвърляне правото на собственост върху тях е необходимо индивидуализирането им по съгласие на страните или чрез предаване /чл. 24, ал. 2 от ЗЗД/. В случая не е установено с изискуемите документи /анекси, приемателно-предавателни протоколи, транспортни документи и др./ предаването, съответно прехвърляне правото на собственост върху стоките. Плащането по фактурите и редовното им осчетоводяване не са достатъчни доказателства за реалност на доставките. За да бъде признато право на приспадане на данъчен кредит ревизираното лице следва да докаже при условията на пълно насрещно доказване, че са налице законоустановените предпоставки за признаване на твърдяното от него материално право, а именно, че е осъществена облагаема доставка на стоките по всяка една от фактурите, по която е упражнил право на данъчен кредит. За това установяване са допустими множество различни доказателства, каквито по делото не са ангажирани, а приетата без оспорване съдебно-счетоводна експертиза е потвърдила крайните констатации по РА. Обратно на твърденията в касационните жалби, в практиката на СЕС е трайно възприето разбирането, че не е възможно приспадането на данък, който е дължим единствено поради вписване във фактурата, тъй като упражняването на това право се ограничава само до действително дължимите данъци -решение от 13 декември 1989г по C-342/87, и решение от 19 септември 2000 г. по C - 454/98. В този смисъл е и решението по дело С-152/02 и т. 49 от решението по дело С-285/09 на СЕС. Също така позоваването на практиката на СЕО и СЕС не освобождава съда от задължението да прецени доказателствата за наличие на предпоставките за признаване на данъчния кредит по ЗДДС, първата от които е осъществяване на доставките на стоки и услуги по спорните фактури. Предвид това се явяват неоснователни доводите по касационната жалба за игнориране от съда на Директива 2006/112/ЕО и практиката на СЕС по съединени дела С-80/11 и С-142/11, тъй като оспорения РА и потвърдителното решение на директора на Д"ОДОП" са мотивирани с липса на реалност на доставките, а не с установена данъчна измама. С оглед на това е неоснователно и възражението за разместване от съда на доказателствената тежест. Изискването за наличие на реална доставка не е допълнително въведена формалност, а е предпоставка за възникване на данъчно събитие като предпоставка за дължимост на ДДС и съответно на право на приспадане на ДДС - чл. 6, ал. 1, чл. 25, ал. 2 и ал. 6, чл. 68, т. 1 и чл. 69, ал. 2 от ЗДДС, общностните норми на чл. 62, чл. 63, чл. 167 и чл. 168 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета, както и т. 31 от решение по дело С-285/11. Установяването на реалността на доставката е в тежест на данъчно задълженото лице, което претендира право на приспадане на данъчен кредит, вкл. и дали са били реално осъществени и дали съответните стоки са били използвани за извършване на облагаеми сделки. Въпросът за наличие на "данъчна измама" се изследва след безспорно установяване и доказване от ревизирания субект на реалност на доставката /доставките/, като приспадане на данъчен кредит може да се откаже само при условие, че въз основа на обективни данни се установи, че данъчно задълженото лице, което е получило стоките, е знаело или е трябвало да знае, че с придобиването на тези стоки е участвало в сделка, която е част от измама с ДДС, извършена от доставчика или друг стопански субект, действащ нагоре или надолу по веригата на тези доставки /т. 40 от решение от 06.12.2012 г. по дело С-285/11 /. В тази именно хипотеза доказателствената тежест е за органите по приходите - т. 41 от посоченото решение. От изложеното следва, че по отношение на непризнатото право на данъчен кредит на основание чл. 70, ал. 5 ЗДДС по процесните фактури, не са оборени с доказателства по чл. 154, ал. 1 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК от жалбоподателя констатациите по РА за липса на реални доставки на стоките. Следователно изводът на органа по приходите и административният съд за недължимост на данъчния кредит по процесните фактури е обоснован и съобразен с цитираната по-горе практика на СЕС. Неоснователни са доводите за несъобразяване на съдебното решение с практиката на СЕС по съединени дела С-80 и 142/2011 на СЕС, с оглед изложеното по-горе. При липса на доказателства за реално извършване на доставката, а само фактуриране, казусът няма връзка с посочената практика. Обратно на доводите в касационната жалба, цитираното решение, както и решенията по дела С-642/12 и С-643/12 обосновават тезата, че не е изключена възможността компетентната администрация да провери дали фактурираните доставки са действително извършени и с оглед на това да установи данъчно задължение, т. е. да обследва налице ли е реално изпълнение на фактурираните доставки. Това е в унисон с решенията по дела C-342/87, C - 454/98, С-152/02 и т. 49 от решението по дело С-285/09 на СЕС, визиращи, че упражняването на правото на данъчния кредит се ограничава само до действително дължимите данъци. Неоснователно е и възражението за необосновано непризнаване на представения опростен документ, сочещ на реална ВОД по фактура № 35 от 13.01.2009 г. за бутилирани вина. Административният съд не е игнорирал представения документ, а е обсъдил неговите реквизити и то във връзка с всички събрани доказателства. Приложения Опростен придружителен документ, в който фигурира печат и подпис на представител на полския съконтрахент "ELIT-POL SP Z. O. O" удостоверява получаване на стоката, но не санира липсата на изискуемите документи, подробно описани в решението. Освен това дружеството, сочено за превозвач /"Полимакс 55"ООД/, отказва категорично издаване на фактурата и др. документи, извършване на превоза и налична собственост, респ. наем върху вписаното тfварно МПС. С оглед на изложеното, обжалваните решения като постановени при отсъствие на касационни основания за отмяна по чл. 209 АПК, следва да се оставят в сила. Предвид изхода на делото и своевременно заявената претенция за разноски от ответника, касаторът дължи разноски в размер на 500 лв - юрк. възнаграждение за настоящата инстанция. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК Върховният административен съд, второ отделение,