Решение № 3709 от 17.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15642/2013 г.

Решение № 3709 от 17.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15642/2013 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 2168 от 15.10.2013 г., постановено по адм. д. № 2057/13 г. Административен съд - гр. Пловдив, ХVI-ти състав, е отменил ревизионен акт № 161205596/13.04.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. Пловдив, потвърден с решение № 595 от 14.06.2013 г. на директора на Д "ОДОП" - гр. Пловдив, относно отказан данъчен кредит в размер на 4 519,16 лв. и прилежащи лихви за забава в размер на 663,82 лв., като е осъдил Д "ОДОП" - гр. Пловдив да заплати на "Динерас България" - ЕООД - гр. Пловдив разноски по делото в размер на 968 лв. Срещу постановеното решение е подадена касационна жалба от Георги Живков Арнаудов, в качеството му на зам. директор на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Пловдив. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд - гр. Пловдив е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Пловдивския административен съд и вместо него да постанови друго такова по същество на спора, с което да потвърди обжалвания РА. Претендира заплащане на юрисконсулско възнаграждение. Ответното по касационната жалба дружество "Динерас България" - ЕООД взема становище за неоснователност на жалбата. Претендира заплащане на разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационна жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си Административен съд - гр. Пловдив е отменил ревизионен акт № 161205596/13.04.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. Пловдив, потвърден с решение № 595 от 14.06.2013 г. на директора на Д "ОДОП" - гр. Пловдив, относно отказан данъчен кредит в размер на 4 519,16 лв. и прилежащи лихви за забава в размер на 663,82 лв. Съдът е възпроизвел подробно установената фактическа обстановка по време на ревизията /стр. 2 - 4 от мотивите/, в това число събраните допълнително доказателства от митниците относно закупения на лизинг от дружеството автомобил модел "Мазда СХ 7" - дизел, както и извършения оглед на същия автомобил в хода на ревизията, и е посочил констатациите на органа по приходите, поради които е отказано право на данъчен кредит в посочения размер - наличие на хипотеза по чл. 71, ал. 1, т. 4 от ЗДДС. По т. II от решението - стр. 4 и сл. от мотивите, на база на установената фактическа обстановка, съдът е пристъпил към изграждане на своите правни изводи по законосъобразността на оспорения ревизионен акт. На първо място е очертана правната същност на облагането с ДДС на стоките и услугите, съответно възникването на правото на данъчен кредит в законово определените случаи. На база на това е направен извод, че целта на системата на ДДС е данъците върху вложените средства за стоки и услуги, използвани от облагаемото лице за облагаемите му сделки да могат да се приспадат, като правото на приспадане на данъка е пряко свързано с неговото събиране и целта е да се избегне двойно облагане, като са налице определени случаи, строго определени от закона, при които сделките или са освободени или не попадат под обхвата на ДДС, като тези изключения са очертани в нормата на чл. 70, ал. 1 от ЗДДС. На база на това тълкуване на закона е формулиран и основният спорен въпрос между страните - дали закупеният на лизинг от дружеството автомобил, независимо, че притежава сертификат от производителя N1, попада в хипотезата на понятието "лек автомобил" по смисъла на § 1, т. 18 от ЗДДС, поради което по отношение на същия са приложими ограниченията на чл. 70, ал. 1, т. 2 и 4 от ЗДДС. Посочено е, че в тежест на задълженото лице е да установи, че въпросният автомобил е актив, придобит за нуждите на икономическата му дейност и се използва за извършване на облагаеми доставки. В този ред на изложеното първоинстанционният съд е дефинирал понятието "икономическа дейност" по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗДДС, след което е отнесъл това понятие на приложното поле на чл. 70, ал. 1 и 2 от ЗДДС, от което е изградил извод, че ограниченията по т. 2 от чл. 70, ал. 1 ще са налице, когато стоките или услугите се придобиват за извършване на стопанска дейност, различна от икономическата дейност на конкретното данъчно задължено лице. Отбелязано е, че въведеното ограничение е пряко свързано с принципа на облагане с ДДС и характера на данъка и цели предотвратяване на ползването от страна на задълженото лице на привилегии спрямо обикновените потребители. Като безспорно е посочено, че въпросният автомобил е заведен в счетоводството на ревизираното дружество като "транспортно средство", и че от събраните по делото доказателства се установява, че автомобилът е придобит за нуждите на икономическата дейност на дружеството. В подкрепа на последното е маркирано, че през ревизирания период дружеството извършва дейност, свързана с търговия на лекарства на едро, като при извършен физически оглед на автомобила е констатирано, че в него са монтирани 2 бр. термоблокове за превоз на лекарства. Направени са изводи, че в случая става въпрос за придобит дълготраен материален актив, който участва косвено в икономическата дейност на субекта и неговия облагаем оборот, поради което без значение е обстоятелството, дали преградата зад шофьора е трайно монтирана с оглед характера на превозните товари и техния обем. С оглед на изложеното е посочено, че аналогична преценка следва да се направи и за приложението на разпоредбата на чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС, като в тази връзка следва да бъде ценено свидетелството за регистрация, издадено от производителя, и сочещо, че автомобилът е хомологиран с категория N1 и е регистриран като товарен. Първоинстанционният съд е квалифицирал като неоснователно становището на органа по приходите, че автомобилът не отговаря на критериите на Комбинираната номенклатура на Европейския съюз, за да бъде тарифиран в позиция 8704 - "товаро-пътнически превозни средства", а отговаря на критериите за лек автомобил по позиция 8703. Като аргумент е посочено, че въпросното МПС е категория N1 - моторни превозни средства, предназначени за превоз на товари, с технически допустима максимална маса от 3,5 тона и същото е закупено от Република България и следователно критериите на Комбинираната номенклатура на ЕС не са приложими в конкретния случай. Направен е краен извод, че органът по приходите необосновано е приложил разпоредбата на чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС и неправилно е отказал да признае право на данъчен кредит на дружеството, което обуславя необходимостта от отмяна на оспорения ревизионен акт изцяло. Решението на административния съд е правилно и законосъобразно. Макар и в по-голямата си част касационната жалба да преповтаря мотивите на решението на директора на Д "ОУИ" - гр. Пловдив, постановено при административното обжалване на ревизионния акт, от изложеното в нея могат да бъдат направени изводи, че основните оплаквания са за допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост. Правят се оплаквания, че необосновано на фактите по делото административният съд е приел, че не е налице хипотезата на чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС по отношение на закупения от ревизираното дружество автомобил, в резултат на което неправилно е бил отменен и оспорения ревизионен акт. Направените оплаквания са не основателни. По делото няма спор от фактическа страна и същата правилно е възприета от първоинстанционния съд. Правилно е определен и основният спорен въпрос между страните - налице ли е хипотеза по чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС за непризнаване на право на данъчен кредит по процесните фактури на ревизираното дружеството. Даденият отрицателен отговор на спорния въпрос от страна на административния съд е изграден при правилно тълкуване на материалния закон. Съгласно чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС правото на приспадане на данъчен кредит не е налице, независимо, че са изпълнени условията на чл. 69 или чл. 74, когато е придобит или внесен мотоциклет или лек автомобил. Легалното понятие на "лек автомобил" е дадено в разпоредбата § 1, т. 18 от ДР на ЗДДС, според който лек автомобил е автомобил, в който местата за сядане без мястото на водача не превишава 5. Според изречение второ от същата норма не е лек автомобил този, който е предназначен за превоз на товари или лек автомобил, който има трайно вградено допълнително техническо оборудване за целите на извършваната дейност на регистрираното лице. В конкретния случай правилно е прието, ме закупеният автомобил попада в първото от двете изключения на разпоредбата, тъй като за същият е представено удостоверение за регистрацията му като товарен категория N1. Въпросната категория е уредена с Регламент № 1230/2012 на Комисията за прилагане на Регламент /ЕО/ 661/2009 на Европейския парламент и на Съвета във връзка с изискванията за одобрение на типа по отношение на масите и размерите на моторните превозни средства и техните ремаркета и за изменение на Директива 2007/46/ЕО на Европейския парламент и на Съвета. Регламентът за прилагане е публикуван в Официален вестник № L 353/31 -38/21.12.2012 г. и е в сила 20 дни след обнародването му. Позоваването от страна на органа по приходите на Комбинираната номенклатура в ЕО за утвърдените с нея кодове, според което въпросният автомобил не отговаря на критериите да бъде тарифиран в позиция 8704 - "товаро-пътнически превозни средства", в която насока и събрани доказателства в хода на ревизията, не може да бъде споделено. В съдебната практика се приема, че въпросната номенклатура е приложима за установяване на задължения за митнически цели при въвеждане на автомобили на територията на страни-членки на ЕС, а спорният автомобил е закупен на територията на Република България. Направеното позоваване в касационната жалба на извършен оглед на автомобила в рамките на ревизията, и извършеното тълкуване на техническите характеристики на автомобила в ревизионния акт също не могат да служат като аргументи в подкрепа на тезата на приходния орган, че става въпрос за лек автомобил. Огледът и тълкуването на техническите данни на автомобила предполага наличие на специални технически познания, каквито ревизиращият орган явно не притежава, което пък предполага назначаването на техническа експертиза при условията на чл. 60 и сл. от ДОПК, каквато експертиза не е назначена в рамките на ревизията. От друга страна между страните няма спор, че автомобилът е заведен като дълготраен материален актив в счетоводството на дружеството, както и се използва в икономическата му дейност - търговия с лекарства. Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че отменяйки оспореният ревизионен акт като незаконосъобразен, Административен съд - гр. Пловдив е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба, и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на процеса касатора следва да бъде осъден да заплати на ответното по касация дружество разноски по делото в размер на 900 лв. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,