Решение № 10469 от 28.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8382/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационната жалба на Директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика (ОДОП) Пловдив при Централно управление (ЦУ) на Национална агенция за приходите (НАП), приподписана от юрк. Бонева, против Решение 3031/18.07.2025 г., постановено по адм. дело 1090/2024 г. по описа на Административен съд Стара Загора, с което е отменен Ревизионен акт /РА/ Р-16002424000500-091-001/24.09.2024 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Пловдив, потвърден с Решение 498/10.12.2024 г. на Директора на Дирекция ОДОП Пловдив при ЦУ на НАП, и данъчната администрация е осъдена за разноски. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на така постановения съдебен акт, поради постановяването му в противоречие с материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че нормата на чл. 739 от ТЗ е неприложима към спорното правоотношение по установяване на публично вземане, което се развива по реда на ДОПК, с аргументи черпени от нормата на чл. 21, ал. 2 във вр. с чл. 168, т. 6 от ДОПК. Развива подробни съображения в тази насока. Претендира отмяна на обжалваното решение, както и да му се присъдят и сторените разноски пред двете съдебни инстанции за юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба А. А. А., чрез процесуалния си представител адв. Римпопов, оспорва касационната жалба в писмен отговор и настоява за оставяне в сила на съдебния акт. Заявена е претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал.2 във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима, а разгледана по същество, неоснователна, поради следните съображения: Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд Стара Загора е била законосъобразността на РА Р-16002424000500-091-001/24.09.2024 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Пловдив, потвърден с Решение 498/10.12.2024 г. на Директора на Дирекция ОДОП Пловдив при ЦУ на НАП, с който спрямо А. А. А. е установена отговорност по чл. 19, ал. 1 от ДОПК за задълженията на дружеството Мегатер ООД заличен търговец. Първоинстанционният съд е приел, че РА е издаден от компетентен орган, в предписаната от закона форма и без да са допуснати съществени процесуални нарушения. За да възприеме материалната незаконосъобразност на РА е приел следното от фактическа страна: Издателите на РА, предмет на настоящия спор, са приели за безспорно установени всички елементи от фактическия състав на чл. 19, ал. 1 от ДОПК, а именно ревизираното лице е било управител през ревизирания период на Мегатер ООД и е укрило факти и обстоятелства, които по закон е било длъжно да обяви пред органа по приходите. Тези действия на А. се изразявали в подаването на некоректни данни в СД по ЗДДС за отчетни периоди м. 03.2018 г., м. 06.2018 г. и м. 12.2020 г. и на деклариране на задължение за корпоративен данък в по-малък размер за 2018 г., 2019 г. и 2020 г., последица от укриването на приходи от продажби на бетон и установени липси на стоково-материални запаси. Тези обстоятелства и произтичащите от това задължения за главния длъжник са установени едва с влязъл в сила РА Р-16002422003154-091-001 от 04.01.2023 г., съставен от органи по приходите на ТД на НАП Пловдив, поради което и събирането им се е оказало невъзможно. Въз основа на изложените факти, с РА Р-16002424000500-091-001/24.09.2024 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Пловдив, е ангажирана отговорността на А. А. А. за задължения на Мегатер ООД в размер общо на 189 874,08 лева за ДДС и корпоративен данък, за съответните данъчни периоди след 01.01.2018 г., и съответните им лихви. С Решение 64 от 17.02.2023 г. на Окръжен съд Стара Загора по търговско дело 390/2022 г. съдът е обявил неплатежоспособността на търговското дружество Мегатер" ООД с начална дата 31.12.2018 г. и едновременно с това е открил производство по несъстоятелност, наложил е запор върху цялото движимо имущество и вземанията на длъжника, както и обща възбрана върху недвижимите му имоти, прекратена е дейността на предприятието на длъжника, обявил е дружеството в несъстоятелност, спрял е производството по несъстоятелност. Решение е обявено в търговския регистър на 17.02.2023 г. С нарочни съдебни актове е указано на кредиторите, сред които и НАП, че спряното производство по несъстоятелност може да бъде възобновено в срок от една година от вписването на решението в търговския регистър по молба на кредитор или длъжника, при условие, че бъде удостоверено наличие на достатъчно имущество на длъжника, както и че ако в срок от една година от вписването на решението в ТР не бъде поискано възобновяване на производството, производството по несъстоятелност ще бъде прекратено и дружеството заличено. С нарочно определение на същите кредитори и заинтересовани лица е указано в едномесечен срок от вписването му в книгата по чл. 634 от ТЗ и обявяването му в търговския регистър следва да предплатят сумата от 9 000 лева, необходима за покриване на началните разноски в производството по несъстоятелността, като в противен случай ще бъде постановено решение по чл. 632, ал. 4 от ТЗ. Последвало е Решение 273 от 31.07.2024 г., постановено по делото, в което съдът е констатирал, че в предоставения срок не са предплатени начални разноски, поради което е счел, че е налице хипотезата на чл. 632, ал. 4 от Търговския закон /ТЗ/ и е прекратил производството по несъстоятелност и е заличил търговеца от Търговския регистър. Решението е влязло в сила на 09.08.2024 г. При тези факти първостепенният съд е стигнал до извод за незаконосъобразност на процесния РА. Съдът всъщност не се е занимавал с въпроса, е ли е на лице фактическият състав на отговорността по чл. 19, ал. 1 от ДОПК, като е посочил единствено следващите се кумулативни предпоставки, след което с оглед характера на същата тази отговорност субсидиарна, е достигнал до извод, че отговорността на управителя на дружеството може да се ангажира само за съществуващи задължения на съответния главен длъжник. Според съда към момента на издаване на оспорения ревизионен акт не е било налице публично задължение на дружеството, за което да се ангажира отговорността на А., тъй като обсъжданите в оспорения РА задължения са погасени по силата на закона, с позоваване на Тълкувателно решение 2/13.07.2020 г., постановено по тълкувателно дело 2/2018 г. на ОСТК на ВКС, съгласно което когато производството по несъстоятелност е прекратено с решение по чл. 632, ал. 4 от ТЗ без да се е развила фаза по предявяване и приемане на вземанията, се погасяват на основание чл. 739, ал. 1 от ТЗ непредявените в производството по несъстоятелност вземания и неупражнените права, независимо от вида и източника на вземанията на кредиторите и правноорганизационната форма на длъжника. На основание изложеното и с позоваване на практика на ВАС, изразена в Решение 263 от 13.01.2025 г., постановено по адм. дело 7513/2024 г., е направен краен извод за незаконосъобразност на ревизионния акт. Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на административния съд като валидно и допустимо, като постановено в правораздавателната дейност на съда, от законен състав и при правилна преценка за допустимостта на съдебния контрол. По приложението на материалния закон и обосноваността на изводите на първостепенния съд, които оплаквания следва да бъдат разгледани общо, касационната инстанция приема следното: Принципно по делото няма спор за факти и същите са възпроизведени правилно от първоинстанционния съд. Спорът по същество е правен и се свежда до приложението на чл. 739 от ТЗ и разпоредените с него правни последици в производствата по ДОПК. По изложените по-горе мотиви първоинстанционният съд е дал положителен отговор на този въпрос, имащ за последица отмяна на оспорения РА. Настоящата съдебна инстанция споделя този негов извод и го намира за правилен като съответен на закона. Както е разяснено и в мотивите на Тълкувателно Решение 5 от 29.03.2021 г. на ВАС по т. д. 7/2019 г., ОСС, І и ІІ колегия В чл. 19, ал. 1 и 2 ДОПК е уреден особен случай на лична имуществена отговорност на трети лица за публични задължения на задължени юридически лица по чл. 14, т. 1 и 2 ДОПК. Отговорността възниква по силата на закона, прилага се по отношение на изчерпателно определен кръг от субекти за задължения на задължено юридическо лице по чл. 14, т. 1 и 2 ДОПК (главен длъжник) и при кумулативното наличие на предвидените в закона предпоставки. Фактическият състав, пораждащ отговорността, включва недобросъвестно поведение на третото лице, невъзможност да бъдат събрани задълженията за данъци и осигурителни вноски на юридическото лице и наличието на причинно-следствена връзка между тях.. Прието е също така в мотивите на посоченото Тълкувателно Решение, че отговорността на третото лице по чл. 19, ал. 1 и 2 ДОПК по принцип е ограничена до размера на непогасените задължения. Или отговорността по чл. 19 от ДОПК е субсидиарна и може да бъде ангажирана, само ако съществува непогасено задължение (при съобразяване и обхватът на отговорността съгласно посоченото Тълкувателно решение) на главния длъжник. Тя се обуславя от наличието на такова непогасено задължение. Ето защо, когато задължението на главния длъжник бъде погасено, то това задължение се счита погасено и по отношение на третото лице. По отношение на него задължение, което вече не съществува, не може да бъде търсено, тепърва установявано или събирано. Или по делото спорен е въпросът, дали към момента на ангажиране отговорността по чл. 19 ал. 1 от ДОПК на А. А. с издаването на спорния РА, са на лице непогасени публични задължения на Мегатер ООД, съобразно тяхната индивидуализация в процесния РА, в аспекта на правилото на чл. 739 от Търговския Закон /ТЗ/. Доколкото спорът не обхваща отговорността по чл. 177 от ЗДДС, то случаят не се обхваща от казуса, предмет не преюдициалното запитване, по което е образувано Дело С-121/24 на СЕС. Правилно в тази връзка първостепенният съд е констатирал, че ревизионното производство е образувано със заповед за възлагане на ревизия от 26.01.2024 г., връчена на 29.01.2024 г., като е приключило с издаването на ревизионния акт от 24.09.2024 г. Не се спори и че с Решение 64/17.02.2023 г. на Окръжен съд Стара Загора по търговско дело 390/2022 г.е обявена неплатежоспособността на търговеца (главен длъжник на НАП, бел. моя) с начална дата 31.12.2018 г., открито е производство по несъстоятелност, дружеството е обявено в несъстоятелност и производството по делото е спряно в хипотезата на чл. 632, ал. 1 от ТЗ. С Решение 273/31.07.2024 г., след констатация, че в предвидения в чл. 632, ал. 2 от ТЗ едногодишен срок не е поискано възобновяване на производството по несъстоятелност, нито в указания едномесечен срок не са внесени началните разноски за производството по несъстоятелността /вкл. и от Националната агенция за приходите, след като изрично им е указано/, съдът е постановил прекратяване на производството по чл. 632, ал. 4 от ТЗ и заличаване на длъжника. Решението е влязло в сила на 09.08.2024 г. Процесният РА е издаден на 24.09.2024 г., т.е. след влизане в сила на Решението по чл. 632, ал. 4 от ТЗ. При тези факти спорен между страните е въпросът относно приложението на чл. 739 ал.1 от ТЗ в аспекта на правилото на чл. 21, ал. 2 във вр. с чл. 168, т. 6 от ДОПК. Разпоредбата на чл. 739, ал. 1 от ТЗ определя, че непредявените в производството по несъстоятелност вземания и неупражнените права се погасяват. Съгласно Тълкувателно решение 2/13.07.2020 г., постановено по тълкувателно дело 2/2018 г. на ОСТК на ВКС, когато производството по несъстоятелност е прекратено с решение по чл. 632, ал. 4 ТЗ без да се е развила фаза по предявяване и приемане на вземанията, се погасяват на основание чл. 739, ал. 1 ТЗ непредявените в производството по несъстоятелност вземания и неупражнените права, независимо от вида и източника на вземанията на кредиторите и правноорганизационната форма на длъжника. Съобразно мотивите на това решение, при постановяване на решение по чл. 632, ал. 1 от Търговския закон длъжникът е във възможно най-тежко икономическо положение, тъй като липсва маса на несъстоятелност или секвестируемото имущество на длъжника е по-малко от началните разноски за развитие на производството, които са с привилегия по чл. 722, ал. 1, т. 3 от Търговския закон. В този случай е безпредметно провеждането на процедура по предявяване и приемане на вземанията, тъй като имущественото състояние на длъжника не позволява кредиторите да бъдат удовлетворени, дори и да бъдат установени. Неразвитието на фазата на предявяване и приемане на вземанията е вследствие именно на икономическото състояние на длъжника. Неосъществяването на тази фаза не може да бъде аргумент да не бъдат приложени последиците по чл. 739, ал. 1 от Търговския закон в хипотезата на прекратяване на производството по несъстоятелност след решение по чл. 632, ал. 1 от Търговския закон. Приходната администрация не се е възползвала от възможността по чл. 632 ал. 3 от ТЗ да поиска възобновяване на производството, изтекли са и сроковете по чл. 744 от ТЗ. До постановяване на ТР 2/13.07.2020 г. по тълк. дело 2/2018 г. на ОСТК на ВКС в съдебната практика по приложението на чл. 19 от ДОПК е противоречива. След постановяване на цитираното тълкувателно решение на ВКС, при съобразяване и чл. 130 от ЗСВ, с оглед изложените в т. 1 от него, и съдебната практика на ВАС се консолидира около разбирането, че нормата на чл. 739 от ТЗ е приложима за всички вземания на кредитори, които в производството по несъстоятелност са определени като такива, индивидуализиран е размерът на тяхното вземане, независимо дали се касае за публични или частноправни задължения на длъжника в несъстоятелност (виж например и Решение 2056 от 04.03.2025 г. на ВАС по адм. д. 11180/2024 г., I о. и цитираната там съдебна практика). В случая безспорно спорните публични задълженията на Мегатер ООД са възникнали и установени и по основание, и размер (с влязъл в сила РА) преди откриване на производството по несъстоятелност. Безспорно в случая задълженията на Мегатер ООД са публични държавния вземания по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 9 от ДОПК, поради което и на основание чл. 163, ал. 1 от ДОПК в общата хипотеза подлежат на събиране по реда на ДОПК, но също така е уредена и възможността да се събират и чрез участие в производство или чрез присъединяване към открито производство по несъстоятелност на длъжника чл. 164, ал. 1 от ДОПК. Макар и да е използван изразът може, това не е право, което да стои на усмотрението на органите по приходите (по аргумент от чл. 687 ал. 2 от ТЗ, изразената практика по приложението на чл. 164, ал. 1 от ДОПК в Решение 4 от 21.07.2022 г. на ВКС по т. д. 2475/2020 г., I т. о., ТК и Решение 50181 от 3.02.2023 г. на ВКС по т. д. 1777/2021 г., I т. о., Решение 1946 от 20.02.2024 г. на ВАС по адм. д. 7108/2023 г., VIII о. и изложените там съображения), което следва да бъде реализирано и при липсата на предприети активни действия се стига до възникването на негативните правни последици, уредени в ТЗ. Действително в битието си на публични вземания същите безспорно се погасяват в хипотезите на чл. 168 от ДОПК и безспорно правилото на чл. 21, ал. 2 от ДОПК предвижда, че отговорността на третите лица се реализира и в случаите, когато по отношение на длъжника са налице обстоятелствата по чл. 168, т. 5, 6 и 7. Но също така е вярно и че отговорността на тези трети лица се установява с РА чл. 21, ал. 1 от ДОПК. При така дадена правна регламентация не може да бъде споделена тезата на касатора, че установяване отговорността на третото лице може да следва заличаването на главния длъжник от търговския регистър и настъпването на правните последици на чл. 739 от ТЗ. Всъщност от една страна възприемането на тази теза би влязло в противоречие с разрешението дадено с ТР 2/13.07.2020 г. по тълк. дело 2/2018 г. на ОСТК на ВКС (а то е задължително виж чл. 130 от ЗСВ), а от друга и с поставеното Тълкувателно Решение 5 от 29.03.2021 г. на ВАС по т. д. 7/2019 г., ОСС, І и ІІ колегия, при положение че в случаи като процесния при споделяне тезата на органите по приходите ще се стигне до тепърва установяване на отговорност на трето лице, след като задължението на главния длъжник е вече погасено. Всъщност правилото на чл. 168, т. 6 от ДОПК не обхваща случаи като процесния, в които отговорността на въпросното трето лице не е ангажирана по реда, разписан в чл. 21, ал. 1 от ДОПК, тъй като до този момент такава по вид лична имуществена отговорност, т.е. задължение към фиска, не може да се приеме, че съществува. Именно поради това и новелата на чл. 21, ал. 2 от ДОПК, говори за реализиране на отговорността, а не до нейното установяване, между които термини не може да бъде поставен знак за равенство. Или като е приел приложимостта на правилото на чл. 739 от ТЗ в разглеждания казус, съставът на Административен съд Стара Загора е приложил правилно материалния закон и като последица е дал верен отговор на формулирания между страните спорен въпрос, а именно, че към момента на ангажиране отговорността по чл. 19 ал. 1 от ДОПК на А. А. с издаването на спорния РА, не са на лице непогасени публични задължения на Мегатер ООД, съобразно тяхната индивидуализация в процесния РА. По тези съображения касационният състав приема, че правилно първостепенният съд е приел, че не е установен при условията на главно пълно доказване фактическият състав на отговорността по чл. 19, ал. 1 от ДОПК. Като правилно и нестрадащо от релевирания в касационната жалба порок, решението следва да бъде оставено в сила. При този изход на ответника по касационната жалба се полагат разноски. Претендира се от пълномощника на А. А. адвокат Т. Римпопов присъждане на възнаграждение за оказана безплатна правна помощ съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Размерът на възнаграждението следва да се определи на 3 000 лева, доколкото именно това е уговореният от страната и процесуалния й представител размер на дължимия адвокатски хонорар пред първата съдебна инстанция, който макар и под минимума разписан в чл. 9, ал. 4 от НАРЕДБА 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. ДВ, бр. 14 от 2025 г.), очевидно в най-голяма степен е прието в отношенията им, че съответства на действителната фактическа и правна сложност на казуса и осъществения обем процесуално представителство, при съобразяване и разрешението, дадено с Решение на Съда от 25 януари 2024 година по дело C-438/22 на СЕС. Разноските следва да бъдат заплатени от НАП, съобразно правилото на § 1, т. 6 от ДР на АПК. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, осмо отделение