Решение № 217 от 1.06.2015 г. на ВКС по н. д. № 413/2015 г.

Решение № 217 от 1.06.2015 г. на ВКС по н. д. № 413/2015 г., II н. о., НК, докладчик съдията Елена Авдева Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по жалба на защитника на подсъдимия Й. З. А. против присъда № 11 от 27.01.2015 г. по внохд № 1868/2014 г. по описа на Пловдивския окръжен съд. В жалбата и допълнителното изложение към нея се сочи, че присъдата е необоснована, почива на "абсолютна недоказаност на обвинението" и на неправилен анализ и оценка на доказателствата, довели до неправилни правни изводи, а наложеното наказание е явно несправедливо. Жалбоподателят квалифицира показанията на пострадалата - свидетелката Г., като колебливи и непоследователни, а разпознаването на подсъдимия, което тя направила в досъдебната фаза, като процесуално опорочено. Несправедливостта на наказанието касаторът мотивира с неправилна оценка на отегчаващите отговорността обстоятелства. В заключение с жалбата се претендира отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия. Пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа така формулираната претенция с изложените съображения. Прокурорът пледира присъдата да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Районният съд в гр. Пловдив с присъда № 342 от 11.11.2014 г. по нохд № 3200/2014 г. признал подсъдимия Й. З. А. за невинен и го оправдал по повдигнатото обвинение по чл. 198, ал. 1 от НК. Окръжният съд в гр. Пловдив с присъда № 11 от 27.01.2015 г. отменил първоинстанционната присъда и постановил нова, с която признал подсъдимия за виновен в това, че на 14.01.2013 г. в [населено място], Пловдивска област, отнел пари и чужди движими вещи с обща стойност 81 лева от владението на М. А. Г. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 198, ал. 1 и чл. 54 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода, които да изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. В тежест на подсъдимия съдът възложил и сторените по делото разноски. Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е неоснователна поради следните съображения: На първо място не може да бъде споделено твърдението за съществено нарушение на процесуалните правила. То е развито от защитата основно в оспорване на извършената с присъдата оценка за надеждност на показанията на пострадалото лице - свидетелката М. А. Г. Въззивният съд не търпи упрек в тази насока. Той не е игнорирал заинтересоваността на свидетелката от изхода на делото. Преди да се обвърже с извод за обективност на съобщените от нея данни съдебният състав детайлно е анализирал съдържанието им, давайки отговор на повдигнатите от защитата възражения за значението на някои противоречия. Втората инстанция е проследила всички процесуално релевантни показания на свидетелката Г., съобразила е времето и ситуацията на тяхното депозиране и пунктуално е обяснила защо ги кредитира. По този процесуално верен начин са изяснени предмета на посегателство и поведението на нападателя. Констатираните неточности относно връхните дрехи на нападателя, цитирани от защитата, са преодолени чрез съпоставяне на информацията, съдържаща се както в показанията показания на пострадалата, така и в тези на останалите свидетели. Далеч от фактите по делото са твърденията на касатора, че пострадалата не е дала на съда ясна представа относно нападателя и е показала непоследователност относно предшестващи инцидента срещи. Въззивният съд / на стр. 7 от мотивите/ е коментирал даденото от Г. описание във връзка с извода, че тя е познавала подсъдимия и при нападението просто го е разпознала. Показанията на свидетелката непосредствено преди разпознаването, посочени в касационната жалба, не опровергават тази преценка. Тя е базирана и на съобщеното от свидетеля Д., че непосредствено след нападението баба М. споделила, че нападателят е от селото, от ромската махала, но не могла да му каже име. При разпознаването Г. категорично посочила подсъдимия К. като лицето, което добре разгледала и идентифицирала. Не съществуват обективни данни за предварително манипулиране на свидетелката преди изправянето й срещу подсъдимия в полицията. В разпита пред първостепенния съд Г. заявила, че първо разпознала К., а "после милицията каза, че е той". В разпита пред съдия в досъдебната фаза свидетелката е по- обстоятелствена и изяснява, че не е познавала нападателя, не знае името му и къде живее, но го е виждала в селото. Най-сетне тя е категорична при всички разпити, че той бил облечен с "бели панталони" /както обяснява и подсъдимия/, макар да е колеблива за цвета на горната дреха. Преди да кредитира показанията на Г. като пряк доказателствен източник въззивният съд ги е съпоставил с тези на свидетелите Ф. Т., К. Т. и Г. Ф. Всички те възприели подсъдимия непосредствено преди нападението в близост до пострадалата. Поведението му се сторило съмнително за свидетелката Т., която дори излязла от магазина си, за да го наблюдава, макар да го изгубила от поглед по-късно. Данните от тези показания логично и хармонично се съчетават с информацията, съобщена от пострадалата, и по този начин я допълват и верифицират. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че с атакувания съдебен акт са проверени и обосновано отхвърлени и всички факти, свързани с алиби на подсъдимия. Обобщено, въззивната инстанция не е допуснала отклонения от процесуалните принципи за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Не са налице съществени нарушения на процесуалните правила, предпоставящи отмяна на постановената от окръжния съд присъда на основание чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. При установената фактическа обстановка материалният закон е приложен правилно и искането за оправдаване на подсъдимия е незаконосъобразно. На следващо място не следва да бъде уважено и алтернативно поддържаното в жалбата оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание. Въззивният съд е изложил подробни съображения относно размера и начина на изтърпяване на наложеното наказание и неговата адекватност на степента на обществена опасност на деянието и дееца. Отбелязал е с нужното внимание високата морална укоримост на грабежа въпреки неголямата стойност на отнетото имущество. Предходните осъждания на подсъдимия не са надценени, както се твърди в жалбата, което би било и принципно неправилно поради настъпила реабилитация, тъй като е наложена минималната предвидена от законодателя санкция - три години лишаване от свобода. Позоваването на тези осъждания не е единствения фактор, блокиращ приложението на чл. 55, ал. 1 от НК, за да бъде мислима редукция на наказанието под легалния минимум. Сред отегчаващите отговорността обстоятелства със значителна тежест е уязвимостта на жертвата, видимо стара и немощна жена, лишена от цялата си месечна пенсия в деня на получаването й, заедно със скромни хранителни покупки. Въззивният съд правилно е насочил внимание си и към несъставомерните общественоопасни последици, изразени в дълбоко засягане на обществените очаквания за сигурност и подкрепа, обусловено от извършването на грабежа през деня на централна улица. При тези обстоятелства не би могъл да бъде направен извод, че и най-лекото, предвидено от закона наказание, би било несъразмерно тежко. Ето защо наложената санкция е в състояние да постигне целите на чл. 36 от НК и не подлежи на изменение в посока на смекчаване. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,