Решение № 7257 от 12.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4886/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Р. С. М. от гр. Перник, подадена чрез пълномощника адв. Т., срещу решение 396 от 12.03.2024 г., постановено по адм. дело 10/2024 г. по описа на Административен съд Перник, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед 513з-12871/21.12.2023г. на директора на Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/ при Министерство на вътрешните работи /МВР/ и е осъден да заплати разноските по делото. В касационната жалба се релевират касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК необоснованост и неправилност на съдебното решение, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Излагат се подробни съображения в подкрепа на твърденията, включително относно незаконосъобразността на административния акт. Претендира се отмяна на съдебното решение и вместо него да бъде постановено друго, с което се отмени оспорената заповед, а в условията на евентуалност се върне делото за ново разглеждане от друг съдебен състав, както и присъждане на разноски за две съдебни инстанции. Ответникът - директора на СДВР, редовно призован, чрез процесуалния си представител юрк. Пашунов, оспорва касационната жалба и изразява становище за нейната неоснователност. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, както и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на касатора. Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд /ВАС/, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведеното касационно основание съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от Р. М., против заповед 513з-12871/21.12.2023г. на директора на СДВР, с която на основание чл. 204, т. 3, чл. 197, ал. 1, т. 6, чл. 194, ал. 2, т. 4 от Закона за Министерство на вътрешните работи /ЗМВР/, във връзка с т. 15, т. 19, т. 20, т. 21, т. 31, т. 33, т. 83, т. 86, т. 88, т. 93, т. 94 и т. 95 от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР, чл. 203, ал. 1, т. 13 и чл. 226, ал. 1, т. 8 от ЗМВР му е наложено дисциплинарно наказание уволнение и е прекратено служебното му правоотношение за заеманата от него длъжност командир на отделение в 02 група на 03 сектор към отдел Специализирани полицейски сили при СДВР. За да отхвърли жалбата срещу оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, че същата е издадена от компетентен орган при спазване на формалните изисквания относно нейното съдържание по чл. 210, ал. 1 от ЗМВР. Прието е от съда още, че в заповедта са изложени фактически и правни основания за издаването й с посочени време, място и обстоятелствата, при които то е извършено и съответното за него дисциплинарно наказание. Съдът е приел също така, че заповедта е постановено и при липсата на допуснати нарушения на административно-производствените правила и спазена процедура по налагане на дисциплинарното наказание - спазен е срока по чл.195, ал. 1 и ал. 2 от ЗМВР, спазени са изискванията на чл. 206, ал. 1 и чл. 207, ал. 7, ал. 8, ал. 10, ал. 11 и ал. 12 от ЗМВР, както и е изяснена напълно фактическата обстановка /превишаване на полицейски правомощия чрез употреба на физическа сила по време на протестите на 16.11.2023 г. спрямо граждани без това да е било необходимо/. При съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, съдът е приел също така, че по делото безспорно се установява, че жалбоподателят не е спазил правилата на Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР и с действията си е извършил нарушение по счисъла на чл. 194, ал. 2, т. 4 от ЗМВР. Административният съд приема също така, че в заповедта в достатъчна степен е индивидуализирано деянието, мястото на извършване и часовия диапазон, както и че от приложената по делото експертна справка 757/2023 г., изготвена на 23.11.2023г. от вещи лица, и от сведения, дадени от колеги на жалбоподателя, които доказателства не са оспорени, авторството на деянието е безспорно установено. Въз основа на това съдът приема, че след като жалбоподателят е бил на посоченото място и време на [улица]в гр. София и при задържането на лице, което е малтретирано преди това, го е натиснал на предния капак на лек автомобил със светъл цвят и без каквото и да е правно основание най-вероятно му е нанесъл удар с дясната си ръка в тила, то същия е нарушил етичните правила за поведение на държавните служители. Съдът приема също така, че и с поведението си на свидетел на побой, упражнен от полицейските служители спрямо гражданин, и непредприемане на никакви действия да попречи на това насилие, в т.ч. не е спомогнал да се разкрият извършителите на побоя, жалбоподателят също така е нарушил етичните правила по т. 15, т. 19, т. 20, т. 21, т. 31, т. 33, т. 83, т. 86, т. 88, т. 93, т. 94, т. 95 от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР, довело и до уронване престижа на службата. Според съда от протокол рег. 464р-366/05.01.2022 г. е видно, че жалбоподателят е запознат с действащите наредби и инструкции, свързани с осигуряване на обществения ред при провеждане на мероприятия, както и с Етичния кодекс на поведение на държавните служители в МВР, както и също така е и инструктиран в деня на събитието за стриктно спазване на полицейските правомощия и етичните норми, за което се е подписал под т. 41, поради и което същият е следвало да съобрази действията си с посочените актове, регламентиращи тази дейност. Доколкото действията на М. са станали достояние на широк кръг лица, то съдът приема, че несъмнено това е довело до негативен ефект върху престижа на службата, като при това положение и държейки сметка за създаденото в обществото усещане за дефицит на справедливост и пропорпоционалност, с което е уронен престижа на службата се приема, че М. е нарушил посочените от органа правила от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР и е уронил престижа на службата. Прието е от съда още, че дисциплинарно-наказващият орган при коректно установени фактически обстоятелства е изградил обосновани правни изводи относно извършеното дисциплинарно нарушение и е дал точна правна квалификация на действията на служителя, поради което обжалваната заповед е материално законосъобразна. Според съда действията на служителя, с които е нарушил етичните норми, са посочени и са отнесени точно към съответното правило за поведение, като интензитетът на употребената физическа сила е ирелевантен, защото е установено, че в случая не са били налице законовите условия за употреба на такава, тъй като физическата сила е осъществена върху цивилно лице, малтретирано по нелицеприятен начин преди това, в момент на поставяне на белезници. Така постановеното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон. Законосъобразен е извода на първоинстанционния съд, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и при спазване на формалните изисквания относно нейното съдържанието по чл. 210, ал. 1 от ЗМВР. Правилно съдът приема също така, че дисциплинарното производство е проведено в рамките на установените сроковете по чл. 195, ал. 1 от ЗМВР. Съдът е достигнал и до верен извод, че са спазени и изискванията по чл. 206, ал. 1 и чл. 207, ал. 7, ал. 8, ал. 10 и ал. 11 от ЗМВР - оспорващият е запознат с образуваното срещу него дисциплинарно производство, предоставена му е възможност да направи възражения, запознал се е с резултатите от проверката в обобщената справка. Неправилен обаче е решаващият извод на административния съд за материална законосъобразност на оспорената заповед. Съставът на разпоредбата на чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР, за нарушение на която е наложено дисциплинарното наказание на касационния жалбоподател, изисква поведение, което е несъвместимо с етичните правила, уронващо престижа на службата. В случая, обратно на възприетото от административния съд, настоящата инстанция намира, че предпоставките на цитирания текст не са изпълнени, тъй като не са установени по безспорен начин действия на служителя, които уронват престижа на службата. В случая от приетите по делото доказателства безспорно се установява, че на 16.11.2023 г. младши експерт М. е бил назначен в наряд в екип ППГ-320 в 02 група на 03 сектор към ОСПС СДВР и е участвал в охраняване на масово мероприятие във връзка с протестни действия, организирани по повод футбулна среща между националните отбори на Република България и Република Унгария, при което заедно с колегата Б. е задържал лицето А. В. бутащо подпалена кофа за боклук към полицейската колона, като поради оказана съпротива на лицето са му поставили помощни средства белезници. По делото безспорно се установявя също така, че преди задържането му спрямо това лице е било упражнено полицейско насилие и са му причинени телесни увреждания, като същото е било повалено на земята от други полицейски служители, които му нанесли удари с палки и ритници с крака в областа на тялото, за които действия на полицейските служители имало редица медийни публикации. По делото обаче липсват категорични и неоспорими доказателства, че при изпълнение на служебните си задължения именно касаторът е обективирал поведение, несъвместимо с Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР, което да е довело до уронване престижа на службата, изразяващо се в употреба на физическа сила спрямо лицето В. чрез нанасяне на удар с дясната му ръка в тила на това лице при задържането му, без наличие на каквото и да е основание за това, както и че е станал свидетел на упражнено насилие от негови колеги и не е предприел действия да попречи на това насилие. От нито едно от приетите по делото писмени и гласни доказателства не се установява по категоричен начин, че при задържането на лицето В. младши експерт М. е употребил неправомерно физическа сила, изразяваща се в нанасяне на удар с дясната си ръка в тила на задържаното лице. Това не се установява нито от приетите по делото гласни доказателства, нито от приобщените по делото като част от дисциплинарната преписка сведения, дадени от други служители, както и експертна справка 757/23.11.2023 г. Видно от съдържанието на експертна справка 757/23.11.2023 г., на която и изрично се е позовал дисциплинарно-наказващият орган, по отношение на поведението на касационния жалбоподател, обозначен като Лице 1 , при задържането на лицето В. се сочи само, че нанася най-вероятно удар с дясната си ръка в тила на задържаното лице , което обстоятелство не може да обоснове категоричен извод за употреба на физическа сила чрез нанесен неправомерен удар в тила на задържаното лице. Такъв извод не следва и от прослушването на записа, при който се чува мъжки глас стига , защо ме удряте бе, стига бе, счупихте ми поне три зъба вече, аз нищо не съм фърлял, стига , доколкото същият не сочи по несъмнен начин, че репликата касае точно евентуално нанесения удар от страна на младши експерт М. и то именно при задържане на лицето. В тази връзка следва да се има предвид също така, че и в дадените обяснения от самото пострадало лице никъде не се твърди за неправомерни действия чрез нанесен удар в тила на лицето от полицейски служител при задържането му и поставянето на белезници. В дадените сведения от пострадалото лице се сочи единствено за нанасени му удари с палки и ритници по тялото от полицейските служители, свалили го на земята, между които безспорно касационният жалбоподател не е. С оглед на това констатациите на дисциплинарно-наказващия орган, че на 16.11.2023 г. непосредствено преди задържането на лицето В. касаторът е упражнил физическо насилие спрямо него служителят натиска лицето на предния капак на лек автомобил със светъл цвят и нанася удар с дясната си ръка в тила на зъдържания, без наличие на каквото и да било правно основание за това, не се подкрепят по категоричен начин от събраните в хода на дисциплинарното разследване и в съдебното производство доказателства. Не се доказва по делото по безспорен начин, включително и от позоваването на даденото от касатора сведение 513р-114159/19.11.2023 г., и соченото нарушение на етичните правила, изразяващо се прикриване от страна на младши експерт М. на упражнено насилие от други полицейски служители спрямо В. преди задържането му, на които той е бил свидетел. В конкретния случай, противно на приетото от административния съд, липсват също така данни твърдяното поведение на полицейския служител да е станало публично известно и да е накърнило авторитета на институцията на МВР. Цитираните от дисциплинарно-наказващия орган медийни публикации касаят не поведението на двамата полицейски служители, задържали А. В., а действията и упражненото физическо насилие спрямо това лице от други полицейски служители, поради и което няма как тези публикации да доказват, че именно действията на касационния жалбоподател са станали публично известни на неогръничен кръг лица. Следователно, дори и да се приеме, че с поведението си служителят М. нарушава Етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, то за това дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 194, ал. 2, т. 4 от ЗМВР законът предвижда друг вид наказание санкциониране по чл. 200, ал. 1, т. 12 от ЗМВР, което от своя страна обосновава и несъразмерност на наложеното дисциплинарно наказание. В този смисъл е несъответен на закона и необоснован изводът както на дисциплинарно-наказващия орган, така и на административния съд, за безспорно установяване на незаконосъобразно действие от страна на младши експерт Р. М. и наличие на предпоставките за ангажирана дисциплинарната му отговорност за нарушение по чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР. Настоящата съдебна инстанция намира също така, че в конкретния случай при издаването на заповедта за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание, наказващият орган не е спазил и правилата за индивидуализация на наказанието по чл. 206, ал. 2 от ЗМВР, което негово задължение е императивно и влече необоснованост, както по отношение въпроса за извършване на нарушението, така и за вида и размера на наложеното наказание. Видно от съдържанието на оспорената заповед органът формално е приложил разпоредбата на чл. 206, ал. 2 от ЗМВР при определяне вида и размера на наказанието, което е самостоятелно основание за отмяна на тази заповед. Съгласно цитираната разпоредба при определяне на вида и размера на дисциплинарните наказания, се вземат предвид тежестта на нарушението и настъпилите от него последици, обстоятелствата, при които е извършено, формата на вината и цялостното поведение на държавния служител по време на службата. В атакуваната заповед е извършено само формално изброяване на тези обстоятелства, съобразно приетата за установена фактическа обстановка, без да е налице съпоставянето й с цялостното поведение на държавния служител по време на службата му, каквото е изискването на посочената норма. В заповедта е направено позоваване на кадровата справка на служителя, но за да се обоснове извод, че липсата на наказания по време на дългогодишната служба в МВР и получаването на награди не представляват основания за налагане на по-лека санкция. Действително, цялостното поведение на служителя не представлява основание за освобождаване от отговорност при извършване на дисциплинарно нарушение, а е обстоятелство, което оказва влияние върху определяне на вида и тежестта на наказанието. В случая обаче наказващият орган въобще не е провел анализ на фактите, установени в кадровата справка на Р. М., от тази гледна точка, с което безспорно е допуснато нарушение на чл. 206, ал. 2 от ЗМВР. Липсва също така установяване и обсъждане на настъпване на каквито и да е било реални, фактически последици в смисъл на вредоносен резултат от констатираното от наказващия орган нарушение. Предвид изложеното, обжалваното решение се явява неправилно и постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а вместо него постановено друго по съществото на спора, с което се отмени заповедта на директора на СДВР като незакосъобразна. При основателност на касационната жалба в полза на касатора следва да бъдат присъдени заявените в срок и съгласно приложен по делото списък на разноски по чл. 80 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК, съдебни разноски в размер на общо 2 000 лева внесена държавна такса за две съдебни инстанции в размер на общо 80 лева и реално изплатено адвокатско възнаграждение за две съдебни инстанции в размер на общо 1920 лева, съгласно приложени по делото договори за правна защита и съдействие от 02.01.2024 г. и 20.03.2024 г. Неоснователно се явява възражението на процесуалния представител на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на касатора, тъй като възнаграждение в размер на 960 лева не е прекомерно с оглед на фактическата и правна сложност на делото и при съобразяване на обстоятелството, че е близко до установения минимален размер по чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ, във вр. чл. 222, ал. 1 от АПК Върховният административен съд, второ отделение,