Решение № 380 от 21.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 418/2008 г.

Решение № 380 от 21.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 418/2008 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Мария Иванова Производството е по чл. 218а от ГПК (отм.), вр. с § 2 от ПЗР на ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. г. И. и г. И. срещу въззивното решение на Пловдивски окръжен съд /ОС/ по гр.д. № 879/2007 г. В жалбата се правят оплаквания за неправилност - необоснованост и незаконосъобразност, на решението и се иска отмяната му. Ответниците по жалба И. и М. Б., С. С., М. Ив. И. и Ф. И. не изразяват становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и разглеждането й е допустимо. ВКС на РБ, като разгледа жалбата по реда на чл. 218е от ГПК, намира следното по заявените с нея касационни основания: С обжалваното решение е допусната делба на дворно място и построената в него жилищна сграда, като съсобствени на касаторите и другите страни поделото, при посочени в решението квоти. Прието е, че касаторите притежават в съпружеска общност 8/16 ид.ч. от жилищната сграда, прехвърлени им с продажба, а касаторката притежава по наследство още и по 1/16 ид. от сградата и дворното място. Доводите за придобиване и на останалата част от сградата и на частта до 1/2 ид.ч. от дворното място от касаторката по наследство от баща й Г. И. са счетени за неоснователни - прието е, че Г. И. не е придобил имота по давност, противопоставяйки за необходимия 10 годишен срок фактическа власт върху него с намерение да го свои на родителите си - наследодатели на страните /с изключение на Г. И. и Ив. Б., придобили част от процесните имоти на основание правни сделки, в СИО/. Изводите на въззивния съд са обосновани и законосъобразни: Страните, с изключение на посочените, са законни наследници - деца и внуци, на съпрузите Т. и М. П., поч. съответно през 1980 и 1996 г. След смъртта на Т. П., преживялата му съпруга М прехвърлила възмездно своите 1/2 ид.ч. от дворното място и 1/2 ид.ч. от построената в него къща съответно на дъщеря си М. Б. и на внучката си касаторката М. И. Останалата част от двата имота, принадлежала на Т. П. е наследена от неговите деца и по заместване - от внуците му. Касаторката пред инстанциите по същество е основала искането си за по-голям от присъдения й дял от къщата и дворното място на придобито според твърденията й право на собственост върху тях по давност от нейния баща и пряк наследодател Г, поч. през 1976 г. Твърдяното придобиване не се установява от данните по делото, както обосновано е приел въззивният съд. С нот. заверена декларация от 1966 г., при действието на ЗПИНМ, М. П. е дала съгласие съпругът й и синът й г. И. да построят сградата в дворното място; със съгласието безспорно не се учредява право на строеж върху мястото - чл. 189 ППЗПИНМ, а само се допуска сина, като трето лице да строи в него. По делото няма несъмнени данни, че след построяването на сградата през 1966 г. до смъртта си през 1976 г. Геро И. е живял в имота и го е имал за свой - съвпадащите показания на св. Д, К. и У. установяват, че там продължили да живеят родителите му, без той да е оспорвал явно правата им на собственици; Г. И. живял с майката на касаторката в съседно село д. г., когато се завърнал при родителите си - св. Д, К. При тези данни изолирани, вътрешно противоречиви и недостоверни са показанията на св. В, на които се позовават касаторите, че Г. И. е живял непрекъснато в къщата след построяването й, заедно с родителите си и я считал явно - пред тях и третите лица, за своя. При първия разпит пред РС същата свидетелка е заявила, че никой не е оспорвал собствеността на М. П. върху имота, при преразпита е посочила, че къщата е строена през 1967 г., а оттогава до смъртта на Г. И. през 1976 г. не е изтекъл необходимият давностен срок по чл. 79, ал. 1 от ЗС. Затова обосновано въззивният съд не е кредитирал показанията на свидетелката В след съвкупна преценка на събраните доказателства е приел за неоснователни претенциите на касаторите за собственост върху сградата и мястото за процесните пред тази инстанция квоти. Жалбата е неоснователна - въззивното решение в обжалваната част е правилно и следва да бъде оставено в сила. Поради изложеното ВКС на РБ