Решение № 6792 от 4.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2940/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на кмета на община Асеновград, чрез адв.Симеонова, против Решение 645 от 19.01.2024г., постановено по адм. дело 1190/2023г. по описа на Административен съд-Пловдив, с което е отменена негова заповед 7 от 28.04.2023г. Касаторът твърди и излага доводи, че обжалваното съдебно решение е неправилно, иска да бъде отменено. В допълнително депозирано писмено становище поддържа касационната жалба и претендира присъждане на разноските направени във връзка с нея. Ответникът по касационната жалба Г. С. А., чрез адв. Гьошев, в представен писмен отговор и допълнително становище, твърди неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените пред касационната инстанция разноски. Подадена е и частна жалба от адв.Гьошев срещу Определение 1264/08.02.2024г. по същото дело, с което е оставено без уважение искането му за изменение на Решение 645 от 19.01.2024г. в частта за разноските, чрез увеличаване от определения от съда минимален размер от 1000 лева до претендираният размер от 1700 лева. Счита същото за неправилно, тъй като липсвало възражение от ответния административен орган за прекомерност на претендираното възнаграждение, делото било с фактическа и правна сложност над обичайните и с проведени повече от едно съдебни заседания. В съдебно заседание ответникът се представлява от адв.Лозанова, чрез която изразява становище за неоснователност на касационната жалба и поддържа частната си жалба. Ответника по частната жалба кмет на община Асеновград, не взима становище по нея, нито претендира присъждане на разноски направени в тази връзка. Прокурорът от Върховна прокуратура дава мотивирано писмено заключение за неоснователност на касационната жалба частната такава. Върховният административен съд, второ отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното съдебно решение е отменена Заповед 7 от 28.04.2023г. на кмета на община Асеновград, с която на основание чл.106, ал.1, т.2 от Закона за държавния служител /ЗДСл/ е прекратено служебното правоотношение на Г. С. А. в качеството му на държавен служител началник отдел на отдел Управление на проекти и международно сътрудничество в дирекция Хуманитарни дейности, проекти и сътрудничество. За да се произнесе по спора и отмени обжалваната заповед, административният съд е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган и в предписаната от закона писмена форма, но в нарушение на материалния закон. Изложени са съображения за липса на предпоставките на разпоредбата на чл.106, ал.1, т.2 от ЗДСл. До този извод съдът стигнал, след като от фактическа страна и въз основа на събраните по делото доказателства и приета съдебна експертиза приел, че със заповед 2 от 02.03.2022г. е било прекратено служебното правоотношение на Г. С. А.. Тази заповед е била отменена с влязло в сила на 18.04.2023г. Решение 1447/25.07.2022г., по адм. д. 689/2022г. на Административен съд Пловдив. Със Заповед 4/28.04.2023г. на кмета на община Асеновград, е възстановен на заеманата от него преди прекратяване на служебното му правоотношение длъжност началник на отдел Управление на проекти и международно сътрудничество в дирекция Хуманитарни дейности, проекти и сътрудничество. Заповедта му е връчена на 28.04.2023г. Същият ден е постановена и процесната заповед 7/28.04.2023 г., с която, на основание чл.106, ал.1, т.2 от ЗДСл е прекратено служебното правоотношение на Г. А., поради съкращаване на длъжността с Решение 1338 от 06.07.2022 г. на общински съвет Асеновград, в сила от 01.08.2022 г., за одобряване на общата численост и структура на общинската администрация, съгласно което, считано от 01.08.2022 г., в дирекция Хуманитарни дейности, проекти и сътрудничество престават да съществуват отдел Управление на проекти и международно сътрудничество и отдел Хуманитарни дейности. Съдът извел правни изводи, че извършените промени в администрацията, в периода след датата на издаване на отменената заповед за прекратяване на служебно правоотношение на държавен служител до датата на влизане в сила на съдебното решение за нейната отмяна, не са пречка за възстановяването на служителя на заеманата преди уволнението длъжност. Длъжностното разписание от 01.08.2022 г., на което се е позовал административният орган, не може да представлява фактическо основание за издаване на заповед по чл. 106, ал. 1, т. 2 от ЗДСл, защото утвърждаването на новата щатна численост на администрацията е извършено преди възстановяването на А. на длъжността след отмяна на заповедта от 02.03.2022 г. Органът по назначаването не може да се позовава на длъжностни разписания, утвърдени по време, когато държавният служител не е бил на работа, поради незаконното му уволнение. Съкращаването на длъжността би било основание за издаване на процесната заповед, само в случай, че след възстановяването на А. на длъжността, която е заемал, са настъпили промени в длъжностното разписание, в резултат на които тази длъжност е престанала да съществува, като нормативно определена позиция и като система от функции, задължения и отговорности, респективно е намален броят на лицата, които упражняват тези функции. С оглед тези изводи, съдът отменил оспорената пред него заповед като незаконосъобразна. Така постановеното съдебно решение е правилно. Правилни са изводите, че оспорената заповед е издадена при неправилно приложение на материалния закон и касационния състав ги споделя напълно. В допълнение следва да се каже, че назначението на А. на несъществуваща в щатното разписание като позиция длъжност, и в същия ден прекратяване на служебното му правоотношение, представлява заобикаляне на нормативното задължение за изпълнение на влязлото в сила решение за реално възстановяване на държавния служител на заеманата от него длъжност, посредством документална имитация на това изпълнение. Същото не постига целения от закона и съдебното решение резултат, а напротив, цели избягването му, посредством фиктивно възстановяване на служителя на несъществуваща в щата свободна длъжност. Уволнението би било действително и законосъобразно единствено при действителното съществуване и надлежното заемане на тази длъжност от служителя, предхождащо уволнението му от нея и съответно настъпила, след възстановяването му на длъжността, промяна в длъжностното разписание съкращаване на длъжността. В конкретния случай, както с оглед несъществуването на длъжността, така и с оглед обстоятелството за връчването в един и същи ден на заповед за възстановяване и на заповед за прекратяване на служебното правоотношение, не може да бъде прието, че влязлото в сила съдебно решение изобщо е изпълнено. В случая изначално е налице липса на изпълнение на съдебното решение за възстановяване на заеманата длъжност и служебното правоотношение с държавния служител фактически не е възстановено във вида, в който е съществувало преди отмяната на заповедта за уволнение. Налице е материална незаконосъобразност на процесната заповед и противоречието ѝ с целта на закона. С оглед на изложеното Върховният административен съд намира, че обжалваното решение, е правилно и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Подадената от адв.Гьошев частна жалба срещу Определение 1264/08.02.2024г. по адм. дело 1190/2023г. по описа на Административен съд-Пловдив, касационния съд намира за неоснователна. Още с решението по делото, административният съд е изложил подробни доводи защо в условията на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/ е определил на процесуалния представител на жалбоподателя минималното възнаграждение по Наредба 1/2004г. за минималните възнаграждения на адвокатските възнаграждения, а не претендираното за оказаната безплатна правна помощ при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. трето от ЗА. Същите доводи съдът е развил и в обжалваното определение. Съгласно чл.38, ал.2, изр. второ от ЗА - Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. В този случай определянето на правната сложност на делото е предоставена изцяло в преценката на съда, а възражение за прекомерност на разноски, които съдът определя едва с решението си, няма как да бъде направено и то не касае реда за определяне на възнаграждение по чл.38 от ЗА. Правилни са изводите на съда и за неприложението в случая на чл. 7, ал. 9 от Наредба 1/2004 г. от ЗА. Възнагражденията по административни дела са в обхвата на чл. 8 от Наредбата и в този текст не се съдържа препратка към чл. 7, ал. 9 от наредбата, каквато препратка има към чл. 7, ал. 2. Изводите на съда, изложени в процесното определение, се споделят напълно от касационната инстанция, поради което същото като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора по касационната жалба, на ответника в касацията следва да се присъдят своевремено поисканите и доказано направени разноски за адвокатско възнаграждение, в размер на 1500 /хиляда и петстотин/ лева, при липса на възражение от касатора за тяхната прекомерност. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение, на осн. чл.221, ал.2 от АПК,