Решение № 50082 от 14.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1463/2022 г.

Решение № 50082 от 14.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1463/2022 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Жива Декова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Средно училище "Максим Горки", [населено място], представлявано от директора М. П. -А., чрез процесуален представител адв. Ц., срещу въззивно решение № 210 от 16.12.2021 г., постановено по в. гр. д. № 1686/2021 г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което след отмяна на решение № 260606 от 5.07.2021 г. по гр. д. № 2743/2020 г. по описа на Районен съд – Стара Загора в обжалваната част, в която е отхвърлен като неоснователен предявения от В. И. Ч. -И. иск по чл. 222, ал. 3 от КТ за разликата над 16 416,24 лв. до 28 728,42 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 27.07.2020 г. до окончателното й изплащане, както и определение № 261702/1.10.2021 г., с което е допълнено решение № 260606/5.07.2021 г. в частта му за разноските, като В. И. Ч. -И. е осъдена да заплати на Средно училище "Максим Горки" сумата от 952, 13 лв. - съдебно-деловодни разноски по съразмерност на отхвърлената част от иска, вместо което е постановено решение за уважаване на предявения от В. И. Ч. -И. срещу Средно училище "Максим Горки" иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ за още сумата от 12 312,18 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 27.07.2020 г. до окончателното й изплащане. Касационното обжалване е допуснато с определение № 50043 от 3.02.2023 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения от касатора въпрос: "Задължен ли е въззивният съд да посочи и обсъди поотделно и в съвкупност доказателствата, въз основа на които основава своите фактически констатации и правни изводи?" за проверка съответства ли въззивното решение на многобройната и константна практика, част от която цитирана и от касатора- решение № 145 от 5.08.2021 г. по гр. д. № 1178/2020 г. на ВКС, ІV г. о. 1 решение № 18 от 11.06.2021 г. по гр. д. № 1446/2020 г. на ВКС, Іг. о., решение № 104 от 9.10.2019 г. по гр. д. № 625/2019 г. на ВКС, ІІг. о., решение № 154 от 24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г. на ВКС, ІV г. о. по приложение то чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ЗЗД. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. По съображения в жалбата се иска решението да бъде отменено и исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендират се разноски. Ответникът по касационната жалба В. И. Ч. -И., чрез процесуален представител адв. М., оспорва жалбата като неоснователна. Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното: С въззивното решение след отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната отхвърлителна част, е уважен предявения от В. И. Ч. -И. срещу Средно училище "Максим Горки" иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ за още сумата от 12 312,18 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 27.07.2020 г. до окончателното й изплащане. С влязлата в сила като необжалвана част от първоинстанционното решение е уважен предявения от В. И. Ч. -И. срещу Средно училище "Максим Горки" иск с правно основание чл. 222, ал. 3 от КТ до размер на сумата 16 416,24 лв. - размерът на обезщетението, равен на брутното й трудово възнаграждение за шест месеца, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 27.07.2020 г. до окончателното й изплащане Въззивният съд е приел, че в случая при определяне на размера на полагащото се на ищцата обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ следва да се приложи разпоредбата на чл. чл. 31, ал. 1, т. 2 от колективен трудов договор за системата на предучилищното и училищното образование № Д01-134/8.06.2020 г., предвиждащ на работници и служители, членове на синдикалните организация, страни по договора / СБУ към КНСБ е страна по договора/, които са педагогически специалисти, които в последните си десет години от трудовия стаж са заемали длъжност на педагогически специалист в държавна или общинска образователна институция на бюджетна издръжка от системата на предучилищното и училищното образование, да се изплаща обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на 10,5 брутни работни заплати. Въззивният съд е приел за установено, че през периода на трудовото си правоотношение със СУ"Максим Горки" В. И. Ч. -И. е била член на Синдиката на българските учители /СБУ/ към Конфедерация на независимите синдикати в България /КНСБ/, в това число и за периода м. ІХ –м. ХІ 2020 г. Решението е неправилно. Неправилно и в противоречие с многобройната и константна практика, част от която цитираната по-горе /за задължението на съда да обсъди всички събрани доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, като при това обсъждане съдът е длъжен да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал до този извод/, в мотивите на решението си въззивният съд е приел за установено, че през периода на трудовото си правоотношение със СУ"Максим Горки" В. И. Ч. -И. е била член на Синдиката на българските учители /СБУ/ към Конфедерация на независимите синдикати в България /КНСБ/, но в мотивите на решението не е посочил преценката на доказателствата, въз основа на които е приел за установено посоченото спорно за страните по делото обстоятелство, поради което не става ясно въз основа на какви доказателства по делото искът е основателен в обжалваната част. Въззивният съд е посочил възражението на работодателя в отговора на исковата молба, поддържано и във въззивната инстанция, че ищцата не е член на синдикална организация, страна по браншовия КТД и не се е присъединила към него. Ако въззивният съд е счел, че възражението е само във връзка с непредставения в първата инстанция КТД, неправилно водейки се единствено от мотивите на първоинстанционното решение за неоснователност на иска в обжалваната пред него част, въззивният съд неправилно не е съобразил, че страните спорят и относно факта на членуването на уволнената служителка в синдикалната организация, посочена от нея. За нея самата е било ясно, че възражението на работодателя е и относно това обстоятелство, която е видно по делото от пледоарията й пред първата инстанция. Във въззивната жалба на ищцата е посочено, че: "в доклада по делото се съдържа указание да бъде доказано членството й в синдикална организация", като оплакванията са че първоинстанционният съд не й е дал указание да докаже наличието на колективен трудов договор, съответно, че липсват указания на съда за това, че за наличието на такъв не се представят доказателства. За правото на обезщетение на основание чл. 222, ал. 3 КТ е необходимо работникът или служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо на каква възраст и независимо от основанието за прекратяване. При наличие на тези предпоставки тъй има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от два месеца, а ако е работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж - на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца и това обезщетение е допустимо да се изплаща само веднъж. Предпоставките за придобиване право на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ са: прекратяване на трудовото правоотношение, независимо на какво основание и към момента на прекратяването работникът или служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Критерий за придобиване право на увеличения размер на обезщетението е придобиването на последните 10 години трудов стаж при един и същ работодател. По аргумент от чл. 228, ал. 3 КТ размерите на плащането, установени в чл. 222, ал. 3 КТ, са минимални. Съгласно разпоредбата на чл. 228, ал. 2 КТ размерите на посочените обезщетения, вкл. по чл. 222 се прилагат, доколкото в акт на Министерски съвет, в колективния трудов договор или в трудовия договор не са предвидени по-големи размери. Колективен трудов договор за системата на предучилищното и училищното образование № Д01- 134/8.06.2020 г. /страна по който е СБУ към КНСБ/ в чл. 31, ал. 1, т. 2 предвижда на работници и служители, членове на синдикалните организация, страни по договора, които са педагогически специалисти, които в последните си десет години от трудовия стаж са заемали длъжност на педагогически специалист в държавна или общинска образователна институция на бюджетна издръжка от системата на предучилищното и училищното образование, да се изплаща обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на 10,5 брутни работни заплати. По делото не са представени доказателства за установяване на факта на членуването на уволнената служителка в синдикалната организация, посочена от нея, към момента на прекратяване на трудовото правоотношение с ответника-работодател, поради което претенцията й за завишен размер на обезщетението, предвиден в КТД, е неоснователна. Установеното по делото възникване на членствено правоотношение в по-късен момент, е ирелевантно за правото на обезщетение в по-голям размер, съгласно КТД. Приетото от въззивния съд в обжалваното решение в обратния смисъл е неправилно. В исковата молба ищцата е основала претенцията си за по-висок размер на обезщетението и на разпоредбата на чл. 219, ал. 6 от Закона за предучилищното и училищното образование, съгласно която при прекратяване на трудовото правоотношение с педагогически специалисти, които през последните 10 години от трудовия си стаж са заемали длъжност на педагогически специалист в държавна или общинска институция на бюджетна издръжка от системата на предучилищното и училищното образование, се изплаща по-голям размер на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ – в размер на 10 брутни работни заплати. За успешното провеждане на иска по чл. 222, ал. 3 КТ, във вр. чл. 219, ал. 3 ЗПУО ищецът следва да докаже: наличието на трудово правоотношение между страните; че същото е прекратено след придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст; че през последните 10 години от трудовия стаж е заемал длъжност на педагогически специалист в държавна или общинска институция на бюджетна издръжка от системата на предучилищното и училищното образование. В отговора на исковата молба ответникът-работодател е поискал и съдът е допуснал съдебно-икономическа експертиза със задачи, включително да отговори: кога ищцата е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и кога го е упражнила, с оглед установяването на твърденията в отговора на исковата молба, че това е станало при друг работодател. По делото е прието неоспорено от страните експертно заключение, че на служителката е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 8.11.2013 г., докогато е работила като старши учител по заместване при друг работодател /Професионална гимназия по селско стопанство - [населено място]/ и считано от която дата е прекратено трудовото й правоотношение с него. В съдебната практика няма колебание, че задължен по смисъла на чл. 222, ал. 3 КТ е този работодател, при когото първоначално е придобито правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Ако впоследствие работникът постъпи на нова работа, независимо от това дали е упражнил правото си на пенсия или не, той няма право на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ. Претенцията спрямо работодателя, при когото правото е първоначално възникнало обаче се запазва на общо основание. От този работодател работникът или служителят може да търси обезщетението по общия ред, стига да не е погасено по давност. В този смисъл решение № 270 от 24.03.2014 г. по гр. д. № 1296/2013 г. на III г. о., ВКС, решение № 15 от 2.02.2016 г. по гр. д. № 2520/2015 г. на III г. о., ВКС, решение № 49 от 5.04.2017 г. по гр. д. № 3521/2016 г. на III г. о., ВКС, решение № 235 от 3.07.2014 г. по гр. д. № 969/2014 г. на IV г. о., ВКС, определение № 80 от 24.01.2018 г. по гр. д. № 2050/2017 г., на IV г. о., ВКС и др. По изложените съображения настоящият касационен състав намира, че неправилно с обжалваното въззивно решение е приета за основателна претенцията на ищцата за заплащане на обезщетение над минималните размери, установени в чл. 222, ал. 3 КТ. Въззивното решение следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, изцяло, вкл. в частта за разноските и искът за размера, предмет на въззивната жалба, следва да бъде отхвърлен като неоснователен. С оглед изхода на спора на ответника по касация, следва да бъдат присъдени направените разноски по делото в настоящата инстанция в размер на 276,24 лв. - заплатени държавни такса, за първата инстанция – 952,13 лв. извършени разноски за адвокатско възнаграждение за размера на иска над минималния по чл. 222, ал. 3 КТ, за въззивната инстанция – 1500 лв. извършени разноски за адвокатско възнаграждение, или общо сумата 2728,37 лв. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение