Решение № 1371 от 3.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8599/2020 г.

Решение № 1371 от 3.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8599/2020 г., V о., докладчик председателят Виолета Главинова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Грудев, в качеството му на изпълнителен директор на Държавен фонд "Земеделие" (ДФЗ), гр. София, чрез пълномощника му адв. Н. Василева, срещу решение № 7743/09.12.2019 г., постановено по адм. дело № 7115/2019 г. от Административен съд София - град, с което е отменена негова заповед № 1533/03.06.2019 г. с доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност. Иска се неговата отмяна, решаване на спора по същество и се претендира присъждане на понесените от касатора разноски за двете съдебни инстанции по представен, по реда на чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) вр. с чл. 144 АПК, списък. Прави се възражение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК за разноските, претендирани от ответника по касация. Ответната страна – Ц. Стайкова от [населено място], в писмен отговор и в съдебно заседание, чрез процесуален представител, моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция в размер на 1 000 лв., съгласно списък и доказателства за заплащането им. Ц. Стайкова, чрез пълномощника си адв. П. Василев, е депозирала частна жалба срещу определение № 3701/21.05.2020 г., постановено по адм. дело № 7115/2019 г., по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, в отхвърлителната му част, с искане същото да бъде отменено в тази част, като незаконосъобразно и вместо него – да бъде постановено друго, с което да бъде уважена претенцията й за заплащане на понесените пред първата инстанция съдебни разноски в пълен размер. Претендира присъждане на заплатената държавна такса от 30 лв. за завеждане на производството. В отговора си и в открито съдебно заседание, процесуалният представител на ДФЗ поддържа становище за неоснователност на частната жалба и за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. По отношение на частната жалба не изразява становище. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, в рамките на правомощията си по чл. 218 АПК, намери за установено следното: Касационната и частната жалба са подадени в законоустановения срок, от надлежни страни и са процесуално допустими. По същество касационната жалба е неоснователна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред първоинстанционния съд е заповед № 1533/03.06.2019 г., издадена от изпълнителния директор на ДФЗ на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 и чл. 108 от Закона за държавния служител (ЗДСл), с която е прекратено служебното правоотношение на Ц. Стайкова на длъжност "директор" с ранг IV старши, длъжностно ниво 3 по Класификатора на длъжностите в администрацията в Дирекция "Договориране по прилагане на мерки за развитие на селските райони (ДПМРСР)", считано от 04.06.2019 г., поради обективна невъзможност да изпълнява служебните си задължения, тъй като същата престава да отговаря на изискванията за заемане на длъжността, регламентирани в длъжностната характеристика. С обжалваното решение съдът е отменил, като незаконосъобразен, оспорвания административен акт, като е приел, че е издаден от компетентния административен орган, упражняващ функциите на орган по назначаването по отношение на държавните служители, в кръга на правомощията му по закон, в предвидената от чл. 108, ал. 1 ЗДСл писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но в противоречие с приложимото материално право и целта на закона. Със същото решение ДФЗ е осъден да заплати на жалбоподателката разноски по делото в размер на 500 лв. Решението е валидно, допустимо и правилно. Правилна е преценката на съда от първата инстанция за липса на материалноправни предпоставки за издаване на процесната заповед. Правилно съдът е посочил, че правното основание – чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл - изисква наличието на обективна невъзможност на държавния служител да изпълнява задълженията си (извън случаите на здравословни причини), която невъзможност е възникнала по време на това правоотношение и не е била обусловена от действията на страните в служебното правоотношение. В случая изложените в заповедта фактически обстоятелства не покриват признаците на фактическия състав на обективна невъзможност по смисъла на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл. Изложените от органа мотиви обосновават действително настъпила промяна във фактическата обстановка, в изискванията за заемане на длъжността, утвърдена от главния секретар на Държавен фонд "Земеделие" без да е налице нормативна промяна в изискванията за заемане на длъжността. Променените изисквания за длъжността не стоят извън волята на органа по назначаване, а са извършени по негово изрично волеизявление. Промяната във фактическото положение (въвеждане на нови изисквания за длъжността) не се дължи на обективна причина, а на субективна преценка на една от страните по правоотношението. Обосновано съдът се е позовал на константната съдебна практика, съгласно която, за да е налице обективна невъзможност по смисъла на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл е необходимо да са изпълнени три кумулативни условия: 1. да е създадена нова фактическа обстановка; 2. същата да води до невъзможност служителя да изпълнява задълженията си по длъжностна характеристика и 3. причините за тази невъзможност да не зависят от волята на страните в правоотношението. В случая посочените от органа по назначаване фактически основания за издаване на заповедта не обосновават извод за наличие на обективна невъзможност служителя да изпълнява задълженията си, поради промяна в изискванията за заемане на длъжността, тъй като промените са извършени по изрично волеизявление на органа по назначение, материализирано в утвърдената длъжностна характеристика. Предвид гореизложеното правилно административният съд е приел, че обжалваната заповед е незаконосъобразна поради нарушение на материалния закон. Решението като правилно следва да се остави в сила. С оглед изхода на делото на ответника по касация да се присъдят направените за настоящата инстанция разноски в размер на 1 000 (хиляда) лева за адвокатско възнаграждение, което не се явява прекомерно предвид фактическата и правна сложност на делото. По същество частната жалба също е основателна. С обжалваното определение, постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК вр. чл. 144 АПК, е допълнено решение № 7743/09.12.2019 г., постановено по адм. дело № 7115/2019 г. от Административен съд София – град, като ДФЗ е осъден да заплати на Ц. Стайкова допълнително 60 лв. разноски по делото, като претенцията й за разликата до пълния претендиран размер от 1 000 лв. е отхвърлена, като неоснователна. За да постанови този резултат съдът е приел, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, поради което е уважи възражението на ответника за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар. Определението е неправилно. В разпоредбата на чл. 143 АПК е регламентирана отговорността за разноските в административния процес. Съгласно ал. 1 на текста: "Когато съдът отмени обжалвания административен акт.... държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. " С оглед изхода на делото, първоинстанционният съд обосновано и правилно е приел, че на жалбоподателката следва да бъдат възстановени разходите по делото, но неправилно и необосновано е уважил възражението на ответната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК. Оспорващата е доказала в процеса, че съгласно сключения с адв. П. Василев договор за правна защита и съдействие е заплатила в брой сумата от 1 000 лв. Процесуалният й представител е изпълнил задължението си да направи своевременно искане за присъждане на разноските по делото, което е поддържал и в открито съдебно заседание, като е представил, съобразно изискването на чл. 80 ГПК, списък за разходите. Действително в чл. 8, ал. 4 вр. чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. е регламентиран минималният размер на адвокатското възнаграждение за оказаната по делото правна помощ, но страните по правоотношението свободно могат да договарят възнаграждение и над този размер. Задължение на съда е да съобрази договореното и изплатено възнаграждение съответства ли на фактическата и правна сложност на делото, от една страна и от друга, съответства ли на обема извършена работа от адвоката. При минимален размер на възнаграждението от 500 лв., извършената от адв. Василев работа съответства на заплатения от жалбоподателката хонорар от 1 000 лв. Възражението за прекомерност е било неоснователно и не е следвало да бъде уважено. Предвид изложеното определението в обжалваната част, като неправилно, следва да бъде отменено и вместо него – да се постанови друго, с което претенцията на г-жа Стайкова за разноски по делото да бъде уважена за разликата от присъдените 500 лв. до пълния претендиран размер от 1 000 лв. При този изход на правния спор претенцията на ответника по касация за присъждане на разноски и пред настоящата инстанция, представляващи заплатения от г-жа Стайкова адвокатски хонорар и държавна такса следва да бъде уважена, съгласно представените по делото писмени доказателства – договор за правна защита и съдействие от 17.01.2020 г. и списък на разноските, общо в размер на 1 030 лв. Възражението на касатора за прекомерност на заплатеното възнаграждение за адвокат е неоснователно и като такова следва да се остави без уважение. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховния административен съд, пето отделение