Решение № 134 от 23.2.2024 г. на ВКС по н.д. № 20238002200359/2023 г.

Производството е по реда на ХХІІІ НПК.

Образувано е по касационен протест на прокурор от Апелативна прокуратура – Варна и по касационни жалби на защитниците на подсъдимите В. С. Р. и Г. Д. С. срещу Присъда № 9 от 24 октомври 2022 г., постановена по в.н.о.х.д. № 308/21 г. по описа на Апелативен съд – Варна.

С новата присъда, постановена на основание чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК, е отменена осъдителната част на Присъда № 260000 от 8 януари 2021 г. на Окръжен съд – Силистра, постановена по н.о.х.д. № 242/19 г., с която подсъдимият Г. Д. С. бил признат за виновен за извършени престъпления по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 1 НК и по чл. 227 б, ал. 2 НК и осъден на едно общо най-тежко наказание по реда на чл. 23 НК и вместо това подсъдимият Г. С. е признат за невинен и оправдан по тези две обвинения.

С присъдата на въззивния съд първоинстанционната е изменена, чрез прилагане на закон за същото наказуемо престъпление, и в частта, в която е била ангажирана наказателната отговорност на двамата подсъдими за престъпление по чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, т. 6 е т. 7, за подсъдимия Р. – и вр. чл. 20, ал. 4, вр. чл. 26, ал. 1 НК, като е прието, че подсъдимите са избегнали установяването и плащането на данъчни задължения в размер на 14 169, 78 лева и са оправдани за разликата до 26 235, 78 лева, формирана от сделки на „А. - 63“ ЕООД с „М. с. - 7“ ЕООД, и за данъчните периоди октомври, ноември и декември на 2016 година.

На основание чл. 337, ал. 1, т. 2 НПК с въззивната присъда са намалени наказанията на двамата подсъдими, като при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК на всеки от тях е определено наказание от две години лишаване от свобода, а за подсъдимия С. – чрез приложението на чл. 55, ал. 3 НК - е отменена наложената конфискация на имущество.

В останалата част присъдата е потвърдена. С два от иницииращите документи (касационния протест и касационната жалба на подсъдимия Р.) са релевирани всички касационни основания - по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 НПК, а с касационната жалба на подсъдимия С. – касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК.

С касационния протест и допълнението му като съществени нарушения на процесуалните правила са заявени: визираният в оправдателния диспозитив на присъдата 3 – дневен срок от спиране на плащанията (за престъплението по чл. 227 б НК), какъвто не бил предвиден в НПК; двукратният пропуск в изменителния диспозитив по пункт втори от присъдата да се посочи цифровия израз на формата на съучастие по чл. 20, ал. 2 НПК за подсъдимия С. касателно престъплението по чл. 255 НК, който, предвид липсата на оправдателен диспозитив за съучастието, определял като неясни волята и решението на съда по всички включени в обвинението елементи; пропускът на съда да се позове на чл. 337, ал. 1, т. 1 НПК при намаляване на наказанията; липсата на обективен, подробен и съвкупен анализ на събраните доказателства и на съображения защо едни се кредитират, а други не и наличие на противоречие между приетите за установени факти и изведените фактически и правни изводи, обобщено като неизчерпателна, фрагментарна и противоречива аналитична дейност. За да подкрепи тези твърдения, по-нататък прокурорът е развил съображения, разкриващи несъгласието му с доказателствените изводи на въззивната инстанция относно приетото от нея, че „М. с. - 7“ ЕООД е разполагало с нужната обезпеченост да осъществи строително-монтажните работи (СМР) и ги е осъществило.

Като друго съществено процесуално нарушение в допълнението към протеста е отбелязано твърдение за логическо противоречие в мотивите на апелативния съд касателно оправдаването на подсъдимия С. по обвинението по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 1 НК. Такова според прокурора се явявало приетото от една страна, че „Е.“ ЕООД не реализирало доставки по ЗДДС към „А. – 63“ ЕООД и че към всички дружества и работници се заплащало само на ръка, а от друга страна, че между двамата подсъдими имало уговорка Р. да внася получаваните от него суми в кеш по банкова сметка на „Е.“ ЕООД. Паралелно с това прокурорът намира тези изводи за произволни, защото смята, че по делото няма доказателства за подобна уговорка между двамата подсъдими. За доказателствено неподкрепен намира и приетия за установен от съда факт, че неистинските вносни бележки били изпратени от подсъдимия Р. на подсъдимия С. чрез „Еконт“.

Липса на мотиви се поддържа и за оправдаването на подсъдимия С. по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 227 б НК. Това оплакване е аргументирано с твърдение, че съдът изобщо не анализирал заключението на вещото лице С. и пренебрегнал отговорите му и разясненията, дадени при изслушване на експертизите. Поддържа се, че съдът не се е мотивирал защо е избрал втория вариант от заключението на вещото лице.

Нарушенията на материалния закон са изведени като функция на допуснатите съществени процесуални нарушения, обусловили неправилен извод за невинността на подсъдимите в съответните оправдателни части на съдебния акт. Единствено по отношение на документното престъпление е взето отношение за неправилност на присъдата и при така приетите факти. Прокурорът намира, че съдът погрешно е счел за несъставомерно деянието от обективна страна с мотив, че не подсъдимият С., а счетоводителят му бил представил неистинските вносни бележки на ревизионните органи. В тази връзка подчертава, че изпълнителното деяние на престъплението по чл. 316 НК се изразява в съзнателно ползване, а не в представяне на неистински или неверен документ. Несъгласие се изразява и с извода за субективната несъставомерност на деянието. В подкрепа се привежда като аргумент, че било достатъчно знанието на дееца за престъпното създаване на документа без да е необходимо съзнаването на конкретния му порок (дали е неистински или с невярно съдържание).

Накрая, с протеста се изразява недоволство и от наказанията, намерени за явно несправедливи. На критика е подложен подходът на съда да приеме обясненията на подсъдимите и изминалия период от време като смекчаващи обстоятелства. Атакува се и разрешението за приложението на чл. 55 НК по отношение на подсъдимия Р. с твърдение, че съдът не съобразил обремененото му съдебно минало. Настоява се, че не е оценена адекватно степента на обществената опасност на данъчното престъпление, както и тази на дейците в аспекта на данните за предишни техни нарушения на данъчното законодателство, за които са били санкционирани от контролните органи. Като обобщава, че съдът не оценил подобаващо всички обстоятелства от значение за индивидуализация на санкцията, прокурорът заключава, че не са били налице условията за приложението на чл. 55 НК, в това число и за отмяната на конфискацията спрямо подсъдимия С.. Отправената претенция е за отмяна на присъдата на апелативния съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

С касационната жалба и нейното допълнение, депозирани от адвокат К. К. – упълномощен защитник на подсъдимия В. Р., като съществено процесуално нарушение е дефинирана заявената непълнота в доказателствената съвкупност, резултирала в неизясненост на причастността на този подсъдим към документооборота, произведен от името на „Е.“ ЕООД (оттук и нататък – „Е.“). По виждане на защитата не била изяснена връзката между свидетелите – строителни работници и посоченото дружество. На следващо място, и двете инстанции, твърди се, пропуснали да установят авторството на подписите върху фактурите и било прието видимо необосновано, че подсъдимият Р. е наказателноотговорното лице за вкарването им в документооборота.

Претендираното нарушение на материалния закон е артикулирано чрез оплакване за опорочено формирано вътрешно убеждение на решаващия орган, което довело до видимо необоснован извод, че подсъдимият Р. е пряко съпричастен към съставянето и представянето на документите с невярно съдържание, издадени от „Е.“ и документиращи доставки, които очевидно не били предоставени от същото дружество. В тази насока се изтъква, че подсъдимият не бил управител на дружеството, не бил лицето, което е съставило и използвало документи с невярно съдържание, не бил лицето, пряко ангажирано с осъществяването на дейността на „Е.“. Изводите за обратното почивали на предположения.

При все че защитата изразява пълно съгласие с разрешението на въззивния съд при отмерване на санкциите, инвокира довод за явна несправедливост на наложеното наказание, мотивиран с принципното схващане, че такава винаги е налице, когато не е доказано участието на подсъдимия в престъплението.

От касационния съд се иска да отмени присъдата в обжалваната потвърдителна осъдителна част и да върне делото за ново разглеждане на апелативния съд.

В допълнение, постъпило от новоупълномощения защитник на подсъдимия Р., е заявено, че апелативният съд е приел неправилно, в разрез със заключението на приетата графическа експертиза, че договорите и протоколите, издадени от името на „Е.“, били подписани от подсъдимия Р.. Поддържа се, че той не е имал никаква представителна власт по отношение на дружествата „Е.“ и „Д. б.“ ЕООД (оттук и до края – „Д. б.) и че е доказано, че нито един от документите, изходящи от тях не бил подписан от него. Отделено е пространно внимание на националната и наднационалната съдебна практика в областта на данъчните престъпления в аспекта на това, че за съставомерността на престъплението по чл. 255 НК от субективна страна е необходимо да е установено, че получателят на фактурата е знаел/бил е длъжен да знае, че сделката е част от измама с ДДС.

С касационната жалба и допълнението й, подадени от адвокат А. П. – защитник на подсъдимия Г. С., е заявено нарушение на материалния закон в обжалваната потвърдителна осъдителна част на присъдата. Твърди се, че въззивният съд е установил правилно фактите, на които обаче дал грешна правна оценка. Така защитата определя като неверен правния извод за липса на реално осъществени сделки между „А. – 63“ ЕООД (оттук и до края – „А. – 63“), от една страна, и „Е.“ ЕООД и „Д. Б.“ ЕООД от друга. Съгласно застъпената теза, след като съдът правилно е приел за установено, че СМР в действителност са били извършени на различните обекти, е допуснал грешката да отчете като релевантни факти тези, че във въпросните две дружества работниците не били наети нито по трудов, нито по граждански договор, както и че фактурите били неистински, а и не били включени в справките-декларации (СД) по Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС). Изложени са съображения, че съгласно действащото законодателство валидността на фактурата не е обусловена от съдържащ се в нея подпис, защото не е задължителен реквизит и още по-малко следва да се счита, че от този въпрос може да зависи преценката за реалността на сделките. Като ирелевантно е определено и обстоятелството дали работниците, наети от дружеството, са били във валидно трудово/гражданско правоотношение, което освен всичко останало нямало как да се вмени като ангажимент на подсъдимия С.. Последният, твърди се, действал със съзнанието, че подсъдимият Р. бил представител на двете дружества и не е знаел, нито е бил длъжен да знае какви точно са били правоотношенията между работниците и дружествата, представлявани от подсъдимия Р. (макар и действал като техен мним представител). На подсъдимия С. не следвало да се вмени в отговорност и воденето на счетоводството в дружествата, представлявани от Р.. Като заключава, че подсъдимият С. е действал напълно добросъвестно, защитникът намира, че той е признат за виновен неправилно. Затова и отправя претенция за признаването му за невинен и оправдаването му.

Не са постъпили възражения срещу касационните протест и жалби.

В хода на проведените съдебни прения в тази инстанция прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста, възпроизвеждайки изнесените в него съображения. Намира за неоснователни касационните жалби.

Защитникът на подсъдимия Р. – адвокат А. А. поддържа касационната жалба и допълненията в съответствие с изложените в тях аргументи. Намира за частично основателен протеста.

В правото си на лична защита подсъдимият Р. заявява, че поддържа казаното от защитника си. Предоставя „писмени бележки“, озаглавени като допълнение към касационната жалба, чието съдържание е абсолютно идентично с допълнението, изготвено от адвокат А.. Защитникът на подсъдимия С. – адвокат А. П., поддържа касационната жалба по изложените в нея доводи. Акцентира върху това, че строително-монтажните работи са били действително извършени и изводът на въззивния съд за невярно отразяване във фактурите е грешен.

В предоставената му последна дума подсъдимият Р. пледира да бъде оправдан, тъй като невинен или делото да бъде върнато за ново разглеждане.

Подсъдимият С., уведомен за съдебното заседание, не се явява и възползва от правото си на лично участие.

След като прецени изложените в касационните протест и жалби и допълненията им касационни основания, доводите и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното:

Касационният протест и касационните жалби са допустими като депозирани от процесуалнолегитимирани страни, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от обявяване на присъдата и срещу акт, подлежащ на касационен контрол по чл. 346, т. 1 НПК.

1. Относно престъплението по чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7, вр. чл. 20, ал. 2 НК – за подсъдимия С., а за подсъдимия Р. – вр. чл. 20, ал. 4, вр. чл. 26, ал. 1 НК.

По оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения Пропускът на въззивния съд да отрази в диспозитива на присъдата цифровия израз на формата на съучастие на подсъдимия С. чрез посочването на връзката с чл. 20, ал. 2 НК не представлява съществено нарушение на процесуалните правила. Волята на съда е пределно ясна, тъй като словесната формулировка е налице и в този смисъл няма никакво противоречие. Касае се за техническа непрецизност, която не може самостойно да обоснове отмяната на съдебния акт. Непосочването на разпоредбата на чл. 337, ал. 1, т. 1 НПК като основание за намаляване на наказанието също не е съществено процесуално нарушение и немотивираното оплакване за обратното в протеста на прокурора е напълно неоснователно.

Аналитичната дейност на въззивния съд относно фактическия му извод за действително осъществени от „М. с. – 7“ строителни дейности не страда от пороците, претендирани с протеста. Твърдението, че съдът не бил изложил съображения кои доказателства кредитира и защо, както и че не ги оценил съвкупно, не отговаря на действителното съдържание на мотивите. От същите се установява (стр. 18 – 19; стр. 22-23), че съдът е приел с доверие еднопосочните сведения на разпитаните свидетели (работници и възложители), подкрепящи кредитираните в тази им част обяснения на двамата подсъдими. Съдът се е основал и на писмените доказателства, сред които (освен документите за строителната дейност, за плащанията, за трудовите правоотношения и справките-декларации на представляваните от двамата подсъдими дружества) са и протоколи от извършени проверки от Инспекцията по труда – Бургас и съставени актове за установяване на административни нарушения срещу „М. с. – 7“ ЕООД (оттук нататък – „М. с. – 7“) за нарушение на трудовото законодателство (работещи на обекта без трудови договори; необезопасяване на работния обект). Като е отчел времето на съставянето на тези документи и го е съпоставил с останалите обстоятелства (за времето и мястото на извършване на строителните работи) и с разказа на свидетелите, съдът е обосновал съвсем ясно приетото от него фактическо положение за реално осъществени от „М. с. – 7“ строителни дейности по фактурите, за чийто издател е сочено дружеството и които са били отразени в счетоводната му документация.

От изложеното дотук се обосновава, че в обсъжданата част не е допуснато нарушение при формиране на вътрешното съдийско убеждение, а оплакването за обратното е израз единствено на субективното недоволство на прокурора от конкретното разрешение. Преценката относно достоверността, надеждността и пълнотата на конкретните доказателства да обусловят един или друг фактически извод представлява ясен израз на вътрешното убеждение на съда, неподлежащо на касационен контрол, когато почива на съвкупна оценка на доказателствените материали, за която са изложени точни и убедителни съображения, кореспондиращи на действителното съдържание на доказателствата.

Обобщено се налага извод, че касационният протест срещу частичното оправдаване на подсъдимите е неоснователен, тъй като не са допуснати претендираните съществени процесуални нарушения.

Идентичният по същината си аргумент, заявен в протеста и в жалбата на подсъдимия Р., че въззивният съд е извел превратен доказателствен извод касателно документацията на дружеството „Е.“, е неоснователен. Съдът е подкрепил съждението си за отхвърляне на версията на подсъдимия Р., че всички документи (без значение за кое от всички дружества, с които е оперирал) били издавани от счетоводителката (починалата Г. И.). В тази връзка се е основал и на резултатите от графическото изследване, касаещи Договор за СМР от 1.10.2016 г., Протокол образец 19 от 28.10.2016 г. и Договор за СМР от 13.10.2016 г. (всички подписани от подсъдимия Р.). Тези документи действително се отнасят до дружеството „М. с. – 7“, а не до „Е.“. И именно този факт е възприет и във фактическата обстановка. Не е допуснато смислово противоречие или превратност при третирането му като такъв с доказателствено значение за приетото всъщност, че част от документите са подписани от подсъдимия Р., което пък опровергава твърдението му, че починалата счетоводителка е изготвяла всички документи. В тази насока е приетото по смисъл от съда, а не, както се сочи в жалбата и протеста, в подкрепа на факта за документацията, касаеща конкретно дружеството „Е.“.

Съдът е изследвал съвкупно всички доказателства и не е допуснал изопачено, селективно или превратно тяхно тълкуване. Мотивирал се е по какви съображения приема за установено, че подсъдимият Р. е предоставял фактурите на подсъдимия С. (факт, който не се отрича и от подсъдимия Р.) и защо не дава вяра на обясненията, че били изготвяни от счетоводителката. Обстоятелството, че В. Р. нямал представителна власт по отношение „Е.“ и „Д. б.“ е несъмнено, но то е без доказателствено отношение към приетата за установена фактическа деятелност на подсъдимия. Изводите на съда за това, че двамата подсъдими са били наясно с факта, че дружествата „Е.“ и „Д. б.“ не са извършвали никаква работа, тоест не са предоставяли услуга на „А. – 63“ са аргументирани с анализ на събраните в тази насока доказателства – договорите, на които е даден вид да са подписани от лица, с които подсъдимият С. не е имал никаква договорка, липсата на работници в някое от двете дружества, неистинските фактури, показанията на свидетелката В. Ш. и И. Д., а и обясненията на самите подсъдими. Подсъдимият Р. е съобщил, че той е набирал работници, а подсъдимият С. – че е договарял неизменно и винаги само с първия и е бил наясно, че нито „Е.“, нито „Д. б.“ са били дружества, собственост на Р.. Пълноценно и след всеобхватен анализ на доказателствените материали е изяснено и обстоятелството, че двамата подсъдими са действали със съзнанието, че с използвания от тях механизъм на работа участват в сделка, която е част от измама с ДДС. В тази насока съдът е изтъкнал не само знанието на факта от страна и на двамата подсъдими за това, че сочените във фактурите доставчици не са извършили услугата, но е отбелязал и предходните отношения помежду им, развили се в сходна на процесната обстановка. Така съдът се е позовал на два ревизионни акта № Р – 03001915001101- 091-001/23.09.2015 г. и РА № Р- 0300191010801-091-001/ 17.06.2016 г., съставени срещу „А. - 63“, от чието съдържание е заключил, че практиката на подсъдимия Р. да оперира с различни дружества (чуждо и собствено) е била известна на подсъдимия С. още през 2014 -2015 г. Тогава подсъдимият Р. е бил управител на друг контрагент на „А. - 63“ - „И. д. к. 09“ ЕООД, а свидетелката Ш. - на „В. б.“ ЕООД, а ревизионните актове са били отново за неправомерно приспаднато ДДС. В допълнение съдът се е основал и установеното обстоятелство, че подсъдимият Р. е бил представляващ седем дружества и е заключил, че липсва логика да не ползва тях в обичайната си търговска си практика.

В заключение се налага извод, че оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения в касационната жалба на подсъдимия Р. е неоснователно.

По оплакванията за нарушение на материалния закон При така установените факти, приети без допускането на пороци при формиране на вътрешното убеждение на съда, материалният закон е приложен правилно.

Съдът е приел за установено, че строително-ремонтните действия са били извършени и по инкриминираните фактури с посочени в тях за издатели „Е.“ и „Д. б.“, но тъй като не са били осъществени от посочения във фактурите доставчик, не е налице основание за приспадане на данъчен кредит. Така се е произнесъл в рамките на предявените на подсъдимите с обвинението факти, доколкото в обвинителния акт са формулирани твърдения не само за липса на резултат (извършени действително СМР), но и за това, че дружествата, наети за подизпълнители не са имали никакви реални отношения с „А. – 63“, че не са извършвали дейностите, че фактурите са неистински и не отразяват достоверно обективните факти от действителността. Сред тях (фактите) несъмнено се включва и този за посочения във фактурата доставчик. Подходът на въззивния съд да приеме като значима отправна точка изясняването на две групи обстоятелства – дали възложената работа е извършена и извършена ли е от сочения за доставчик – е правилен и с основание не е бил ограничен само дотам, а е изследвано и знанието на двамата подсъдими за участие в сделка като ДДС - измама. За ангажирането на наказателна отговорност е необходимо да се изяснят в пълнота обстоятелствата, разкриващи несъмнено, че лицето е знаело или е трябвало да знае, че с покупката си участва в такава сделка (вж. Решение от 13.2.2014 г. – Дело С – 18/13 г. по делото „М. п.“ ЕООД и упоменатите в него, към които препраща). В случая въззивният съд е приел, че подсъдимият С. е трябвало да знае, че с предприетия механизъм на работа – наемането за подизпълнител на дружество, с което реално няма отношения, използването в кратки периоди от време на различни дружества от страна на подсъдимия Р., в това число чужди и по отношение, на които няма представителна власт, начинът на разплащане (на ръка и без никакви документи), сдобиването с фактури от лица, които не е ангажирал с извършването на работа – той няма право да приспада данъчен кредит. С оглед и приетото за установено, че в предходни случаи е бил изправен пред същия проблем, подсъдимият С. е бил наясно и с това, че последният по веригата (дружествата, с които е оперирал подсъдимият Р.) на свой ред не се задължават към бюджета или не внасят дължимия ДДС. В практиката на СЕС се приема, че когато се установи, с оглед на обективни фактори, че осъществената операция е била част от измама и лицето не е взело всички зависещи от него разумни мерки за избягване на собственото си участие в нея, приспадането на данъчния кредит не се дължи (вж. Решение по Дело C-273/11 „Mecsek-Gabona Kft“).

Апелативният съд е приел изрично, че фактурите са били издадени единствено, за да се създаде привидно основание за коригиране на финансовия резултат на „А. - 63“ ЕООД. Както това, така и останалите фактически обстоятелства, сочещи на осъществено от обективна и субективна страна престъпно поведение, поначало определят като неизпълнима претенцията на подсъдимия С. за оправдаването му в рамките на установената от въззивния съд фактология. Затова жалбата му е неоснователна.

Както е отбелязано по-напред, с касационната жалба на подсъдимия Р. доводът за нарушение на материалния закон е заявен като функция от допуснати съществени процесуални нарушения, каквито обаче настоящата инстанция не установи. Възприетите от апелативния съд факти са субсумирани закономерно под състава на престъпление по 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7, вр. чл. 20, ал. 4, вр. чл. 26, ал. 1 НК. Съдът е приел, че подсъдимият Р. е използвал дружеството „Е.“ (а в един от случаите и „Д. б.“), за да издава от негово име фактури, бидейки наясно, че те не се осчетоводят, съответно по тях не се начислява ДДС за внасяне и съзнавайки, че съответното дружество не е доставчик на услугата. В този смисъл в представите на подсъдимия Р. е било включено знанието на факта, че като снабдява подсъдимия С. с фактури, в които соченият за доставчик не е извършил услугата, способства и подпомага дейността му по неправомерно приспадане на ДДС. Изложените в допълнението към касационната жалба принципни положения и позоваването на юриспруденцията не са интерпретирани в конкретните аспекти на настоящия казус. Приложени към него обаче те обосновават извод за възникване на всички основания за реализиране на наказателната отговорност на подсъдимия Р.. По оплакванията за явна несправедливост на наложените наказания Протестът е неоснователен. Наказанията не са явно несправедливи по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 и т. 2 НПК. За да се приеме явна несправедливост на санкцията, е нужно да се установи, че размерът й очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца и на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. Очевидното несъответствие следва да намира отчетлив израз в ясно изразена непропорционалност между размера на наложеното наказание и данните за степента на обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващите обстоятелства. Тоест – да е извън съмнение, че размерът на наказанието е напълно неоправдан и то е драстично занижено или завишено. Разглежданата хипотеза не е такава. Апелативният съд е отчел релевантните обстоятелства и съответното им значение. Видно е, че смекчаващите имат осезателен превес. Съдът е изложил обстойни и убедителни съображения за предприетото от него разрешение да определи наказанието на всеки от двамата подсъдими при условията на чл. 55 НК. В тази насока е отчел правилно, че престъпната деятелност на двамата не разкрива завишена степен на обществена опасност в сравнение с типичната такава за престъпление от същия вид. В подкрепа е посочил, че данъчните задължения надхвърлят минимално прага, установен в чл. 93, т. 14, пр. 2. НК, а значителна част от тях са били изплатени по образуваното изпълнителното дело, включително и със съдействието на подсъдимия Г. С., предоставил новопридобит недвижим имот за погасяване на дълга още в началото на 2017 г. Продължителността на наказателното производство и изтеклият дълъг период от време, считано от приключване на деянията досега, също са отчетени адекватно като обстоятелства със значение при индивидуализацията на санкцията. Гарантираното право на справедлив процес в разумен срок по смисъла на изричната разпоредба на чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи обуславя смекчаването на санкцията като компенсаторен механизъм в случай на нарушаването му. Такава е и трайната практика на ЕСПЧ, намерила израз и в актуалната такава на ВКС и на съдилищата. Релевантно е още приетото от въззивния съд, че дейностите са били извършени с участието на двамата подсъдими, макар и не от сочените във фактурите доставчици. Съобразени са и данните за личностите на двамата подсъдими и процесуалното им поведение, способствало, макар и не във всички аспекти, за изясняването на фактологията по делото. Съотношението между двете групи обстоятелства, както и самостойното значение на всяко от тях, определено индицират необходимост от определяне на наказанието при решителен превес на смекчаващи обстоятелства в съдържателен и количествен план. Крайното разрешение е справедливо въпреки данните за предходни нарушения на данъчното законодателство и обремененото съдебно минало на подсъдимия Р. (чието обвинение е за помагачество), защото санкциите се явяват пропорционални както на обществената опасност на деянието и дейците, така и на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. Прилагайки разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, въззивният съд е отмерил наказанието в размер много по-близък до специалния минимум, предвиден за престъплението, а не в такъв, близък до общия минимум на лишаването от свобода.

Неоснователна е и претенцията касателно постановената отмяна на наложената конфискация на идеална част от жилището на подсъдимия С.. При определяне на санкцията по реда на чл. 55 НК съдът разполага с възможност да не наложи по-лекото наказание, предвидено кумулативно с лишаването от свобода. Следователно съдът не е нарушил закона, отменяйки това наказание. На следващо място ВКС се солидаризира напълно с извода, че отнемането на идеална част от жилището, обитавано от семейството на подсъдимия, би довело до нарушаване на правата между общия интерес и правата на отделния индивид, но най-вече би представлявало непропорционална намеса, която не е оправдана с тежестта на случая.

2. Относно обвинението за подсъдимия С. за престъпление по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 1 НК Оплакването в касационния протест за нарушение на материалния закон е неоснователно. То е подкрепено с аргументи, които са дистанцирани от фактическите предели на обвинението, за което е бил предаден на съд подсъдимият С.. Видно от обвинителния акт, на подсъдимия е било вменено, че на 20.6.2017 г., в гр. Варна, пред органите на ТД НАП – Варна съзнателно се е ползвал от неистински официални документи (4 броя вносни бележки), за съставянето на които не може да му се търси наказателна отговорност. По делото е прието за изяснено обаче, че на така инкриминираната дата бележките са били представени от счетоводителя на дружеството след изискването им от данъчните органи. Въззивният съд е отчел липсата на обвинение за посредствено извършителство или на такова за съзнателно ползване от документите от страна на подсъдимия на по-ранна дата от инкриминираната, с оглед на което правилно е приел, че подсъдимият не е осъществил деянието от обективна страна, доколкото не той лично се е ползвал от бележките, представяйки ги на инкриминираната дата пред органите на НАП. Не е ясно какво точно визира прокурорът с твърдението си, че изпълнителното деяние на престъплението по чл. 316 НК се изразява в съзнателно ползване, а не в представяне на неистински или неверен документ. Престъпното ползване на документите, посочени в чл. 316 НК не може да стане вън от тяхното правно значение като елемент от понятието "документ", т.е. те всякога следва да се „представят“, за да се приеме, че са ползвани. В подкрепа - вж. например (но и други) Решение № 522/09.11.2010 г. по н.д. № 575/2010 г., трето наказателно отделение на ВКС, в което изрично: „Ползването означава неговата (на документа – бел. ВКС) употреба - представянето му пред определен орган или лице като редовен документ с оглед удостоверяването или доказването на определено обстоятелство, за което този документ е съставен. Затова субект на това престъпление е лицето, което ползва документа, т.е. употребява го, представя го пред органа или лицето, за да удостовери определен факт.“ С протеста се възразява и срещу извода за субективната несъставомерност на деянието. В подкрепа се привежда като аргумент, че било достатъчно знанието на дееца за престъпното създаване на документа без да е необходимо съзнаването на конкретния му порок (дали е неистински или с невярно съдържание). Този състав на ВКС споделя утвърдената досега съдебна практика, съобразно която "поради приравняване на отговорността на ползвателя (на посочените в чл. 316 от НК документи) към тази на създателя им, той ще отговаря при същите изисквания към умисъла като на създателя" (вж. напр. Решение № 364 от 19.10.2012 г. по н. д. № 1204/2012 г., ВКС, първо наказателно отделение). Правилно въззивният съд е посочил, че от субективна страна престъплението по чл. 316, вр. чл. 308 НК е съставомерно единствено при пряк умисъл – деецът трябва да е съзнавал, че ползваният от него документ е неистински. Именно знанието на този конкретен порок на документа – че вносните бележки не носят подпис на сочения за техен автор – съдът е приел за недоказано, което пък изключва прекия умисъл на подсъдимия.

3. Относно обвинението срещу подсъдимия С. за престъпление по чл. 227 б НК Протестът е неоснователен. Първо следва да се отбележи, че обвинението в тази му част не покрива минималните стандарти, отправени към съдържанието му, тъй като е в такава степен лаконично, че не очертава фактите, срещу които подсъдимият е следвало да организира защитата си. Както с основание е констатирал въззивният съд, посочено е единствено, че на 31.12.2016 г. „А. - 63“ е било изпаднало в неплатежоспособност, която е следвало да бъде заявена от подсъдимия С. в 30 - дневен срок от спиране на плащането. Единствените пояснения се отнасят до размера на установените данъчни задължения, но дори без уточнение спряло ли е дружеството им плащането и кога. Нещо повече – посочено е, че данъчно-ревизионните актове са били обжалвани и така е налице неяснота дори по въпроса за изискуемостта на данъчните задължения към инкриминираната дата. Не е и посочено към кои кредитори и в какъв размер дружеството е имало задължения, какъв е бил характерът им, кога са спрени плащанията. Оправдателният изход на делото по този пункт от обвинението компенсира обаче успешно коментирания съществен процесуален порок. Но изначално неясно формулираното обвинение определя претенцията за осъждането на подсъдимия като явно неоснователна. Втората инстанция, въпреки съществения дефицит на обвинителния акт в тази му част, все пак е предприела усилия да изясни финансовото състояние на дружеството, за да даде отговор на въпроса дали то е изпаднало в неплатежоспособност към инкриминираната дата, активирала, според твърденията в обвинителния акт, и задължението на подсъдимия да съобщи за това пред съда в 30-дневен срок от спиране на плащането. Резултатите от приетите две експертни заключения са в смисъл, че през 2016 г. дружеството не е спряло плащанията към всички свои кредитори, като от анализа на показателите за финансова автономност - коефициент на автономност (платежоспособност) и коефициент на задлъжнялост, е установима възможността на дружеството да обслужва своите дългосрочни задължения през изследвания период. Като е съобразила утвърдените в съдебната практика разяснения за понятието „неплатежоспособност“ (в Решение № 46 от 20.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1267/2020 г., II т. о., ТК, а и цитираните в него), втората инстанция по фактите, е приела, че не е било налице спиране на плащанията от страна на „А. – 63“, включително и по образуваното изпълнително дело, както и че е недоказано търговецът да е изпаднал в трайна, обективна невъзможност да изпълнява задълженията си. За достигането до този извод съдът е ползвал втория вариант на изготвеното от вещото лице заключение, който подход обаче, твърди се в протеста, не бил мотивиран. Едва ли е необходимо разяснението, че при отсъствието на яснота (у самото вещо лице) за характера на задълженията (краткотрайни или дълготрайни), следва да се приеме по-благоприятния за подсъдимия вариант. Отделно от това – обвинителната позиция страда от непреодолимо логическо противоречие, защото едновременно се изразява конформност с приетото от съда, че „Е.“ не е доставчик на услугите, тоест не му се дължи заплащане за тях, и претенция в пасивите на „А. - 63“ да се включи сума, дължима към „Е.“. Същественото е, че дружеството не е спряло плащанията, като включително има такова по образуваното изпълнително дело № 19150000064/2015 г. Установено е, че към 31 януари 2017 г. дружеството е разполагало с касова наличност в размер на 51 4232.37 лева и е извършило плащания към НАП в размер на 7000 лева (на 16 март 2017), 5 498.29 лева (на 3 ноември 2017), а през месец април на 2017 г. е придобило недвижим имот. Прието е, че към 31 декември 2016 г. дружеството е разполагало с достатъчно ликвидни краткотрайни активи за покриване на задълженията си.

Приетото от въззивния съд, че дружеството, представлявано от подсъдимия С. не е било изпаднало в неплатежоспособност определя като единствено логично от правна страна приложението на последиците на чл. 304 НПК досежно това обвинение спрямо него. Материалният закон не е нарушен.

В обобщение на изложените съображения ВКС, второ наказателно отделение намира, че присъдата следва да бъде оставена в сила, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК