Решение № 82 от 22.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2693/2019 г.

Решение № 82 от 22.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2693/2019 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Бойка Стоилова Производството е по касационната жалба на адвокати С. Т. и В. В. като процесуални представители на Н. Г. К. от [населено място] срещу решението на ОС Пловдив от 25.03.2019 г. по в. гр. д. № 2806/2018 г. Касационната жалба съдържа оплаквания за процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се отмяна на решението и уважаване на предявения иск, както и присъждане на разноските за всички инстанции. Ответниците по касационната Прокуратура на РБ и Районна прокуратура Пловдив са заели становище за нейната неоснователност. Заявили са искане за присъждане на разноски – по 300 лв. за всеки от тях. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 889/04.12.2019 г. в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите "изисква ли се съгласно чл. 164 във вр. с чл. 225, ал. 1 ЗСВ магистратският стаж да бъде набран само при действието на ЗСВ или следва да се отчитат годините на такава работа и преди приемането на такъв закон" и "изплащането на гратификационно обезщетение за работа в друга държавна система явява ли се пречка за изплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ". За да се произнесе по касационната жалба, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение ПОС е потвърдил решението на ПРС от 25.10.2018 г. по гр. д. № 872/2018 г., с което е отхвърлен предявеният от К. срещу ПРБ, а при условията на евентуалност – срещу РП П., иск по чл. 225, ал. 1 ЗСВ за присъждане на 46578 лв. – петнадесет брутни месечни заплати, представляващи полагащо се на ищеца еднократно парично обезщетение при освобождаване от длъжност за прослужени повече от 15 години в органите на съдебната власт, и в тежест на ищеца са присъдени 300 лв. юрисконсултско възнаграждение. Въззивният съд е приел, че по силата на чл. 229 ЗСВ спорът е трудов и с оглед на това е подсъден на районния съд. Приел е за установено, че ищецът е бил прокурор в РП П. до 14.12.2017 г., от когато е освободен на основание чл. 165, ал. 1, т. 1 ЗСВ. Според представените писмени доказателства той има прослужено време: като младши съдия – 3 години и 27 дни през периода 03.04.1979 г. – 30.04.1981 г., като съдия в РС Пловдив – 9 години 9 месеца и 21 дни през периода 04.05.1981 г. – 25.02.1991 г.; като прокурор в РП П. – 3 години 8 месеца и 20 дни през периода 24.03.2014 г. – 13.12.2017 г.; като началник на затвора П. от 04.01.1992 г. до 17.01.2012 г. След прекратяването на служебното му правоотношение като началник на затвора ищецът е получил 20 брутни заплати за 20 прослужени години на тази длъжност съобразно ЗМВР. Прието е при тези обстоятелства, че към момента на освобождаването му от длъжност през 2017 г. работодател на ищеца е била РП П., с оглед на което искът срещу ПРБ е неоснователен и само на това основание. Към този момент той е имал прослужени повече от 15 години като съдия и прокурор. Обезщетение при освобождаването му на 25.02.1991 г. не е получил, тъй като такова право е предвидено за първи път с чл. 139 г ЗСВ (отм.);. Обезщетението по чл. 225 ЗСВ е еднократно, като при отчитане на еднократността следва, че при повторно освобождаване от съдебната система се дължи разликата за допълнително прослужените след първото освобождаване години с приспадане на съответния брой получени брутни възнаграждения. Доколкото при първото му освобождаване право на обезщетение не е било налице, а при последващото освобождаване ищецът не е имал повече от 10 години в органите на съдебната власт, претендираното обезщетение не му се следва. Дори да се приеме, че обезщетение се дължи в размер на 15 брутни възнаграждения поради 15 години стаж като съдия и прокурор, следва да се отчете получаването от ищеца на обезщетение с гратификационен характер в размер на 20 брутни възнаграждения при предходното му освобождаване от длъжност. По поставените въпроси ВКС счита следното: Съгласно чл. 225, ал. 1 и ал. 4 ЗСВ от 2007 г. /в редакцията преди изменението, обнародвано в ДВ бр. 11/2020 г. / при освобождаване от длъжност съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава длъжност има право на еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите на съдебната власт, но не повече от 20. При последващо освобождаване от длъжност от дължимото се обезщетение се приспада обезщетението, получено при предишното освобождаване. Гратификационно обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за 20 месеца за съдии, прокурори и следователи е предвидено за първи път /доколкото съгласно чл. 81, ал. 3 ЗУС от 1976 г. /отменен със ЗСВ от 1994 г. / съдиите, чиито трудови правоотношения са прекратени, са се ползвали от правото по чл. 222 КТ на обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за два месеца или за шест месеца /в зависимост от продължителността на работата при същия работодател/, предпоставка за което е да е било придобито право на пенсия за изслужено време и старост/ с чл. 139 г ЗСВ (отм.); /в редакцията му по ДВ бр. 133/1998 г. / – поради пенсионирането им, ако са работили през последните 10 години в системата на съдебната власт. С измененията на разпоредбата впоследствие /ДВ бр. 74/2002 г. и ДВ бр. 112/2003 г. / условията за получаване на обезщетение не са обвързани с придобиването на право на пенсия и са като тези по чл. 225, ал. 1 по действащия ЗСВ от 2007 г. /в посочената му редакция/. Видно е, че предпоставка за възникването на право на обезщетение при освобождаване от длъжност е наличието на най-малко 10 години магистратски стаж. Посочените разпоредби от ЗСВ (отм.); и ЗСВ са материалноправни, поради което и по силата на чл. 14, ал. 1 ЗНА имат действие занапред – от влизането им в сила, както и по отношение на заварени /висящи/ към същия момент правоотношения. Разпоредбите нямат обратно действие, защото не е предвидено изрично и в двата закона съобразно изискването на чл. 14, ал. 1 ЗНА преуреждане с тях на юридически факти /свързването им с различни правни последици в сравнение с тези по отменения закон/, несъществуващи вече към момента на влизането им в сила. Не следва друго от разпоредбата на чл. 164 ЗСВ. С нея се уреждат изискванията за стаж за заемане на магистратски длъжности. Съгласно чл. 164, ал. 8-10 ЗСВ за такъв стаж се зачита този, който е придобит на длъжност или професия, за които се изисква висше юридическо образование, в т. ч. длъжности разследващ полицай в системите на МВР и МО, разследващ митнически инспектор, длъжности в институциите, органите и мисиите на ЕС, на ООН, на Организацията на Северно атлантическия договор, в международни правораздавателни органи или в международни организации, ако за тях се изисква висше юридическо образование, както и стажът, придобит на длъжност стажант-юрист, ако лицето е работило по трудово правоотношение с Министерство на правосъдието. Тук се включва и стажът, придобит на такива длъжности /по незаварени правоотношения/, в т. ч. съдийски, и преди влизането в сила на Конституцията на РБ от 1991 г. /КРБ/, предвиждаща организацията на съдебната власт, в която освен съдилищата за първи път се включват и прокуратурата и следствените органи, и преди влизането в сила на законите за съдебната власт. В този случай не се преуреждат минали юридически факти – юридическият стаж е такъв и по действалите до приемането на КРБ, и по действалите след това правила. С оглед на това не е налице обратно действие на разпоредбите на чл. 164 ЗСВ, поради което при преценката за продължителността на юридическия стаж, необходим за заемане на длъжност съдия, прокурор или следовател, се взема предвид и юридическия стаж до влизането в сила на КРБ и на ЗСВ (отм.);. По изложените съображения се налага извод, че стажът, придобит на длъжност съдия, правоотношението за която е прекратено преди влизането в сила на чл. 139 г ЗСВ (отм.); , не се включва в изискуемия се стаж, придобит на длъжност съдия, прокурор или следовател, нито по тази разпоредба, нито по чл. 225, ал. 1 по сега действащия ЗСВ. По втория въпрос настоящият състав на ВКС счита, че изплащането на гратификационно обезщетение, предвидено в чл. 252 ЗМВР (отм.); , не е пречка за изплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ. Основанията на двете обезщетения са различни и се дължат при наличие на предвидените за всяко от тях в законите конкретни предпоставки. Това следва и от същността на такова плащане – израз на благодарност за продължителна служба и за проявена лоялност от работника/служителя към работодателя /виж в тази насока мотивите на решение № 17 по конст. д. № 9/2018 г. и решение № 1 по конст. д. № 6/2016 г. /. Касационната жалба е неоснователна. Не се спори и е несъмнено установено по делото, че ищецът е работил: като младши съдия в ОС Пловдив в периода 03.04.1979 г. – 30.04.1981 г., като съдия в РС Пловдив – в периода 04.05.1981 г. – 25.02.1991 г., като началник на затвора П. – в периода 04.01.1992 г. – 17.01.2012 г. и като прокурор в РП П. – в периода 24.03.2014 г. – 13.12.2017 г. След прекратяване на служебното му правоотношение като началник на затвор му е изплатено обезщетение в размер на 20 брутни заплати на основание ЗМВР. Законосъобразно при тези обстоятелства е приетото от въззивния съд, че на ищеца не се дължи претендираното обезщетение, тъй като е установено по делото, че той не е придобил към момента на освобождаването му от длъжността прокурор най-малко 10 години стаж като съдия, прокурор или следовател съобразно разпоредбата на чл. 225, ал. 1 ЗСВ. Както вече бе посочено в отговора на първия въпрос, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, стажът като младши съдия и съдия, придобит до 25.02.1991 г., не може да бъде включен в магистратския стаж по посочената разпоредба с оглед действието на материалноправните норми на чл. 139 г ЗСВ (отм.); и чл. 225, ал. 1 ЗСВ по отношение на правоотношения, възникнали след влизането им в сила, и по отношение на заварени правоотношения, каквото в случая не е налице. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК на ответниците по касационната жалба следва да бъдат присъдени по 50 лв. юрисконсултско възнаграждение за процесуалното им представителство от юрисконсулт. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на касатора не се следват разноски. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решението на Пловдивския окръжен съд, ГО, Х-ти състав, № 370/25.03.2019 г. по в. гр. д № 2806/2018 г. ОСЪЖДА Н. Г. К от [населено място] да заплати на ПРОКУРАТУРАТА НА РБ и на РАЙОННА ПРОКУРАТУРА Пловдив по 50 лв. юрисконсултско възнаграждение. Решението не подлежи на обжалване.