Решение № 4143 от 31.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10499/2020 г.

Решение № 4143 от 31.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10499/2020 г., IV о., докладчик председателят Мариника Чернева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. М., приподписана от адвокат С. Т., срещу решение № 3859/14.07.2020 г. по адм. дело № 1610/2020 г. на Административен съд-София град, с което е отхвърлено като неоснователно искането му за обявяване на нищожност на писмо рег. № 22-10-169/27.08.2014 г. на министъра на отбраната. Релевирани са доводи за неправилност на решението, като постановено в противоречие с материалния закон и необоснованост – основания по чл. 209, т. 3 АПК, по които се претендира отмяната му, ведно с присъждане на разноски по приложен списък. Ответната страна – министърът на отбраната, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Ц. В., изразява становище за неоснователност на касационната жалба и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Участвалият в настоящото производство прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е допустима, а разгледана по същество – неоснователна по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по искане, подадено от И. М. за обявяване нищожността на писмо рег. № 22-10-169/27.08.2014 г. на министъра на отбраната. От представените по административната преписка доказателства се установява, че със заповед № 3 С-244/16.11.2010 г. на министъра на отбраната, И. М. е настанен в ателие от жилищния фонд на Министерство на отбраната, находящо се в гр. София. Въз основа на заповедта е сключен договор № ВЧ-42-94/16.11.2010 г. за ползване на имота – частна държавна собственост. С молба вх. № 22-10-169/04.07.2013 г. М., в качеството си на офицер във въоръжените сили и преподавател във Военната академия "Г. С. Раковски" и с цел задоволяване на "творчески нужди" е поискал от министъра на отбраната да му разреши да закупи ателието при условията на чл. 46, ал. 2 във вр. чл. 53 от Закона за държавната собственост /ЗДС/. Въз основа на тази молба е изготвено становище от директора на Дирекция "Инфраструктура на отбраната" – МО, с което искането е преценено като незаконосъобразно и нецелесъобразно. Изготвена е докладна записка от постоянния секретар на отбраната до министъра, с която е предложено да се откаже удовлетворяването на молбата на М.. С писмо рег. № 22-10-169/19.07.2013 г. министърът е уведомил М., че на основание чл. 319, ал. 2 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България /ЗОВСРБ/ може да продава единствено жилища, които се намират в населени места, в които няма структури на Министерството на отбраната, Българската армия и структури на пряко подчинение на министъра на отбраната. Писмото е обжалвано от М. и е обявено за нищожно с решение № 17507/19.12.2019 г. по адм. дело № 1628/2019 г. на ВАС, петчленен състав на Първа колегия и делото е върнато като административна преписка на органа за ново произнасяне. С поредна молба вх. № 22-10-169/11.08.2014 г., М. отново е поискал от министъра на отбраната да разпореди да му бъде продаден имотът на основание чл. 46, ал. 2 и ал. 3 ЗДС, на "преференциални цени по данъчна оценка" за задоволяване на творческите му нужди. След постъпило съвместно становище на директорите на Главна дирекция "Инфраструктура на отбраната" и Дирекция "Правно-нормативна дейност" е изготвена докладна записка от началника на кабинета до министъра на отбраната, с която е предложено да се откаже продажбата на имота като незаконосъобразна и нецелесъобразна. В тази връзка е изготвено и обжалваното по настоящото дело писмо рег. № 22-10-169/27.08.2014 г., с което министърът е уведомил М., че съгласно чл. 53 във вр. чл. 46, ал. 2 ЗДС, разпореждането с жилища, ателиета и гаражи, предоставени за управление на Министерството на отбраната, се извършва от министъра на отбраната по ред, определен от Министерския съвет, като на основание чл. 53 ЗДС и чл. 319, ал. 2 ЗОВСРБ е издадена Наредба за продажба на жилища, ателиета и гаражи от жилищния фонд на Министерството на отбраната, които се намират в населени места, в които няма структури на Министерство на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и на Българската армия. Посочено е още, че за министъра не е налице правно основание за реализиране на продажба на жилища, ателиета и гаражи, находящи се в населени места с трайни формирования на МО и БА, и в частност – в гр. София, където се намира ателието. За да отхвърли искането за обявяване писмото за нищожно АССГ е приел, че въпросът за допустимостта по обжалването е разрешен с влезли в сила съдебни решения на ВАС, които имат обвързваща сила и според, които писмото представлява отказ, постановен от административен орган и засягащ интересите на страната. Счел е, че актът е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, без при това да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Посочил е, че разпоредбата на чл. 319, ал. 2 ЗОВСРБ е специална по отношение на чл. 46, ал. 2 ЗДС и доколкото не е налице заповед на министъра за жилищата, ателиетата и гаражите от жилищния фонд на Министерството на отбраната, които се намират в населени места, в които няма структури на Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и на Българската армия, то не са възникнали права за М. за закупуване на ателието. Счел е останалите оплаквания в искането на М. относно продължителността на проблема му със закупуване на ателието и вредите, които са му нанесени, за неотносими спрямо проверката за нищожността на акта. Така постановеното решение е правилно. Правилно първоинстанционният съд е посочил, че нищожността е такъв порок, който прави административния акт напълно недействителен, непроизвеждащ правни последици, а само създава привидност за настъпването им. Посочил е още, че липсата на компетентност на органа, издал акта винаги води до неговата нищожност. В тази връзка се установява, че при издаването на писмото, министърът на отбраната е действал в рамките на своите правомощия. Основание за това дава чл. 26, т. 23 ЗОВСРБ, според който, министърът на отбраната управлява предоставените на министерството държавни имоти и ръководи инвестиционната политика в министерството, както и чл. 319, ал. 2 ЗОВСРБ /изм., ДВ, бр. 16/2010 г., в сила от 26.02.2010 г. /, изрично предвиждащ, че министърът на отбраната може да продава жилища, ателиета и гаражи от жилищния фонд на Министерството на отбраната, които се намират в населени места, в които няма структури на Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и на Българската армия, при условия и по ред, определени в акт на Министерския съвет. При тези безспорни данни по делото липсва материална некомпетентност на органа, водещ до нищожност на акта. Не е налице и порок във формата на писмото, доколкото издаденият акт покрива законовите изисквания за форма, още повече, че неспазването на определената в закона форма е порок на акта, водещ до нищожността му само тогава, когато е толкова сериозен, че практически се приравнява на липса на форма. В писмото органът е посочил фактическите основания, като същите са съотнесени към правните такива. На трето място се твърдят напълно бланкетно допуснати нарушения на материалния закон, които правят акта нищожен. В тази връзка касаторът се е позовал на решение по адм. дело № 1628/2019 г. на петчленен състав на ВАС, с което съдът е обявил за нищожно писмо рег. № 22-10-169/19.07.2013 г. на министъра на отбраната и е върнал преписката на органа за ново произнасяне. Следва да се отбележи, че заявлението на М. от 2013 г. е с идентично съдържание с подаденото през 2014 г., по което е издадено и обжалваното в настоящото производство писмо. С него М. е поискал отново министърът да му разреши да закупи ателието на основание чл. 46, ал. 2 ЗДС. За да обяви за нищожно писмо рег. № 22-10-169/19.07.2013 г. на министъра на отбраната, петчленният състав на ВАС е счел, че искането на М. е заявено по общия ред, който позволява придобиване на имоти – частна държавна собственост от военнослужещи, но органът е разгледал молбата като такава, депозирана по реда на чл. 319, ал. 2 ЗОВСРБ. Отказът, съдържащ се в писмото от 2013 г., е мотивиран на основание § 129 от ЗИД на ЗОВСРБ /обн., ДВ, бр. 16/2010 г. / и следващата се от това отмяна на чл. 300 – 315 ЗОВСРБ във вр. с чл. 319, ал. 2 ЗОВСРБ и фактът, че ателието като имот, намиращ се в гр. София, не попада в приложното поле на нормата. В тази връзка петчленният състав е приел, че е налице много тежък порок на акта, тъй като административният орган не се е произнесъл на нормативното основание, с което е бил сезиран, водещ до неговата нищожност. В случая обаче по подадената молба/заявление от 11.08.2014 г. от М. за закупуване на ателието на основание чл. 46, ал. 2 ЗДС не е налице непроизнасяне на органа по основанието, с което е бил сезиран, поради което не е налице идентичност, на която се позовава касатора. Съгласно чл. 46, ал 2 ЗДС /изм., ДВ, бр. 87 от 2010 г. /, държавни служители и служители по трудово правоотношение в администрацията, както и военнослужещи могат да придобиват без търг недвижими имоти - жилища, ателиета и гаражи - частна държавна собственост, предоставени за управление на съответните ведомства, ако имат най-малко три години стаж в съответната администрация, съответно в Министерството на отбраната, в структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната или в Българската армия и отговарят на условията, предвидени в правилника за прилагане на закона. В чл. 53 ЗДС /обн., ДВ, бр. 87 от 2010 г. / изрично е посочено, че разпореждането при условията на чл. 46, ал. 2 с жилища, ателиета и гаражи, предоставени за управление на Министерството на отбраната и Министерството на вътрешните работи, се извършва от ръководителя на съответното ведомство по ред, определен от Министерския съвет. С Постановление № 193/08.09.2010 г. на Министерски съвет, на основание чл. 53 и чл. 319, ал. 2 ЗОВСРБ е издадена Наредба за продажба на жилища, ателиета и гаражи от жилищния фонд на Министерството на отбраната, които се намират в населени места, в които няма структури на Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и на Българската армия. От цитираната нормативна уредба е видно, че разпореждането с жилища, ателиета и гаражи, предоставени за управление на Министерството на отбраната се извършва по реда, определен в Наредбата, издадена от Министерския съвет, който е относим до продажба на имоти, които се намират в населени места, в които няма структури на Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и на Българската армия. В чл. 7 от Наредбата е записано, че решението за откриване на процедурата по продажба на жилища, ателиета и гаражи от жилищния фонд на Министерството на отбраната по чл. 2 се взема от министъра на отбраната по предложение на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Военни клубове и военно-почивно дело". В тази връзка в оспореното писмо, министърът е цитирал разпоредбите на ЗДС и ЗОВСРБ и в заключение е посочил, че няма правно основание за реализиране на продажба на жилища, ателиета и гаражи, находящи се в населени места с трайни формирования на МО и БА, и в частност в гр. София, където се намира ателието, което иска да закупи М.. Позоваването на касатора на решението на ВАС, с което е обявено за нищожно писмото от 2013 г. е неоснователно, доколкото то е постановено при различна фактическа обстановка, при която органът не е обсъдил разпоредбите, с които е бил сезиран. В настоящия случай министърът изрично е посочил, че разпореждането с имоти – частна държавна собственост по чл. 46, ал. 2 и чл. 53 ЗДС се извършва по реда, определен с Наредбата, която от своя страна е издадена на основание чл. 53 ЗДС и чл. 319, ал. 2 ЗОВСРБ, поради което и не е налице твърдяната от касатора нищожност на писмото. Изложените в представените писмени бележки доводи съставляват основания по унищожаемостта на акта, поради което не следва да бъдат обсъждани. Изводът на първоинстанционния съд, че не е констатирана нищожност е обоснован. Решението, с което е отхвърлил искането е правилно и следва да се остави в сила. С оглед изхода от спора, основателно е искането на процесуалния представител на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, поради което И. М. следва да бъде осъден да заплати на Министерство на отбраната 100 лв., определен от съда размер в съответствие с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение