Решение № 3697 от 10.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 11571/2019 г.

Решение № 3697 от 10.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 11571/2019 г., I о., докладчик председателят Светлозара Анчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на "Шутев Транс" ЕООД - с. Г., Община Тетевен, Ловешка област чрез адв. Н. Бозев срещу решение № 346/23.07.2019 г., постановено по адм. дело № 649/2018 г. по описа на Административен съд – гр. Велико Търново, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против РА №Р-0400111700777 я4-091-001/27.04.2018 г, издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. Велико Търново, потвърден с решение № 140/25.07.2018 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – гр. Велико Търново при ЦУ на НАП в потвърдената част за определени задължения за ДДС, вследствие на отказано право на данъчен кредит за данъчни периоди на месеците декември 2013 г., февруари, ноември и декември 2014 г., август, ноември и декември 2015 г., март 2016 г., май, юни и октомври 2017 г. в общ размер на 18 120 лв., както и за корпоративен данък за 2013 г. в размер на 800 лв. и лихви – 331, 01 лв.; за 2014 г. в размер на 1 450 лв. и лихви 452, 61 лв.; за 2015 г. в размер на 2 210 лв. и лихви – 464, 81 лв. и за 2016 г. в размер на 1 440 лв. и лихви – 156,81 лв. Сочи се в касационната жалба само основанието по чл. 209, т. 3 АПК – необоснованост на решението, но от изложението й може да се направи извод, че се релевира оплакване за неправилност на обжалваното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като съдът не бил съобразил заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че е платено по издадените фактури и стоките са вложени в дейността на фирмата. Съдът служебно ще извърши и проверка за правилното прилагане на материалния закон на основание чл. 218, ал. 2 АПК. Ответникът по касационната жалба директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – гр. Велико Търново при ЦУ на НАП чрез юриск. Я. Георгиева в депозиран по делото писмен отговор, я оспорва с искане обжалваното съдебно решение като правилно да се остави в сила. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 406 лв. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба, а обжалваното решение като правилно да се остави в сила. Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: Първоинстанционният съд за да отхвърли жалбата на "Шутев Транс" ЕООД срещу посочения по-горе ревизионен акт за определени задължения за ДДС, вследствие на отказано право на данъчен кредит за данъчни периоди през 2013 г., 2014 г., 2015 г. и 2016 г. и корпоративен данък за 2013 г., 2014 г., 2015 г. и 2016 г., е подкрепил констатациите в ревизионния акт за недоказана реалност на процесните доставки на стоки и услуги по фактури, издадени от ДЗЗД "Аква 81", "Комерсиал – ДХ" ЕООД, "Сънрайс-2007" ЕООД, "Мега Груп Ин" ЕООД, ЕТ "З. -С. Димитров" и "В. Р. Б. БГ" ЕООД. Съдът въз основа на извършените в хода на ревизията насрещни проверки е приел, че част от посочените по-горе доставчици са декларирали, че нямат търговски взаимоотношения с "Шутев Транс" ЕООД, не са издали процесните фактури и не са подписвали договори с него. За ДЗЗД "Аква 81" и "В. Р. Б. БГ" ЕООД съдът е констатирал, че в хода на ревизията те не са намерени на декларираните данъчни адреси. Съдът е установил, че ревизираното дружество е представило само копия от фактурите и прикрепени към тях фискални бонове от ЕКАФП, както и извлечения от счетоводните му регистри. Въз основа на така представените доказателства първоинстанционният съд е направил извод, че е недоказана реалността на процесните доставки и че съгласно трайната съдебна практика само фактурата не установява действително извършване на обективираната в нея доставка. В решението си съдът се е позовал и на решения по дела С-273/11 (Mecsek-Gabona) С-285/11 (Боник) и С-643/11 (ЛВК-56), според които лицето, което иска да приспадне ДДС, следва да докаже, че отговаря на предвидените условия за това, вследствие на което националният съд да извърши преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства, за да определи дали претендиращият правото на приспадане, може да го упражни. Съдът въз основа на тази преценка е приел, че по делото не са ангажирани доказателства за транслиране на правото на разпореждане със стоката като собственик от издателите на фактурите към жалбоподателя, нито за извършване на услугите. Относно плащанията по доставките и прикрепените към фактурите фискални бонове, съдът се е позовал на извършената от ревизиращите органи проверка в информационната система на НАП и от нея е установено, че посочените във фискалните бонове номера на фискални устройства не са издателите на спорните фактури, тъй като те не притежават такива ЕКАФП. Съдът е приел въз основа на изслушаната в първоинстанцинното производство съдебно-счетоводна експертиза, че не се опровергават изводите за липса на реални доставки по фактурите от посочените доставчици. В частта по ЗКПО съдът е приел, че законосъобразно приходните органи са увеличили финансовия резултат на ревизираното дружество на основание чл. 26, т. 2 във връзка с чл. 10, ал. 1 и чл. 16, ал. 1 и 2, т. 4 ЗКПО. Мотивите в обжалваното решение по ЗКПО са тези по ЗДДС, поради според съда е налице отклонение на данъчно облагане и корпоративният данък, начислен с ревизионния акт, е дължим. Обжалваното решение е правилно постановено. В частта по ЗДДС. Реалността на доставката на стоки и услуги е основополагаща за правото на данъчен кредит като материално право в полза на получателя по доставките. За законосъобразното възникване и упражняване на правото на приспадане на начисления от доставчика по една доставка на стока и/или услуга ДДС, получателят като носител на това материално право, е длъжен да установи по безспорен начин релевантните за това факти и обстоятелства, а именно реалността на конкретната доставка. В процесния случай по издадените от ДЗЗД "Аква 81", "Комерсиал – ДХ" ЕООД, "Сънрайс-2007" ЕООД, "Мега Груп Ин" ЕООД, ЕТ "З. -С. Димитров" и "В. Р. Б. БГ" ЕООД фактури предметът на обективираните в тях доставки са на стоки – различни резервни части за автобуси, вкл. гуми и скоростни кутии, както и на услуги по ремонти на автобуси. Изрично в съдебната практика на ВАС се приема, че следва категорично да се установи предаване на стоката, без да се държи сметка за собствеността й, а само за нейното фактическо разпореждане предвид разпоредбата на чл. 14, § 1 от Директива 2006/112/ЕО (в този смисъл е и чл. 6, ал. 1 ЗДДС в редакцията от 1.01.2020 г., но неприложима за процесните данъчни периоди). С оглед, че доказателствената тежест за доказване фактическото предаване на стоките и на услугите по спорните фактури е върху получателя, жалбоподателят е представил само издадените му фактури и фискални бонове от ЕКАФП, за които е установено, че не са на доставчиците, поради което правилно съдът е приел, че не отговарят на законовите предпоставки на чл. 68, ал. 1, т. 1, чл. 69, ал. 1, т. 1 и чл. 25, ал. 1 ЗДДС. Фактурата не установява реалното предаване на стоката, респ. извършване на услугата, а само за възникването на облигационни правоотношение между страните по доставките и в случая представянето им не може да замести документите за предаване на стоките, респ. извършване на услугите, а такива жалбоподателят не е ангажирал нито в хода на ревизията, нито пред първоинстанционния съд. Плащането по доставките също не е предпоставка по чл. 68, ал. 1 и чл. 69, ал. 1 ЗДДС, поради което с него не се установява възникнало данъчно събитие. Индиция, че не налице данъчно събитие по процесните доставки е и обстоятелството, че пред ревизията, вследствие на извършени насрещни проверки от приходните органи, част от доставчиците изрично са заявили, че нямат договорни отношения с "Шутев Транс" ЕООД и не са издавали спорните фактури, въз основа на които дружеството е упражнило право на данъчен кредит. Затова като е приел първостепенния съд, че притежаването на данъчен документ, каквато е фактурата по чл. 71, т. 1 ЗДДС не е достатъчен за възникване на правото на данъчен кредит, е направил законосъобразни изводи, потвърждаващи отказа на приходните органи да признаят правото на данъчен кредит по фактурите от посочените доставчици. Обосновано въз основа на установените от ревизиращите органи факти и обстоятелства съдът се е позовал и на практиката на СЕС –решения по дела С-273/11 (Mecsek-Gabona) С-285/11 (Боник) и С-643/11 (ЛВК-56), в които правото на приспадане на ДДС е обвързано с правото на разпореждане със стоките, респ. за извършване на услугите, което в процесния случай не е доказано от жалбоподателя. В тази връзка следва да се посочи, че и в решение по дело С-78/12 ("Евита К") СЕС е приел разбирането, че наличието на издадена данъчна фактура и коректното й отразяване в счетоводството на ревизираното лице не са достатъчни, за да обосноват реалност на доставките, а следва да се извърши съвкупна преценка на всички факти и обстоятелства по делото. Именно това е сторено от решаващия съд, чийто изводи се възприемат от настоящата касационна инстанция. При тази установена съвкупна оценка на доказателствата, събрани по делото, първоинстанционният съд е направил обоснован извод, че правото на данъчен кредит за жалбоподателя не е възникнало и той незаконосъобразно го е упражнил. В частта по ЗКПО. Предвид изложените по-горе мотиви в частта по ЗДДС, законосъобразни са изводите на първостепенния съд и относно установения за внасяне корпоративен данък от "Шутев Транс" ЕООД за ревизираните 2013 г., 2014 г., 2015 г. и 2016 г. При недоказана реалност на процесните доставки, е налице основанието на чл. 26, т. 2 във връзка с чл. 16, ал. 1 и 2, т. 4 ЗКПО и правилно приходните орган са увеличили финансовия резултат на ревизираното дружество с данъчните основи по фактурите, издадени от ДЗЗД "Аква 81", "Комерсиал – ДХ" ЕООД, "Сънрайс-2007" ЕООД, "Мега Груп Ин" ЕООД и ЕТ "З. -С. Димитров". Правилно съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗКПО, според която се признава се счетоводен разход, когато същият е документално обоснован, а в случая не е установена реалността на доставките, поради което не е налице и документална обоснованост на разходите по спорните фактури и затова установения корпоративен данък е законосъобразно определен с ревизионния акт, който правилно съдът е потвърдил. Относно плащането по фактури съдът е направил обоснован извод за отклонение от данъчно облагане по смисъла на чл. 16, ал. 1 и 2, т. 4 ЗКПО предвид, че приложените към фактурите касови бележки не са издадени от ЕКАФП на доставчиците и установеното от ревизията, че такива фискални устройства доставчиците не са регистрирали в НАП съгласно чл. 18, ал. 2 от Наредба № Н-18/13.12.2006 г. С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че обжалваното решение е правилно постановено и не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания. Решението като правилно на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото и направеното искане от ответника по касация, на Национална агенция за приходите следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 406 лв. за касационната инстанция. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение