Решение № 13576 от 13.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6724/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на Инвестмънт плюс ЕООД гр. Стара Загора, представлявано от управителя В. И. К., чрез адвокат Н. Младенов, срещу Решение 2419 от 11.04.2024 г., постановено по адм. дело 3707/2023 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отменено Решение 1040-23-4 от 12.01.2023 г. на директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) Стара Загора и потвърденото с него Разпореждане 138 от 29.09.2020 г. на старши инспектор по осигуряването при ТП на НОИ Стара Загора, с което на основание чл. 60 ал. 1 от КСО, декларираната злополука не е приета за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО. Касационният жалбоподател излага доводи както за недопустимост, така и за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 2 и 3 АПК. Иска се обезсилване на оспореното решение, алтернативно неговата отмяна и произнасяне по съществото на спора. Претендират се разноски. Ответникът директорът на ТП на НОИ Стара Загора, чрез главен юрисконсулт Т. Крумова, в писмен отговор изразява становище за основателност на касационната жалба като излага доводи за недопустимост и за неправилност на съдебния акт. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответникът С. А. В., чрез адвокат В. Пенчев, в писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна. Намира първоинстанционното решение за правилно и иска оставянето му в сила. Претендира разноски. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и основателност на касационната жалба. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е основателна. Предмет на обжалване в първоинстанционното производство е Решение 1040-23-4 от 12.01.2023 г. на директора на ТП на НОИ Стара Загора, с което е оставена без уважение жалбата на С. А. В. против Разпореждане 138 от 29.09.2020 г., издадено от длъжностно лице по чл. 60, ал. 1 от КСО при ТП на НОИ Стара Загора, с което не е приета за трудова злополуката с А. И. В. на основание чл. 55, ал. 2 КСО. В издаденото разпореждане се сочи, че злополуката е станала на строителен обект на територията на гр. Стара Загора. Лицето се е подготвяло за работа на строителна площадка на обект в процес на изграждане, губи равновесие и пада от кота 8.52 върху терен. В разпореждането се цитира Експертно решение (ЕР) 2537/20.07.2020 г. на ТЕЛК към МБАЛ Д-р Ат. Дафовски , гр. Кърджали, съгласно което непосредствена причина за смъртта на А. И. В. е [диагноза] от строителна площадка на терен. В конкретния случай височинната травма е предшествана от [заличен текст]. При постановяване на обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, в предписаната от закона писмена форма, отговарящ на изискванията за съдържание чл. 59, ал. 2 АПК, но административният орган не е изяснил всички релевантни за спора факти и обстоятелства съобразно разпоредите на чл. 35 и чл. 36 от АПК. Съдът е формирал извод, че длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 КСО се е позовало на ЕР на ТЕЛК 2537 от 20.07.2020 г. към МБАЛ Д-р Ат. Дафовски , гр. Кърджали, без да е установено дали същото е влязло в сила и това е довело до издаването на един незаконосъобразен административен акт. Това разпореждане е потвърдено с решение на директора на ТП на НОИ Стара Загора, което от своя страна се основава на друго ЕР на ТЕЛК 2457 от 21.10.2022 г. на първи състав към МБАЛ Д-р Ат. Дафовски , гр. Кърджали, което въпреки че е имало отбелязване за влизането му в сила е установено, че е било предмет на оспорване. По искане на съда от страна на НЕЛК е представено ЕР 0247, зас. 077 от 26.05.2023 г. на специализиран състав по Нервни, Очни и ССЗ, с което на основание чл. 73, ал. 2 от Наредбата за медицинската експертиза не се приема причинна връзка по отношение на трудовата злополука и е потвърдено ЕР на ТЕЛК 2457 от 21.10.2022 г. първи състав към МБАЛ Д-р Ат. Дафовски , гр. Кърджали. Решението на НЕЛК е оспорено пред съда и това е дало повод на касатора и административния орган да поискат спиране на производството по делото докато спорът досежно ЕР на НЕЛК 0247 от 26.05.2023 г. се реши с влязъл в сила съдебен акт, понеже той се явява преюдициален спрямо настоящия. С Определение 1679 от 14.02.2024 г., административният съд е оставил без уважение искането за спиране, като е приел, че не е налице хипотезата на чл. 60, ал. 2 КСО, предвид заключението на приетата по делото съдебно-медицинска експертиза, която сочи за наличието на травматично увреждане. Първоинстанционното решение е валидно, но недопустимо. Решаващо значение за придаване на качеството трудова злополука на едно внезапно (травматично или нетравматично) увреждане на здравето е връзката му с работата. Това е, което различава трудовата злополука от всяко друго внезапно увреждане на здравето. Като професионален риск трудовата злополука винаги се характеризира с това, че увреждането на здравето е във връзка с изпълнението на работа по трудово (или приравнено на него напр. служебно) правоотношение. Тази връзка има функционален характер (за разлика от връзката между обективното състояние и неговите последици за работоспособността на пострадалия, която връзка има причинно следствен характер) увреждането настъпва при изпълнението на работата. Трудовата злополука като внезапно увреждане на здравето е следствие, а извършваната работа е причината за това следствие, т. е. внезапното увреждане на здравето и извършваната работа са в причинна връзка по смисъла на Наредбата за медицинската експертиза. Неустановяването на подобна връзка препятства определянето на злополуката като трудова (в този смисъл е и практиката на Върховния административен съд: Решение 1433 от 03.02.2021 г. по адм. дело 12983/2020 г.; Решение 2359 от 13.02.2020 г. по адм. дело 14288/2019 г.; Решение 3163 от 27.02.2020 г. по адм. дело 11533/2019 г. и др.). Съгласно чл. 60, ал. 2 КСО, при декларирана злополука по повод на нетравматично увреждане, разпореждането по ал. 1 се издава въз основа на решението на органите, осъществяващи експертизата на работоспособността. В конкретния случай е издадено Експертно решение 0247 от зас. 077 от 26.05.2023г. на Специализиран състав на НЕЛК по Нервни, Очни и ССЗ, с което е потвърдено ЕР на ТЕЛК 2457 от 21.10.2022г. на ТЕЛК в МБАЛ Д-р Ат. Дафовски - гр.Кърджали, но то е било в процес на обжалване към момента на постановяване на първоинстанционния съдебен акт и не е влязло в сила. Необосновано и в противоречие с императивна правна норма първоинстанционният съд е приел, че произнасянето за причинната връзка не е преюдициален въпрос относно квалификацията на злополуката. Това следва да се прецени от друг орган, с познания в съответната област, в чиято компетентност е да извърши преценка дали конкретните условия на труд са довели или не до настъпване на посоченото увреждане. На касационния състав е служебно известно Решение 12922/28.11.2024 г., постановено по адм. дело 6726/2024 г. по описа на ВАС, с което е оставено в сила Решение 2409/11.04.2024 г., постановено по адм. дело 8288/2023 г. на Административен съд София-град, с което е отменено изцяло Експертно решение 0247 от зас.077 от 26.05.2023г. на Специализиран състав на НЕЛК по Нервни, Очни и ССЗ, с което е потвърдено ЕР на ТЕЛК 2457 от 21.10.2022г. на ТЕЛК в МБАЛ Д-р Ат. Дафовски - гр.Кърджали, и преписката е изпратена относно освидетелстване на злополуката с А. И. В., настъпила на 11.12.2019г. на НЕЛК за ново произнасяне, при спазване на дадените указания по тълкуване и прилагане на закона. Съгласно Тълкувателно решение (ТР) от 09.07.2019 год. по тълкувателно дело 1 по описа за 2017 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд на Република България, решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е недопустимо. Основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по делото се разглежда в правната теория като абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване правото на иск. По същността си спирането на производството представлява временна недопустимост на развитието и завършването на висящия процес, забрана през известен период от време да се извършват процесуални действия от съда и страните по делото, насочени към решаване на спора по същество. В мотивите на ТР 2/19.11.2014 г. по т.д. 2/2014 г. и ТР 8/07.05.2014 г. по т.д. 8/2013 г. на ОСГТК е посочено, че основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. В тълкувателните мотиви по т.5 на ТР 7/31.07.2017 г. по т.д. 7/2014 г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловената жалба е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение. От изложеното следва, че връзката между делата, която има предвид чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск, респ. на жалба по обусловеното дело, доколкото нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. Необходимостта от съдебна преценка за наличие на преюдициална връзка и акт на съда, постановяващ спирането на обусловеното делото, не променя абсолютния характер на пречката и императивността на процесуалното правило. Съдът е длъжен да спре делото, при това независимо дали страните са поискали, или са се противопоставили на спирането. Поради това, наличието на обуславящо дело, без значение какъв е видът му (гражданско, административно, наказателно дело) и кога е образувано (преди или след обусловеното дело), актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск, респ. на жалба и за развитието на процеса по обусловеното дело. Спазването на процесуалните норми, уреждащи абсолютните процесуални предпоставки на правото на иск, респ. на жалба при разглеждането на делото във всяка инстанция, обезпечава законосъобразното развитие на процеса и допустимостта на съдебното решение. Нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК предвижда съобразяването по обусловеното дело на нови права, факти и обстоятелства, каквито представляват установените с решението по обуславящото дело. Това може да стане само пред съд, чиято основна дейност е решаваща, а не проверяваща. В касационното производство, развиващо се по реда чл.208 чл. 228 АПК, правомощията на ВАС по отношение на обжалвания съдебен акт са лимитирани в рамките на проверка за валидност, процесуална допустимост и правилност на обжалваното решение, при забрана за фактически установявания съгласно чл. 220 АПК. С оглед на изложеното, следва да се приеме, че при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК от решаващия съд, първоинстанционното решение ще е недопустимо и подлежащо на обезсилване като постановено при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на жалба по обусловеното дело висящ преюдициален спор, от значение за правилното решаване на обусловения спор. При обжалване пред ВАС, в изпълнение на задължението си при всяко положение на делото да следи за валидността и допустимостта на съдебните актове, ВАС е длъжен с решението по същество служебно да извърши преценката за допустимостта на подадената касационна жалба. В този смисъл е и разрешението по т.1 от ТР 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид горното, с оглед наличието на процесуалната пречка, първоинстанционното решение като недопустимо следва да се обезсили. Делото следва да се върне за ново разглеждане и решаване от друг състав на първоинстанционния съд. При този изход на спора, настоящата съдебна инстанция не следва да присъжда разноски, предвид разпоредбата на чл. 226, ал. 3 АПК. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 3 АПК Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение,