Решение № 3339 от 31.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 12150/2024 г.

Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 27а, ал. 6 от Закона за закрила на детето (ЗЗДет.). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция Социално подпомагане (ДСП) [населено място] срещу решение 11058 от 28.10.2024 г., постановено по административно дело 2202/2024 г. по описа на Административен съд Варна, с което е: 1) отменена по жалба на Р. С. Т. заповед ЗД/Д-ТХ-Т-012/19.09.2024 г. на директора на ДСП [населено място], за настаняване на сина й Д. Л. Т. в семейството на неговата баба и дядо по бащина линия в [населено място], общ. [община], обл. Добрич, до произнасяне на съда с решение по чл. 28 от ЗЗДет.; 2) Дирекция Социално подпомагане [населено място] е осъдена да заплати на Р. С. Т. сторените в производството разноски в размер на 610 лв. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК нарушение на материалния закон и необоснованост, касаторът моли решението да бъде отменено и да се постанови друго, с което отменената от съда заповед се потвърди като законосъобразна. Ответницата по касация Р. С. Т., действаща чрез упълномощен адвокат, оспорва касационната жалба като неоснователна и моли атакуваното с нея съдебно решение да се потвърди като правилно. Претендира и присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.), съобразно критериите, изложени в чл. 8, ал. 3 и ал. 4 от Наредба 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и предлага оспореното с нея решение като правилно да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. С оспорената пред първоинстанционния съд заповед от 19.09.2024 г. е наредено спешното настаняване на малолетното дете Д. Л. Т., с родители Р. С. Т. и Л. Д. Т., в семейството на роднини на детето Й. Л. Д. и Д. Т. Д. (негови баба и дядо по бащина линия), считано от датата на издаване на заповедта до произнасяне на съда с решение по чл. 28 от ЗЗДет. Като правни основания за издаването на заповедта административният орган е посочил чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 4, ал. 1, т. 2, чл. 25, ал. 1, т. 4, чл. 27, ал. 1 от ЗЗДет., и чл. 33, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за закрила на детето (ППЗЗДет.) От фактическа страна органът се е позовал на това, че прародителите на детето по бащина линия имат силна емоционална връзка с внука си и желание и условия да го отглеждат, поради което ще бъде в негов интерес да бъде временно настанен в тяхното семейство. За да уважи жалбата, с която е бил сезиран, първоинстанционният съд е приел, че в случая е приложен неправилно материалния закон по смисъла на чл. 145, т. 4 от АПК, а избраната мярка противоречи и на целта на закона по смисъла на чл. 145, т. 5 от АПК. Съдът е посочил, че процесната заповед е постановена при превратно тълкуване на събраните в административното производство доказателства, а именно: неизпълнението от страна на бащата и неговите родители на влезлите в сила съдебни решения за лични взаимоотношения с детето; наложените спрямо тях мерки за закрила от домашно насилие както за детето, така и за майка му; лишаването му от възможността да посещава училище за цели две учебни години и неполагането на грижи за здравето му чрез периодични посещения на личен лекар; отказът както на бащата, така и на неговите родители да изпълняват мярката за закрила по чл. 4, ал. 1, т. 1 от ЗЗДет., което именно поведение е довело до необходимостта от прилагане на следващата мярка тази по чл. 4, ал. 1, т. 2 от същия закон. Проверяваното съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касатора пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност. Въз основа на приложената административна преписка и на надлежно събрания доказателствен материал в хода на съдебно-административното производство пред първата инстанция (т.е. инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на оспорения административен акт) решаващият съдебен състав е извел обоснован извод за незаконосъобразност на процесната заповед, направен в съответствие с правилата на логическото мислене и при правилно издирване, тълкуване и прилагане на относимите материалноправни норми. Изложените съображения от Варненския административен съд в подкрепа на крайния му правен извод се споделят от касационната инстанция, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК настоящият съдебен състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Съществено във връзка с доводите в касационната жалба е да се посочи, че органът при постановяване на заповедта си е игнорирал правно значими факти, които самият той е установил: че откогато детето се намира в [населено място] при баба си и дядо си по бащина линия, то не ходи на училище, лишено е в противоречие с постановеното от съдилищата от контакт с майка си и нейния роднински кръг, както и от подкрепа от специалисти педагози и психолози, за да се справи в положението си на дете в риск (по смисъла на § 1, т. 11 от ДР на ЗЗДет.) поради продължаващия конфликт между родителите му. Горното сочи недвусмислено, че процесният акт на директора на ДСП [населено място] не е в най-добър интерес на детето (по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗЗДет.) и не са били налице материалноправните предпоставки за издаването му. Това налага извод, че тезата, която се силаеше да докаже касатора, не може да бъде кредитирана. Изложеното обуславя правилността на преценката на Варненския административен съд за незаконосъобразност на процесната заповед. Като е отменил оспорения пред него административен акт, съдът е постановил правилно решение, по отношение на което не са налице касационни основания за отмяна и поради това то следва да бъде оставено в сила. От пълномощника на ответницата е направено своевременно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Съгласно чл. 38, ал. 1 от ЗАдв. адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ на лица, които имат право на издръжка, на материално затруднени лица и на роднини, близки или на друг юрист. В тези случаи, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗАдв. и осъжда другата страна да го заплати. От така действащата правна уредба следва, че за да бъде уважено искането по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на страната размер на адвокатското възнаграждение, заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безплатна и липса на данни, които да го опровергават и отговорност на насрещната страна за разноски. В случая обаче, видно от данните по делото, упълномощеният от Р. С. Т. адвокат е осъществявал процесуалното й представителство пред съдебните инстанции възмездно, а не безплатно, което изключва уважаване на искането с правно основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изреч. 1, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение