Решение № 12950 от 30.10.2014 г. на ВАС по адм. д. № 2997/2014 г.

Решение № 12950 от 30.10.2014 г. на ВАС по адм. д. № 2997/2014 г., III о., докладчик председателят Сребрина Христова Производството по чл. 208 и сл. от АПК е образувано по касационна жалба на Виктор Димов Николов, подадена чрез адвокат пълномощник Димитър Димитров, срещу решение № 19 от 07.01.2014 г. по адм. д. № 1887/2013 г. на Административен съд Варна с доводи, че е неправилно, поради което следва да бъде отменено и спорът решен по същество с уважаване на предявения иск със законните последици. Ответникът Министерството на правосъдието, чрез процесуалния си представител ст. юрисконсулт София Питова, в писмени бележки и устно в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна и претендира присъждане на направените разноски по делото. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че не са налице отменителните основание по чл. 209 от АПК и затова решението следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, като взе предвид становищата на страните и провери решението при спазване разпоредбата на чл. 218 от АПК, прие за установено следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА. С посоченото решение е отхвърлен предявения от Виктор Димов Николов, изтърпяващ наказание лишаване от свобода в ОЗ - Варна, иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, против Министерството на правосъдието, за заплащане на сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди (страдание, унижение, потъпкано човешко достойнство, гавра с личността, опит за самоубийство и опит за самонараняване), претърпени в резултат на незаконосъобразни действия на служител на ОЗ - Варна, извършени спрямо него на 02.06.2011 г. в нарушение на изискването на чл. 40, ал. 2, т. 1 от ЗИНЗС, вр. чл. 24, ал. 1 от Правилника за вътрешния ред, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането до окончателното й заплащане. Прието е, че искът е неоснователен и недоказан, поради липса на задължителния съставомерен елемент от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ - осъществено спрямо него незаконно действие/действия от длъжностно лице при ОЗ - Варна - от една страна, а от друга страна, че макар да е налице пряка причинно - следствена връзка между тези действия на 02.06.2011 г. и обяснимо претърпените от ищеца в резултат на същите негативни психически изживявания - срам, обида, унижение, т. е. неимуществени вреди, то те са причинени поради изключителна вина на пострадалия по смисъла на чл. 5, ал. 1 от ЗОДОВ, което изключва уважаването на претенцията му за тяхното репариране от администрацията. При наличие на всички относими доказателства, които са анализирани подробно и задълбочено, съдът е направил обосновани и законосъобразни изводи, които се споделят от настоящата инстанция. По делото правилно е прието, че в хода на съдебното дирене не е установено действията на надзирателя Стефан Цанчев на 02.06.2011 г. спрямо ищеца да са били незаконни. Разпореждайки му да излезе извън килията за задължителната сутрешна проверка, за да го види камерата, надзирателят не е извършил нарушение нито на специалния Закон и правилника за приложението му, нито на разпоредбите на Правилника за вътрешния ред. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от същия предвижда, че задължителни проверки се извършват два пъти през денонощието - сутрин след ставане от сън и вечер, при подаване на сигнал за вечерна проверка, като съгласно ал. 2 сутрешната проверка се извършва чрез преброяване на лишените от свобода. Противно на поддържаното от ищеца в писмената му защита, действията на надзирателя на 02.06.2011 г. не са в противоречие с разпоредбата на чл. 24, ал. 1 от Правилника, според който "ставането от сън се извършва по сигнал и лишените от свобода се строяват в спалното помещение за извършването на сутрешна проверка". На първо място тази норма е неприложима спрямо него, доколкото нейни адресати са лишени от свобода, изтърпяващи наказанието си при общ или по - лек режим и по повече от един в помещение - само за тях е обективно възможно да се строят в спалното си помещение за извършване на сутрешна проверка. Спрямо ищеца обаче, изтърпяващ наказанието си при най - тежкия специален режим, настанен сам, изолиран в постоянно заключено помещение, е приложим чл. 34, ал. 1 от Правилника, според който задължителните проверки се извършват най - малко от двама служители на НОС в присъствието на дежурния главен надзирател или дежурния командир на отделение. Както в Правилника, така и в Закона и в правилника за приложението му липсва уредба как конкретно да бъде извършвана сутрешната проверка - поради това разпореждането на ДГИ това да става чрез излизане на лишените от свобода пред килиите им не противоречи на закона от една страна, а от друга не е взето в разрез на правомощията, предвид посочената липса на конкретен ред за провеждането на проверката. С оглед изложеното, съдът правилно приема, че разпореждането на надзирателя към ищеца да излезе пред килията "за да го види камерата" не е незаконно. Наред с това, от събраните по делото доказателства правилно е установено, че на 02.06.2011 г. в 05:46 ч. ищецът е бил гол в килията си, тъй като според неговите обяснения "спял гол". Липсват твърдения и доказателства надзирателят да му е разпоредил, да го е мотивирал или да го е принудил по какъвто и да било начин да съблече всичките си дрехи, поради което съдът приема, че в този смисъл длъжностното лице в конкретния казус не е извършило и нарушение на императивната забрана, съдържаща се в чл. 104 от ЗИНЗС. Напротив - въз основа на изложеното в исковата молба, подкрепено категорично от относимите безпротиворечиви свидетелски показания, съдът правилно приема, че ищецът сам е взел решение да спи без дрехи. При това той го е направил, въпреки че отлично е знаел, че след неуспешния му опит за бягство месец по - рано начинът за извършване на задължителната сутрешна проверка включва излизането му извън помещението, за да го видят камерите. От друга страна предвид факта, че неговото помещение е последно по ред за проверка, съдът правилно приема, че той е бил събуден преди надзирателят да стигне до него - от момента, когато е започнала проверката от помещение № 15, докато преминат през шестте следващи помещения в "тежкия коридор" и стигнат до неговото, последно с № 21, предвид отключването и отварянето, а след това - заключването и затварянето на всяко от тези помещения, ищецът не само вече е бил събуден от шума и разговорите, но е имал и достатъчно време, за да стане и да си облече поне бельо с оглед добре известната му необходимост да излезе пред помещението си по време на проверката, което той не е направил. При анализа на тези безспорно установени факти се налага извод, че положението, в което е изпаднал ищеца на 02.06.2011 г. в 5:46 ч. е резултат единствено и изцяло на собственото му виновно поведение. Липсват доказателства, подкрепящи твърденията на ищеца, да е помолил надзирателя да му даде възможност да се облече, а последният му е отказал, поради което съдът обосновано и законосъобразно приема, че конкретният случай попада в хипотезата на чл. 5, ал. 1 от ЗОДОВ. По изложените съображения, следва да се приеме, че не са налице основанията по чл. 209 от АПК за отмяна на оспореното решение. Същото е валидно, допустимо и правилно и затова следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за тази инстанция в размер на сумата 150.00 лева. Мотивиран от това и на основание чл. 221, ал. 2 предложение първо от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,