Решение № 42 от 20.03.2018 г. на ВКС по н. д. № 25/2018 г.

Решение № 42 от 20.03.2018 г. на ВКС по н. д. № 25/2018 г., II н. о., НК, докладчик съдията Галина Тонева Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по жалба от защитника на подсъдимата И. С. К. - адв. И. срещу присъдата от 04.10.2017 г. на Софийски градски съд, наказателно отделение, 10-ти въззивен състав, постановена по ВНОХД № 3458/2017 г. по описа на същия съд. В касационната жалба от защитника на подсъдимата К. са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, като са изложени твърдения за незаконосъобразност на постановената от въззивния съд присъда и за допуснати съществени процесуални нарушения при анализа и оценката на доказателствата при постановяването й. Според адв. И., за да стигне до извод за виновността на подсъдимата К., СГС се е позовал основно на показанията на пострадалия свидетел Д. и то най-вече на изявлението му в хода на първоинстанционното съдебно следствие, че тъкмо подсъдимата е лицето от женски пол, което е извършило деянието. Това изявление на свидетеля, според защитата е погрешно оценено от въззивната инстанция като съдържащо изясняващо авторството на деянието фактическо обстоятелство, вместо да бъде възприето като опит за запълване на доказателствената празнота, породена от липсата на проведено своевременно разпознаване по правилата на НПК в рамките на досъдебното производство. Наред с това в жалбата се подчертава, че в мотивите към присъдата си СГС се е опитал да попълни липсата на надлежни доказателствени източници, установяващи авторството на инкриминираното деяние чрез недопустими по смисъла на НПК доказателствени източници. Като такива са посочени показанията на св. А. - оперативен работник, на който е била възложена работата по образуваната въз основа на заявление от пострадалия Д. преписка в Трето РПУ на МВР - София, в които се възпроизвеждат обяснения на подсъдимата К., дадени преди образуване на досъдебното производство. Като цяло в жалбата се твърди, че въззивният съд е кредитирал избирателно доказателствата, някои от тях е надценил, а други, като обясненията на подсъдимата изцяло игнорирал, в резултат на което е стигнал до неверния извод относно авторството на обсъжданото престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК. Според защитника на подсъдимата К., СГС изобщо не е обсъдил тезата, изключваща я като автор на деянието и възможността друго лице от нейния приятелски кръг да е управлявало собствения й автомобил на инкриминираната дата. Въз основа на изложените доводи, от подсъдимата и нейния защитник към ВКС са отправени искания в условията на алтернативност за отмяна на въззивната присъда на Софийски градски съд и оправдаването й или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимата К. и защитникът й адв. И., редовно призовани се явяват, като поддържат жалбата по изложените в нея съображения и правят същите искания. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваната въззивна присъда на СГС като законосъобразна и справедлива. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда от 22.04.2015 г., постановена по НОХД № 13880/2012 г., Софийският районен съд, наказателно отделение, 97-ми състав е признал подсъдимата И. С. К. за невиновна в това, на 05.03.2011 г., около 12.10 ч. в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица]да е извършила непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, поради което и на основание чл. 304 от НПК я оправдал по обвинението за извършено престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК. С цитираната присъдата СРС, НО, 97-ми състав признал подсъдимата И. С. К. за невиновна и в това, на същата дата и място противозаконно да е повредила чужда движима вещ - лек автомобил, марка "В. ", модел "***", с ДК [рег. номер на МПС], собственост на Д. Р. Д. - да е счупила с метална тръба лявото странично огледало за обратно виждане на автомобила на стойност 599.00 лв., поради което и на основание чл. 304 от НПК я оправдал по повдигнатото й обвинение за престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК. По протест на прокурор от СРП е било образувано ВНОХД № 3458/2017 г. по описа на СГС, наказателно отделение, 10-ти въззивен състав, като с присъда от 04.10.2017 г. на основание чл. 336, ал. 1, т. 2 от НПК въззивният съд отменил първоинстанционната присъда в частта, с която подсъдимата И. С. К. била оправдана по повдигнатото й обвинение за извършено престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК и в частта относно разноските по делото, като постановил нова, с която я признал за виновна в това, че на 05.03.2011 г. около 12.10 ч. в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица]противозаконно е повредила чужда движима вещ - лек автомобил, марка "В. ", модел "***", с ДК [рег. номер на МПС], собственост на Д. Р. Д. - счупила с метална тръба лявото странично огледало за обратно виждане на автомобила на стойност 599.00 лв., поради което и на основание чл. 216, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 2, б. "б" от НК я осъдил на "пробация" с пробационни мерки: "задължителна регистрация по настоящ адрес" с периодичност два пъти седмично за срок от 6 /шест/ месеца и "задължителни периодични срещи с пробационен служител" за срок от 6 /шест/ месеца. Съдът възложил разноските по делото в тежест на подсъдимата К.. В останалата част присъдата на СРС била потвърдена. Касационната жалба на подсъдимата К., депозирана чрез защитника й е допустима - подадена е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 1 вр. чл. 319, ал. 1 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимата е неоснователна. Водещото оплакване, застъпено от касатора в жалбата, поддържано и в съдебното заседание пред касационната инстанция е за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, покриващи касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Твърди се, че въззивният съд е изградил вътрешното си убеждение в нарушение на чл. 14 от НПК, изискващ обективно, всестранно и пълно изследване на значимите за правилното решаване на делото фактически обстоятелства. Вместо това, СГС е кредитирал единствено онези доказателствени източници, които подкрепят обвинителната теза, а опровергаващите я такива - игнорирал. В конкретика се отправят три възражения за допуснати съществени процесуални нарушения - липса на надлежно разпознаване на извършителя на престъплението от пострадалия Д. и заместването му с изявление на последния в съдебно заседание за това, че тъкмо подсъдимата е негов автор; кредитиране на информационни източници, които нямат характер на доказателствени такива поради процесуалната им недопустимост (показанията на св. А.); превратен анализ на обясненията на подсъдимата К. като надлежен източник на доказателства. Тези оплаквания не могат да бъдат споделени. Внимателният анализ на проверявания въззивен съдебен акт сочи, че същият покрива изискванията на чл. 339 от НПК, като от мотивите му е видно, че въззивният съд е осъществил дължимата проверка на присъдата съобразно предписанията на чл. 313 и чл. 314, ал. 1 от НПК. Настоящият съдебен състав не намира, че при решаване на делото и постановяване на присъдата си СГС е игнорирал или изопачил доказателства. Възприетата от него фактическа обстановка се основава на собственият му доказателствен анализ, осъществен при спазване изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК и не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите му за това, че подсъдимата К. е извършила инкриминираното й престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК. Основните доводи, изложени в касационната жалба срещу въззивната присъда се свеждат до оплакванията, че изводите си съдът е направил въз основа на избирателно кредитиране на доказателства, като е поставил в основата на осъдителната присъда показанията на пострадалия Д., който като пострадал от инкриминираното престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК е заинтересован от изхода на делото. В същото време, за да изключи тезата на подсъдимата, че друго лице, а не тя е управлявало личния й автомобил на инкриминираната дата, СГС се позовал на процесуално недопустими доказателствени източници, каквито са посочването на извършителя от св. Д. в съдебно заседание при липса на надлежно проведено разпознаване на досъдебното производство и показанията на св. А., възпроизвеждащи "извънпроцесуално признание" на подсъдимата. Защитникът на подсъдимата, който е автор на касационната жалба, е игнорирал съществения факт, че в мотивите към въззивната присъда, атакувана в настоящото касационно производство, СГС е дал подробен отговор на всички въпроси, регламентирани в разпоредбата на чл. 301 от НПК и е стигнал до крайния си извод за доказана престъпна съставомерност на поведението на подсъдимата К. след собствен цялостен анализ на доказателствената съвкупност. Тази оценка на процесуалната дейност на въззивната инстанция дава основание за извод, че релевираните в касационната жалба претенции за неправилно разкриване на фактологията на деянието сочат единствено на субективното несъгласие на касатора с осъждането, което не представлява касационно основание по чл. 348, ал. 1 от НПК. Възраженията срещу кредитиране показанията на пострадалия свидетел Д. относно личността на извършителя имат своето основание в некоректния подход на органите на досъдебното производство при изпълнение задължителните указания, дадени от въззивния съд в определението, с което е било потвърдено определение на СРС за отмяна постановление за прекратяване на наказателното производство и връщане делото на прокурора за извършване на допълнителни процесуално-следствени действия. Едно от тези указания сочело на необходимост от провеждане на разпознаване на извършителя от пострадалия Д. и то не било изпълнено, независимо, че още в самото начало същият посочил конкретни белези на лицето, по които можел да разпознае авторът на инкриминираното престъпление. Тези белези били възпроизведени от свидетеля при разпита му в съдебното следствие пред първоинстанционния с коректно посочване на несъществени промени във външния вид на подсъдимата К. и предвид категоричността на твърдението му, че именно последната е извършителят на престъплението по чл. 216, ал. 1 от НК, то не може да бъде лишено от кредит на доверие. Настоящият касационен състав намира за необходимо да отбележи, че разпознаването на лица и предмети, макар да е способ за установяване авторството на престъпно деяние, не е единствен и неговото непровеждане не може да бъде основание за ненаказуемост на извършителя на престъпление, когато личността му е установена несъмнено. В конкретния случай ВКС изцяло се солидаризира с тезата на въззивния съд за това, че идентифицирането на подсъдимата като автор на обсъжданото престъпление в показанията на св. Д. пред съда има характер на обективен факт от действителността, възпроизведен в неговите показания, който след цялостната им оценка като последователни, непротиворечиви и съответни на останалите доказателствени източници, позволява изясняване авторството на деянието по несъмнен начин. В подкрепа на този извод са и писмените материали по досъдебното производство, установяващи посочване конкретните белези на извършителя на престъплението още в самото начало, поради което това възражение на защитата следва да бъде оставено без уважение. Касационната инстанция споделя отразените в жалбата възражения на защитата срещу кредитираните от страна на въззивния съд информационни източници, които нямат характер на доказателствени такива. Тази оценка касае показанията на св. А., пред когото подсъдимата К. направила "извънпроцесуално признание". В действителност иде реч за показания на полицейски служител - оперативният работник И. А., който към дата на деянието е обслужвал района на[жк]към 03 РУ на МВР - София. Именно в това му длъжностно качество от неговия началник му била възложена проверка по преписката, образувана въз основа на депозираното от пострадалия Д. заявление за осъществените спрямо него престъпни посегателства. В хода на тази проверка полицейският служител А. издирил посочения от св. Д. автомобил на извършителя и установил неговия собственик - подсъдимата И. К.. След призоваването й в полицейското управление, ОР А. снел обяснения, в рамките на които подсъдимата направила "признание" за това, че извършила инкриминираното деяние и "разяснила начина на извършването му". Именно това "признание" е било възпроизведено при разпита на полицейския служител в качеството му на свидетел и тези негови показания са кредитирани от въззивната инстанция като надлежно доказателствено средство. С този подход на СГС настоящият състав на ВКС не може да се съгласи. Вярно е, че по отношение служителя на МВР И. А. формално не са налице основанията по чл. 118, ал. 1 и ал. 2 от НПК, препятстващи възможността да бъде свидетел по делото, тъй като не е участвал в производството в друго процесуално качество и не е извършвал действия по разследването. В същото време обаче, обстоятелствата, за които той свидетелства не са му станали известни от присъствието му на процесуално-следствени действия от кръга на визираните в чл. 118, ал. 1, т. 3 от НПК. Нещо повече, от доказателствените материали по делото, включително и неговите показания, безспорно се установява, че "снемането на обяснения" от подсъдимата К. е извършил в служебното си качество на оперативен работник в 03 РУП гр. София и то в изпълнение на разпореждане от неговия ръководител да извърши проверка по преписка за осъществено конкретно престъпление, включително с издирване на извършителя му. В тази хипотеза получената от ОР А. информация по време на "снемането на обяснения" безспорно е пряко свързана с образуваното в последствие наказателно производство, по което към този момент е съществувало подозрение спрямо И. К. за това, че е извършител на престъплението, с оглед на което нейните обяснения не биха могли да бъдат оценени като "извънпроцесуални самопризнания". Събирането на информация по този ред представлява заобикаляне на закона, доколкото чрез свидетелски показания се възпроизвеждат обяснения на лице, което не е било привлечено в качеството на обвиняем, не е било запознато с правата си по НПК и не е могло да се възползва от тях - т. е. подменя се законово регламентираният ред за даване на обяснения от обвиняем, чрез възпроизвеждане посредством свидетелски показания на информация, нямаща стойност на доказателствен източник поради това, че е събрана в противоречие с правилата на НПК. В този смисъл е налице и практика на ЕСПЧ, според която ефектът от разрешаването на такива свидетелски показания на полицаите на практика има за цел да позволи получени по този път самопризнания да станат доказателство при заобикаляне на всички процесуални права на подсъдимия. Решение по делото Д. М. срещу България от 08.03.2018 г. С оглед изложените съображения настоящият касационен състав намира, че показанията на този свидетел не следва да бъдат обсъждани по-нататък. Независимо от горната констатация за недопустимост на показанията на св. А., изводът за установено по несъмнен начин авторство на деянието в лицето на подсъдимата К. не може да бъде поставен под съмнение. Той не се опровергава и от нейните обяснения пред съда, които след прецизен анализ въззивният съд е оценил като изграждащи защитна теза. Тази оценка, основана на нелогичност и непоследователност на поднесената от подсъдимата теза, на липсата на обективни данни в нейна подкрепа (кога и на кого е предоставяла автомобила си за ползване, как е предоставяла документите и ключовете му, как са били връщани те, имало ли е случаи на произшествия с него и т. н.), съчетани и с категоричното й посочване от пострадалия Д. като извършител на деянието изцяло се споделя и от настоящата инстанция. ВКС не констатира основания да бъде оспорен осъщественият от въззивния съд анализ на посочените източници на доказателства, както и достигнатият въз основа на него извод, че в своето единство те установяват по несъмнен начин авторството на престъплението - предмет на делото. С оглед тези съображения настоящият касационен състав прие, че крайните изводи на въззивния съд за доказаност на авторството на престъплението не са направени в нарушение на процесуални правила, посочени в касационната жалба на подсъдимата и нейния защитник. Доказателствените източници в своята съвкупност, подробно обсъдени в мотивите на атакуваната присъда категорично и несъмнено установяват, че подсъдимата К. е извършила престъплението по чл. 216, ал. 1 от НК, поради което атакуваният съдебен акт е законосъобразен и не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 от НПК. Макар в жалбата да не се съдържа оплакване за явна несправедливост на наказанието, поради декларираното пълно несъгласие с изхода на делото и в контекста на твърдението за неправилното осъждане на подсъдимата, настоящият касационен състав счита, че няма да излезе извън рамките на компетентността си, ако се произнесе по него като самостоятелно оплакване. Изхождайки от това свое разбиране, настоящият съдебен състав обсъди атакуваната присъда на СГС и от гледна точка на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, като намери същата за справедлива. Наказанието на подсъдимата К. е определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. "б" от НК, като регламентираното в разпоредбата на чл. 216, ал. 1 от НК наказание "лишаване от свобода" е заменено с "пробация" с прилагането на двете задължителни пробационни мерки (задължителна регистрация по настоящ адрес с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител) за срок от 6 /шест/ месеца и за двете - т. е. то е в законово регламентирания минимум на наказанието "пробация" съобразно нормата на чл. 42а, ал. 3, т. 1 и ал. 4 вр. ал. 1 от НК. В тази връзка следва да се отбележи, че начинът на извършване на деянието, отличаващ се с дързост и демонстративност, както и стойността на причинената вреда (в размер на 599.00 лв.) не дават основание за оценка на престъплението като "маловажен случай" по смисъла на чл. 216, ал. 4 от НК, поради което не са налице предпоставки за смекчаване отговорността на подсъдимата К. и в тази насока. Предвид изложеното настоящият касационен състав намира, че определеното по вид, размер и начин на изтърпяване наказание на подсъдимата К. изпълнява целите по чл. 36 от НК и не се явява явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Водим от изложените аргументи и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,