Решение № 17225 от 28.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 10453/2011 г.

Решение № 17225 от 28.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 10453/2011 г., III о., докладчик съдията Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от гл. юрк. М. Харлова, действаща като пълномощник на директора на Басейнова дирекция за Черноморски район с център Варна (БДЧР), против решение № 1517/21.06.2011 г. по адм. дело № 512/2011 г. на Административен съд - Варна. Според касатора, съдът в противоречие с чл. 194, ал. 1 от Закона за водите (ЗВ) и § 9 от ПЗР на ЗВ, както и чл. 85, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 за проучване, ползването и опазването на подземните води е приел за незаконосъобразен издадения от касатор против общинско предприятие "Спортни имоти" АУПДВ № 34/22.12.2010 г. Посочено е, че е недопустимо в хода на административното производство да се изследва и преразглежда въпроса относно категорията на ползвана от адресата на акта минерална вода. При така изложеното, касатора търси отмяна на обжалваното съдебно решение и постановяването на друго, с което да се отхвърли жалбата на общинско предприятие "Спортни имоти" против АУПДВ № 34/22.12.2010 г. Ответната страна - Кметът на община Варна, представляван от юрк. Загорова, в хода на делото по същество пледира за неоснователност на касационната жалба, поддържа изцяло мотивите на първоинстанционния съд и се позовава на решение № 15190/18.11.2011 г. по адм. дело № 3401/2011 г. Претендира се юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура, поддържа заключение за неоснователност на касационната жалба. Посочва се, че наведените с касационната жалба доводи са изцяло несъстоятелни, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 194, ал. 1, т. 1, б. "в" и ал. 3 от ЗВ таксата за водовземане от минерални води се определя на база разрешения обем вода и температурата на минералната вода, а с разпоредбата на § 9 от ПЗР на ЗВ пък е указано, че когато използването на водите се осъществява на основата на издадени разрешителни или без основание, лицето, използващо водите, дължи заплащане на таксите, предвидени в този закон, считано от влизането в сила на тарифите, предвидени от този закон, независимо от етапа, на който се намира процедурата за издаване или преоформяне на разрешителното му. С приложимата към момента на издаване на АУПДВ № 34/22.12.2010 г. Наредба № 1/10.10.2007 г. е премахната категоризацията на минералните води, поради което незаконосъобразно този критерий участва като основен при определянето на таксите за водовземане на минерални води след 30.10.2007 г. От друга страна липсвало утвърдена от компетентния по чл. 194, ал. 6 от ЗВ орган методика за установяване на дължимите такси за водовземане на минерални води, поради което постановявайки решение в този смисъл решаващия съд е издал един правилен, законосъобразен и надлежно обоснован акт, който като такъв следва да бъде оставен в сила от касационната инстанция на основание чл. 221, ал. 2 от АПК. Върховният административен съд, като разгледа касационната жалба намира, че същата е допустима за разглеждане като редовно подадена от пълномощник на надлежна страна, в срока по чл. 211 от АПК и същата отговаря на изискванията на чл. 212 и 213 от АПК. С оспорваното решение, първоинстанционният съд е отменил АУПДВ № 34/22.12.2010 г. издаден от директора на БДЧР, с който спрямо ОП "Спортни имоти" са установени публични задължения за използване през различни периоди от време на водите от подземни води от малмоваланжския водоносен хоризонт, вписани под № 100 от прил. № 2 към чл. 14, т. 2 от ЗВ. Съдът е приел, че оспорвания АУПДВ е издаден в противоречие с приложимия материален закон, тъй като по силата на § 5 от ПЗР (в сила от 30.10.2007 г.) на Наредба № 1 от 10.10.2007 г. за проучване, ползване и опазване на подземните води е отменена Наредба № 1 от 2000 г. за проучването, ползването и опазването на подземните води респ. чл. 85 от същата, уреждащ категоризацията на минералните води, което води до неприложимост на критерия "категория на минералната вода", ползван от административния орган при изчисляване на дължимите задължения за периода след 30.10.2007 г. Посочено е също, че при липса на нормативно установен ред за изчисляване размер на таксите по чл. 196, ал. 5 от ЗВ, съдът не може да се произнесе и да установи дължимия размер при иначе безспорното ползване на води от страна на общинското предприятие. По възраженията на жалбоподателя, че е недопустимо адресат на акта да бъде общинско предприятие по см. на чл. 52 от ЗОбС, съдът е приел, че същото е неоснователно. Съобразявайки се с факта, че ОП "Спортни имоти" е посочено като адресат на разрешително за водовземане на минерална вода № 016100105/07.07.2008 г. и е било заявител за неговото издаване и отчитайки правилото на чл. 50, ал. 3, т. 1 и 2 от ЗВ, според което разрешително може да се издаде на юридически и физически лица и еднолични търговци, съдът е приел, че "очевидно" за целите на разрешителното производство и последващата дейност по водоземане, общинското предприятие е действало като "подобен" на юридическо лице самостоятелен субект, притежаващ единен идентификационен код и има "известна обособеност като търговска единица". Наличието на собствена бюджетна сметка и задължението по чл. 7 от Правилника за дейността на ОП "Спорни имоти", предприятието самостоятелно да се разчита за всички данъци, такси и вноски, съдът е приел за допълнителен аргумент относно годността на предприятието да бъде адресат на акта. Решението е правилно, при следни коригиращи мотиви. Съгласно чл. 52, ал. 1 от ЗОбС (ред. ДВ, бр. 54/2008 г.), Общинското предприятие е специализирано звено на общината за изпълнение на дейности, финансирани от общинския бюджет. То е част от специализираната общинска администрация и като такова се приравнява на всяко друго организационно и структурно обособено звено от същата. В случая, законодателното решение да бъде предоставена възможност на общините чрез свое административно звено да упражняват определени стопански дейности, чиято цел е задоволяване интересите на населението (виж. чл. 53 от ЗОбС), не може да бъде тълкувано разширително респ. чрез признаването на тяхната правосубектност и самостоятелно съществуване в правния мир отделно от самата общината като юридическо лице. Извличането на аргумент от разрешителното за водовземане, издадено в полза на процесното предприятие, респ. участието му в производството по издаването, в опита да се обоснове признато от закона право на това предприятие да бъде носител на права и задължения, е несъстоятелно. Това е така, тъй като правилата, установени в ЗВ, относно субектите на правото на водоземане, единствено изискват правосубектност, но нямат никаква връзка с признаването й. С други думи, носител на правото на водовземане може да бъда дадено юридическо лице и това право предполага правосубектността на лицето, но не я поражда. При тези съображения, издаването на АУПДВ против звено, структурно и организационно принадлежащо към Варненската общинската администрация е постановено при съществено нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като това звено, без значение, че са наименова като общинско предприятие, не притежава качеството на страна - организация по см. чл. 15, ал. 1 от АПК във вр. с § 1 1, т. 2 от ДР на АПК. Доколкото общинското предприятие участва чрез своя ръководител в граждански и административни правоотношения, то действа от името и за сметка на общината, реализирайки дейностите по чл. 53 от ЗОбС. Независимо от горното, оспорвания АУПДВ, както е установил първоинстанционния съд е издаден в противоречие с чл. 194, ал. 3 и ал. 5 от ЗВ и чл. 3 от Тарифата за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект (Тарифата). По отношение действието и приложимостта на чл. 3 от Тарифата след влизане в сила на 11.08.2006 г. на изменението на чл. 196, ал. 3 от ЗВ, Върховния административен съд се е произнесъл в свои решения по адм. дела № 3401/2011 г. и № 7181/2011 г., като е прието, че правилата за определяне на дължимата такса, съдържащи се в чл. 3 са неприложими на основание чл. 13 и чл. 15, ал. 3 от ЗНА. Разпоредбата на чл. 3 от Тарифата е загубила правно действие поради противоречието си с правилото на чл. 196, ал. 3 от ЗВ и отмяната на Наредба № 1 от 2000 г. за проучването, ползването и опазването на подземните води. Настоящия съдебен състав споделя цитираната практика и не намира основание за различно прилагане на закона. За яснота и с оглед, възраженията на касатора, че не може са се извлече волята на първоинстанционния съд относно законосъобразния ред за изчисляване на таксите, следва да се посочи, че до запълване на съществуваща законодателна празнота за начина и реда за формиране на задълженията по правилата на чл. 196, ал. 3 от ЗВ, такъв ред обективно е невъзможно да бъде спазван. Решението, в частта му за разноските, не е оспорено от касатора с конкретни възражения, като настоящата инстанция приема за правилно определен присъдения размер на юрисконсултското възнаграждение - 9461,50 лв. съобразно материалния интерес на делото и при спазване правилата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, приложим субсидиарно в административния процес на основание чл. 144 от АПК, чл. 8 вр чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Искането за присъждане на разноски за тази инстанция съдът намира за неоснователно, тъй като не е представен списък на такива. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение: