Решение № 3818 от 12.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7967/2019 г.

Решение № 3818 от 12.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7967/2019 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 208- чл. 228 АПК. Образувано е по касационни жалби на Министерство на външните работи /МВнР, Министерството/ и на А. Войников против решение № 2620/16.04.2019 г., постановено по адм. д. № 6727/2018 г. по описа на Административен съд - София-град, с което Министерството е осъдено да заплати на А. Воденичаров сумата от 15016 лв, ведно с лихвата от датата на предявяване на иска, представляваща обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за претърпени имуществени вреди в резултат на незаконосъобразен мълчалив отказ на министъра на външните работи да издаде заповед за назначаване на длъжност "дипломатически служител - IV степен в отдел "ИФАВ на ООН" в дирекция "ООН и сътрудничество", а за разликата до пълния размер от 29979 лв искът е отхвърлен като неоснователен. Отхвърлен е и искът за заплащане на 226, 04 лв – здравни осигуровки, заплатени от ищеца. Касаторът Министерство на външните работи чрез процесуалния си представител твърди, че решението в осъдителната му част е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Изтъква, че не са налице причинени вреди и пряка причинно-следствена връзка между тях и посочените от ищеца правопораждащи отговорността факти. Поддържа, че неправилно е изчислен размерът на обезщетението и неправилно е определен периодът, за който е присъдено. Поради това претендира за отмяна на съдебното решение и отхвърляне на иска. Касаторът А. Войников чрез процесуалния си представител твърди, че решението в частта, в която искът е отхвърлен за сумата 226, 04 лв, представляваща заплатени за сметка на ищеца здравни осигуровки, е неправилно, поради нарушение на материалния закон. Счита, че е налице пряка причинна връзка между направения от него разход и незаконосъобразния и отменен от съда мълчалив отказ. Претендира разноски. Всяка от страните оспорва съответно касационната жалба на противната страна. Постъпила е и частна жалба от А. Войников против Определение № 3916/27.05.2019 г. по адм. д. № 6727/18 г. на Административен съд София-град, с която е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските. Счита, че съдът неправилно е приложил чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ. Моли за отмяна на определението и присъждане на пълния размер на разноските за първоинстанционното производство. Ответникът по частната жалба – Министерство на външните работи я оспорва с доводи за неоснователност. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение, че не са налице касационни основания и затова обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Частната жалба счита за неоснователна. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежни страни, за които съдебното решение в съответните обжалвани части е неблагоприятно, поради което са допустими. Пред АССГ е предявен иск с правно основание чл. 1 ЗОДОВ от А. Войников срещу МВнР за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 29979 лв, претърпени за периода 25.09.2014 г. – 15.03.2016 г. от отменен мълчалив отказ за назначаване на длъжност "дипломатически служител - IV степен в отдел "ИФАВ на ООН" в дирекция "ООН и сътрудничество", след проведен и спечелен конкурс за заемане на длъжността. Поискано е и присъждане на заплатените от ищеца здравни осигуровки за периода февруари 2015 г. до 15.03.2016 г. в размер на 226, 04 лв. С обжалваното съдебно решение Министерство на външните работи е осъдено да заплати на А. Воденичаров сумата от 15016 лв, ведно с лихвата от предявяване на иска, представляваща обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за претърпени имуществени вреди в резултат на незаконосъобразен мълчалив отказ на министъра на външните работи да издаде заповед за назначаване на длъжност "дипломатически служител - IV степен в отдел "ИФАВ на ООН" в дирекция "ООН и сътрудничество", а за разликата до пълния размер от 29979 лв искът е отхвърлен като неоснователен. Отхвърлен е и искът за заплащане на здравни осигуровки в размер на 226, 04 лв за периода от 25.09.2014 г. до 15.03.2016 г. Първоинстанционният съд е установил от фактическа страна, че с влязло в сила Решение № 11623 от 4.11.2015 г. по адм. дело № 14198/2014 г. на Върховния административен съд е отменен мълчалив отказ на министъра на външните работи да издаде заповед за назначаване на А. Войников на длъжност "дипломатически служител - ІV степен" в отдел "Икономически, финансови и административни въпроси на ООН", в дирекция "ООН и сътрудничество за развитие" на Министерство на външните работи и е върната преписката на административния орган за произнасяне. Обсъдена е таблица за размерите на основните месечни възнаграждения, приложение към вътрешните правила за работната заплата, съгласно Заповед № ЧР-95-00-3/13.01.2014 г. на министъра на външните работи, въз основа на която съдът е определил размер на обезщетението, съобразно изложеното по-горе. Не е спорно, че със Заповед Т-338 от 15.03.2016 г. А. Войников е назначен на длъжността дипломатически служител ІV с основна месечна заплата от 850 лв. и с дипломатически ранг "аташе". Установено е, че за периода от 1.02.2015 г. до 15.03.2016 г. лицето се е осигурявало по ЗЗО за своя сметка. Съдът е приел от правна страна, че е налице незаконосъобразен отказ за назначаване на министъра на външните работи, от които са произтекли вредите. За начална дата, от която се присъжда обезщетението, е посочена 25.09.2014 г., тъй като, според съда, това е крайният срок, в който е следвало да бъде издаден акт за назначаване. За крайна дата е приета датата на действителното назначаване на държавна служба - 15.03.2016 г. Възражението за изтекла давност е счетено за неоснователно, с мотиви, че тя тече от влизане в сила на решението, с което е отменен мълчаливият отказ, в случая от 19.02.2016 г., а искът е предявен на 28.06.2018 г. Освен това съдът е счел, че в случая е приложима общата давност от 5 години. За неоснователно е счетено възражението на Министерството, че периодът, за който се претендира обезщетението, следва да се редуцира до 6 месеца. Съдът е изложил мотиви, че няма основание за прилагане на ЗДСл. по аналогия, както и че обезщетението е дължимо за целия период до назначаването, тъй като правната сфера на кандидата за длъжността е засегната в по-голяма степен, отколкото при оставане без работа поради незаконосъобразно уволнение. Размерът на обезщетението е определен въз основа на посоченото в заповед № Т-338 от 15.03.2016 г. възнаграждение - 850 лв. месечно Искът за заплащане на обезщетение в размер на платените здравни осигуровки е счетен за неоснователен, тъй като е прието че при липса на служебно правоотношение, ответникът не е имал задължение да правни такива вноски. С решението е прието, че на ищеца се дължат разноски в размер на 900 лв за адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважената част от исковете. За ответника е определено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв, в резултат на което по компенсация ответникът е осъден да заплати на ищеца 700 лв. С обжалваното определение е оставена без уважение молбата на А. Войников за изменение на решението в частта за разноските, като е прието, че нормата на чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ не дерогира приложението на чл. 143 АПК. Решението е частично неправилно. Определението е неправилно. При разглеждането и решаването на спора не са събрани всички относими доказателства, в резултат на нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание, въведено от Министерство на външните работи. Изводите на съда относно размера не обезщетението са необосновани. При неизяснена фактическа обстановка не е възможно да се формират съответстващи на закона правни изводи. Законът за държавния служител действително не предвижда изрично обезщетение при незаконосъобразен отказ за назначаване на държавна служба, което не означава, че отговорност на държавата за вреди не възниква, а че за нея са приложими общите разпоредби на ЗОДОВ. Съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, държавата отговаря за причинените на гражданите вреди, при условие, че тези вреди са в пряка причинно-следствена връзка от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на държавни органи или длъжностни лица при или по повод административна дейност. Според чл. 4 ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно от длъжностното лице. Поради това отговорността следва да бъде характеризирана като обективна, безвиновна, а възникването на право на обезщетение предполага установяване на незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия във връзка с отказа за назначаване на ищеца като държавен служител. В мотивите на съдебното решение правилно е прието, че ищецът е претърпял имуществена вреда, която се явява пряка и непосредствена последица и резултат от отказа на органа по назначаването да назначи А. Войников като държавен служител. Непосредствени вреди са тези, които по време и място следват противоправния резултат, а преки са тези, които обосновават причинната връзка между противоправността на поведението на административния орган и вредите. Водещи при определянето на съдържанието на понятието "пряка и непосредствена последица" са теорията за равноценността, според която един факт е причина за резултата, когато, ако този факт е липсвал, то резултатът не би настъпил, и адекватната теория, съгласно която причина са тези условия, които причиняват резултата нормално, типично, адекватно, а не по изключение. Причинна връзка между незаконосъобразния отказ на органа по назначаването и претърпените имуществени вреди е налице, тъй като оставането на касатора Войников без служебно възнаграждение е резултат от отказа за назначаване. Липсват обстоятелства, които прекъсват пряката и непосредствена причинно-следствена връзка между твърдяните вреди и отказа за назначаване. Не е спорно, че за исковия период ищецът отговаря на условията за назначаване на държавна служба, поради което, и предвид отмяната на незаконосъобразния отказ може да се приеме, че той нормално, типично, адекватно би получавал възнаграждение за такава служба и съответно, че липсата на такова възнаграждение се явява пропусната полза. Предвид приложимостта на чл. 1 ЗОДОВ, не са налице основания за ограничаване периода на обезщетението до шест месеца. Отговорността по чл. 1 ЗОДОВ по принцип е пълна – чл. 4 ЗОДОВ, дължи се за цялото време, през което е доказано претърпяването на вреди и може да бъде ограничавана само на основания, предвидени в закона, например в чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ. Правоприлагане по аналогия не е допустимо, тъй като липсва празнота в закона – в чл. 4, ал. 1 ЗОДОВ изрично е посочено, че държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Освен това, ако се допусне правоприлагане по аналогия, не би могло да се приеме, че следва да бъде приложена нормата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл., вместо тази на чл. 122, ал. 3 ЗДСл., която касае недопускане до изпълнението на държавна служба след отмяна на уволнение и съответно обезщетение за това за целия период на недопускането. Кодексът на труда в чл. 213 също изрично предвижда обезщетение при незаконно недопускане на работник или служител да постъпи на работа за целия период до неговото действително допускане на работа. Независимо от това, неправилно е определен размерът на обезщетението, което налага отмяна на обжалваното решение в тази му част, поради съществени процесуални нарушения и необоснованост. Не може да се възприеме разбирането, че при незаконно недопускане на държавна служба за продължителен период от време като база следва да се преценява именно полученото брутно възнаграждение след допускането, без да се поставя въпросът какъв би бил размерът на това възнаграждение за времето преди това. Основанието за обезщетяване за незаконно недопускане на държавна служба възниква за всеки ден, в който органът по назначаването нарушава задължението си да допусне служителя на работа, поради което следва да бъде установено какъв би бил размерът на възнаграждението през съответния период. Това не може да се прецени без изследване на действително получаваните възнаграждения за същата служба в министерството за процесния период, за което съдът е следвало да изиска писмени доказателства и да назначи експертиза служебно. Необосновани са изводите на съда и в частта, касаеща присъждането на допълнителни възнаграждения за владеенето на два чужди езика и за ранг. От една страна, математическите изчисления в решението не са верни – 635 лв. +120 лв. + 100 лв. не е равно на 850 лв. От друга страна, в сумата от 635 лв. по таблицата за размерите на основните месечни възнаграждения изглежда е включено и възнаграждение за ранг аташе и не става ясно дали и на какво основание би се дължало допълнително такова. Основателни са и възраженията на МВнР, че допълнителни възнаграждения към основното съгласно приложение № 7 са предвидени за определени категории служители, сред които няма доказателство да е бил ищецът. По изложените съображения решението в частта, в която на А. Войников е присъдено обезщетение в размер на 15016 лв, ведно с лихвата от датата на предявяване на иска, е неправилно и следва да бъде отменено. В тази част делото следва да бъде върнато на друг състав на АССГ за ново произнасяне. Решението е правилно в частта, в която е отхвърлен искът за присъждане размера на внесените здравно-осигурителни вноски за сметка на А. Войников. Здравното осигуряване по смисъла на Закона за здравното осигуряване е задължително. По силата на чл. 40, ал. 5 ЗЗО А. Войников е бил длъжен да внася здравно-осигурителни вноски. След като това парично задължение следва от законова норма, то заплащането на вноските не представлява пряка и непосредствена последица от незаконосъобразен акт на органа по назначаване, още повече, че здравно-осигуреното лице придобива редица права по силата на закона именно поради това, че внася в срок здравноосигурителните си вноски. В разглежданата част решението следва да бъде оставено в сила. В останалата необжалвана част решението е влязло в сила. Определението на съда, с което е отказано изменение на решението в частта за разноските е неправилно. Съдът е тълкувал неправилно разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ. По действащата към момента на предявяване на иска и постановяване на решението правна уредба, която е приложим закон за всички заварени случаи по смисъла на § 6 ПЗР ЗИД ЗОДОВ, на ответника не се дължи юрисконсултско възнаграждение, независимо от изхода на спора по чл. 1 ЗОДОВ. Поради това определението следва да бъде отменено. Съответно съдебното решение е подлежало на изменение, като юрисконсултско възнаграждение не е следвало да бъде присъждано. По тази причина касационната инстанция следва да отмени решението и в частта за присъденото юрисконсултско възнаграждение. По разноските, дължими на А. Войников за съдебните производства до момента, във връзка с частта от спора, който се връща за ново разглеждане, следва да се произнесе първоинстанционният съд, на основание чл. 226, ал. 3 АПК. При този изход от спора, тъй като касационната жалба на А. Войников е неоснователна, и при приложението на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ, за касационното производство не се присъждат разноски. За производството по частната жалба разноски не се претендират и не се присъждат. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,