Решение № 159 от 2.04.2013 г. на ВКС по н. д. № 406/2013 г.

Решение № 159 от 2.04.2013 г. на ВКС по н. д. № 406/2013 г., III н. о., НК, докладчик председателят Саша Раданова Производството пред ВКС е образувано по искане на Б. И. И. за възобновяване на наказателното производство, предмет на нохд № 1033/2012 г. на Плевенския районен съд и внохд № 16/2013 г. на Плевенския окръжен съд, отмяна на постановените по тези дела присъда и решение, след което делото да се върне за ново разглеждане. Алтернативно се иска изменяване на въззивното решение и определяне на " друго по-леко наказание". В съдебно заседание жалбата се поддържа от служебно назначен защитник на осъдения, който иска и прилагане на условното осъждане. Прокурорът не намира за основателни възраженията срещу правилността на първо- и второинстанционния съдебни актове, и предлага оставяне на искането без уважение. ВКС установи: С първоинстанционната присъда-№ 336 от 21.ХI.2012 г. -Б. И. И. е признат за виновен в това, че на 4.IХ.2011 г. в с. Рибен, Плевенска област, чрез употреба на насилие и заплахи е принудил навършилата 18 години М. Д. С. да извърши блудствени действия, за което и на основание чл. 150, ал. 1 НК е наказан с 2 години лишаване от свобода, които да изтърпи при общ първоначален режим в затворническо общежитие от открит тип. С въззивното решение-№ 14 от 6.II.2013 г. -горната присъда е потвърдена. Искането за възобновяване е неоснователно. Според осъденият И. липсвали доказателства в подкрепа на обвинението. Дори да се приемело, че той е извършил блудствени действия с пострадалата М. С., те не са били предшествана и/или съпроводени с упражняването от негова страна на насилие или отправяне на заплахи. В подкрепа на това свое твърдение И. цитира част от показанията на свидетеля "В. К. ", очевидец, който категорично бил заявил: "Заплахи нямаше". Твърдението е неоснователно, а цитираното като казано от въпросния свидетел, чието име е В. К. /Т./-невярно. Т. е наблюдавал случващото се между И. и С. на разстояние между 20-30 и 50 м и както в показанията си пред съдия при досъдебното разследване, така и пред първоинстанционния съд е заявил, че не е чул И. да отправя към пострадалата заплахи, а не че такива не е имало. Т. е заявил още, че през цялото време, от излизането от дискотеката до мястото на престъплението, И. непрекъснато е държал С. за ръката и натискайки я, упражнявал върху нея и принуда, които негови твърдения изцяло съвпадат с казаното от пострадалата. В конкретния случай, преки доказателства за извършеното от И. престъпление се съдържат не само в показанията на пострадалата, но и в тези на още един свидетел, споменатия В. К. Т. Заявените от двамата факти се покриват, не са установени такива, сочещи на пристрастие и заинтересуваност у двамата от изхода на делото, при което двете съдебни инстанции правилно са преценили, че доверие следва да се окаже именно на тези свидетели, а не на И., чийто интерес от благоприятен за него резултат от процеса е вън от съмнение. Не е допуснато нарушение на материалния закон. Съобразно фактите, изведени от събрани по надлежния процесуален ред доказателствени средства, законосъобразно е прието, че използвайки насилие и заплахи, И. е принудил 18-годишната М. С. да блудства с него въпреки несъгласието й, с което от обективна и субективна страна е осъществил състава на чл. 150, ал. 1 НК. Наложеното на И. наказание е справедливо по вид и размер. За извършени през 2002 г. три престъпления, две от които причиняване на средна телесна повреда на едно лице и хулиганство, И. е бил наказан с общо наказание от 500 лв. глоба след постигнато споразумение, одобрено с влязло в сила на 1.ХI.2006 г. определение по нохд № 3173/2006 г. на Плевенския районен съд. Малко повече от година след това осъждане, на 27.I.2008 г., И. отново се явява извършител и на хулиганство, и на причинена по хулигански мотиви лека телесна повреда, които престъпления, отново след постигнато споразумение, са санкционирани с пробация по нохд № 2951/2008 г. на Троянския районен съд. Обсъжданото престъпление е извършено по-малко от 2 години след влизането в сила на определението по второто дело, което показва несъмнената липса на какъвто и да било възпитателен и предупредителен ефект от досега налаганите наказания и необходимостта да се наложи по-тежко по вид наказание. Съобразявайки именно съдебното минало на И., двете инстанции обосновано са приели, че той следва да бъде санкциониран с лишаване от свобода и да изтърпи това наказание, след като проявяваната към него снизходителност по-скоро го е мотивирала към следващи престъпни изяви, вместо към осмисляне на досегашното му поведение и зачитане на установения правов ред. Ето защо и на основание чл. 426 във вр. с чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС