Решение № 13837 от 9.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 3790/2020 г.

Решение № 13837 от 9.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 3790/2020 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 26, ал. 5 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя (ЗГВРСНР). С решение № 176 от 17.01.2020 г. по административно дело № 3544/2019 г. Административен съд – Пловдив е: 1) отхвърлил жалбата на К. Польовска, [ЕГН], срещу разпореждане № 4506-40-321 от 16.10.2019 г. на директора на фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" (ГВРС) при Националния осигурителен институт (НОИ); 2) осъдил К. Польовска да заплати на Националния осигурителен институт сумата в размер на 100 лева юрисконсултско възнаграждение. Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от К. Польовска, действаща чрез пълномощника адвокат М. Орманова. По съображения, относими към касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, се иска отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на преписката на административния орган за ново решаване на спора по същество. Претендира се и присъждане на направените деловодни разноски за производството пред двете съдебни инстанции. Ответникът по касация - директорът на фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" към НОИ, в писмен отговор и допълнителна молба, подадени от процесуалния му представител юрисконсулт Р. Панов, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното с нея съдебно решение, като моли жалбата да бъде отхвърлена. Възвежда и претенция за присъждане на възнаграждение за осъществена защита от юрисконсулт. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост и основателност на касационната жалба и неправилност на оспореното решение, като предлага то да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което преписката да бъде върната на административния орган за решаване по същество. Върховният административен съд (ВАС), шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Като провери решението съобразно изискванията на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира жалбата за основателна. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд Пловдив е било разпореждане № 4506-40-321 от 16.10.2019 г. на директора на фонд "ГВРС" към НОИ, с което на основание чл. 26, ал. 3 във връзка с чл. 3 от ЗГВРСНР е отказано изплащане на гарантирано вземане по заявление-декларация с вх. № 4502-15-91 от 16.09.2019 г. на К. Польовска, което тя претендира, че има към обявеното в несъстоятелност дружество "Лайф 85" ЕООД, ЕИК 203531306. Процесното разпореждане е издадено в развилото се административно производство пред органа, във връзка с подаденото от лицето заявление-декларация за отпускане на гарантирано вземане поради несъстоятелност на работодателя. От съдържанието му се установява, че заявителката е декларирала обстоятелства, свързани с работата, която е осъществявала в дружеството "Лайф 85" ЕООД на длъжност "организатор пътнически транспорт", с което е била в трудовоправни отношения от 10.04.2017 г. до 1.12.2018 г. По делото е приложена справка изх. № 1/02.07.2019 г. досежно размера на начислените, но неизплатени трудови възнаграждения и парични обезщетения, дължими от работодателя по Кодекса на труда и други нормативни актове, издадена от "Лайф 85" ЕООД и обхващаща периода юни – ноември 2018 г. Дружеството, което е осъществявало таксиметрови услуги, е обявено в несъстоятелност с решение на Пловдивския окръжен съд № 330/19.06.2019 г. по търговско дело № 956/2018 г., което решение е обявено в регистъра по чл. 325, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) на същата дата и е вписано в електронната страница в интернет на Търговския регистър. Едноличен собственик и управител на дружеството е Г. Тингаров, който е осъден с влязла в сила присъда и изтърпява наказание "лишаване от свобода" в затвор. Със заповед на ръководителя на ТП на НОИ – Пловдив е възложено извършване на проверка от главен инспектор по осигуряването, който в доклад от 9.10.2019 г. е посочил, че не може да осъществи контакт с представител на дружеството, който да представи необходимата счетоводна документация, и съответно не може да се извърши проверка по ЗГВРСНР и ревизия по доходите на ДОО. Последвало е издаване на процесното разпореждане от 16.10.2019 г., в което е отразено, че дружеството няма заведена счетоводна документация, няма публикувани годишни финансови отчети в Търговския регистър и в ТД на НАП няма подадени годишни финансови декларации по чл. 92 от ЗКПО и годишни финансови отчети за 2017 г. и 2018 г. Въз основа на това органът е приел, че е не е налице изискването на чл. 3 от ЗГВРСНР за наличие на начислени трудови възнаграждения и парични обезщетения и съответно липсва правно основание за изплащане на гарантираното вземане, поискано от К. Польовска. За да не уважи сезиралата го жалба срещу процесния административен акт първоинстанционният съд е приел, че разпореждането е законосъобразно като издадено от компетентен орган при спазване на установената в закона форма, без нарушаване на административно-производствените правила, в съответствие с приложимия материален закон и с целта на закона. Съдът е възприел извода на административния орган, че липсват доказателства, обосноваващи начисляването на трудовите възнаграждения на жалбоподателката за периода 1.06.2018 г. – 30.11.2018 г., което изключва изплащането им от бюджета на фонд "ГВРС". В мотивите на проверяваното решение е посочено и, че като не е съставил и връчил констативен протокол на представител на работодателя или на декларатора, административният орган не е допуснал съществено процесуално нарушение, което да има за правна последица незаконосъобразност на оспореното разпореждане. Съдебното решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт обаче страда от твърдяните от касаторката пороци, съществуването на които обусловя наличието на касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касационната инстанция не се споделя изводите на Пловдивския административен съд за липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила и на противоречие с материалноправни разпоредби. Съгласно чл. 3 от ЗГВРСНР гарантирани вземания на работниците и служителите по този закон са начислени и неизплатени трудови възнаграждения, дължими по индивидуални и колективни трудови договори и парични обезщетения, и дължими от работодателя по силата на нормативен акт. На основание чл. 26, ал. 3 от ЗГВРСНР директорът на фонда отказва изплащането на гарантираното вземане, когато не са налице условията по този закон. В случая изплащането на гарантираното вземане на практика е отказано, не защото условията по закона не са изпълнени, а защото липсват документи, въз основа на които да се извърши преценка за правото на заявителката. Видно от мотивите на оспореното пред първоинстанционния съд разпореждане, издателят му не е изяснил всички факти и обстоятелства от значение за случая. Проверката по чл. 5, ал. 1 от Наредбата за реда и начина за информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя на практика не е била извършена по същество поради бездействие на административния орган. Последният е бил длъжен да извърши ефективно (което не е сторил) дължимата проверка за наличието на материалноправните предпоставки за придобиване на правото на гарантирано вземане от претендиращата го, като неосъществяването на контакт с представител на дружеството не е аргумент в подкрепа на извод, че то няма необходимата счетоводна документация. Необходимите документи за установяване на фактите, пораждащи право на гарантирано вземане, са регламентирани в Наредбата за реда и начина за информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя, в сила от 1.01.2005 г., приета по делегация от чл. 29 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя. Отказът е мотивиран не с обстоятелството, че лицето не е представило изискваната от чл. 4, ал. 1 от Наредбата справка по образец съгласно приложение № 1, а с обстоятелството, че по обективни причини не е била извършена проверка при работодателя по реда на чл. 5, ал. 1 от Наредбата. На заявителката не са давани указания да представи допълнителни документи съгласно реда на чл. 8, ал. 3 от Наредбата, а данни за резултатите от извършена проверка в Регистъра на осигурените лица и в Регистър "Трудови договори" липсват. Не е спазено изискването по чл. 9, ал. 1 от Наредбата за разглеждане на подаденото заявление-декларация и приложените към него документи на база съпоставяне на данните от констативния протокол, Регистъра на осигурените лица и Регистър "Трудови договори". Претендираните като дължими възнаграждения на жалбоподателката от търговското дружество "ЛАЙФ 85" ЕООД, с. Дъбене са за периода от 1.06.2018 г. до 30.11.2018 г., като спорът е бил сведен до отговор на въпроса дали последните шест месечни трудови възнаграждения са били начислени от работодателя "ЛАЙФ 85" ЕООД, като не е спорно, че те не са били изплатени. Административният орган не е осъществил контакт с управителя на дружеството Г. Тингаров в качеството му на работодател, позовавайки се на това, че Тингаров се намира в затвор в [населено място], [държава] и изтърпява присъда за убийство. Директорът на фонда е постановил отказ да изплати гарантирано вземане на жалбоподателката, като е приел, че е обективно невъзможно да осъществи контакт с представляващ дружеството. Същевременно обаче са налице данни, че Г. Тингаров на 1.11.2018 г. е постъпил в затвора в [населено място] за изтърпяване на присъда от 17 години "лишаване от свобода", а на 22.04.2019 г. е преместен в затвора в [населено място]. Това се е случило преди произнасянето на административния орган с процесното разпореждане, но в хода на производството не е установено от него и съответно не е правен опит за осъществяване на реален контакт с намиращия се в затвор в [държава] управител на обявеното в несъстоятелност дружество. За пълнота следва да се отбележи, че от представената пред първоинстанционния съд справка-данни за осигуряването по ЕГН за период от 1.06.2018 г. до 31.12.2019 г., в който са включени и месеците юни – ноември 2018 г., за които се претендира изплащане на гарантирано вземане, издадена от ТД на НАП – Пловдив на 27.12.2019 г. и удостоверяваща, че за този период са подадени декларации образец 1 от осигурителя-работодател, в които е отразено, че на служителката Польовска е начислен месечен облагаем доход, отговарящ по сума на претендираното от нея вземане. Това е категорична индиция, че по отношение на Польовска са налице материалноправните предпоставки по чл. 3, ал. 1 от ЗГВРСНР искането й за заплащане на гарантирано вземане да бъде уважено, а директорът на Фонд "ГВРС", като е постановил отказ, без да изясни всички факти и обстоятелства по случая, освен, че е допуснал съществено нарушение на административнопроизводствените правила, е приложил неправилно относимите материалноправни норми. От изложеното явства, че посочените в разпореждането обстоятелства не обуславят основание за отказ за изплащане на гарантирано вземане при несъстоятелност на работодателя. В същия смисъл са изводите на ВАС, VІ отд. в постановеното по идентичен казус реш. № 7731/18.06.2020 г. по адм. дело № 1313/2020 г. Като не е констатирал допуснатите от административния орган съществени процесуални нарушения и противоречие с относими материалноправни разпоредби, Пловдивският административен съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено, като се отмени и оспореното пред първоинстанционния съд разпореждане, а преписката се изпрати на директора на фонд "ГВРС" за ново решаване на въпроса по същество при съобразяване с мотивите на настоящото решение. При този изход на спора по главните искания акцесорната касаторова претенция за присъждане на направените деловодни разноски за двете съдебни инстанции също се явява основателна, които общо са в размер на 380 лв. (80/10+70 лв. за държавна такса и 300 лв. за адвокатско възнаграждение), а искането на ответника по касация за заплащане на юрисконсултско възнаграждение не следва да бъде уважено. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение второ и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд в състав на шесто отделение,