Решение № 74 от 26.05.2014 г. на ВКС по т. д. № 2992/2013 г.

Решение № 74 от 26.05.2014 г. на ВКС по т. д. № 2992/2013 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Боян Балевски Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма] - [населено място] срещу решение № 63 от 8.04.2013 г. на Окръжен съд - Ямбол по в. гр. д. № 77/2013 г., В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 786/21.12.12 по гр. д. № 2705/11 на РС - Ямбол В ЧАСТТА, с която е признато за установено, че дължи на [фирма] - София сумите от: 9 705,80 евро - главница - дължима по договор за лизинг № 003348-001/8.04.2008 г., 1472,66 евро - договорна лихва за периода 10.07.2009 г. - 10.01.2010 г., 653,94 евро - неустойка за забава от 5.11.2009 до 31.01.2010 г., 613,55 евро - разходи по договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - 10.06.2011 г. до окончателното плащане. Навеждат се оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост и се претендира ВКС да отмени така постановеното решение в обжалваната част и да постанови друго, с което да уважи изцяло иска като основателен. Ответната страна в отговор на касационната жалба, изразява становище, че същата не следва да се допуска до касационно обжалване, а по същество е неоснователна. С определение № 44/5.02.2014 на ВКС, постановено по реда на чл. 288 ГПК по настоящото дело, въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание вероятност обжалваното решение да е недопустимо, т.е. произнесено по нередовна, поради липса на прецизно изложени факти относно спорното право, искова молба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл. 290 и сл. от ГПК констатира следното: За да постанови обжалваното въззивно решение в обжалваната част, съдът е приел, че между страните по спора е бил сключен договор за финансов лизинг, по силата на който ищецът-лизингодател е предал на ответника като лизингополучател седлови влекач модел "DAF CF 85 430" - предмет на договора за лизинг срещу задължението на последния да заплаща съответните лизингови вноски по приложен погасителен план - част от самия договор, включващи разсрочена част от лизинговата стойност на автомобила и съответната лихва, уговорена в договора. Налице е и неустойка за забава в плащанията на определените по падеж и размер лизингови вноски съответно в размер на 0,1% за всеки просрочен ден. Договорът е бил прекратен едностранно от лизингодателя с писмо до насрещната страна на 11.01.2010 г., с оглед неизпълнение на задълженията на последния за заплащане на лизинговите вноски /т. 15.1 от ОУ/. Съдът е счел исковете за доказани по основание и размер като се е позовал на приложените към исковата молба фактури /оспорени от ответника в отговора на ИМ/ и изготвеното на тяхна база заключение на СИЕ. Обосновал се е с това, че в доказателствена тежест на длъжника-лизингополучател по договора е установяването на изпълнение на задълженията му за плащане на лизинговите вноски. Относно допустимостта на обжалваното въззивно решение като произнесено при нередовна искова молба, с Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК в т. 5 се приема, че освен за случаите на нередовна ИМ, поради противоречие между обстоятелствената част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитума, насочен срещу друго лице, във всички останали хипотези на нередовност на исковата молба продължава да е актуално разрешението в в т. 4 от ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Според това тълкувателно решение, представляващо задължителна практика, както за съдилищата, така и за ВКС, когато за пръв път се констатират нередовности на исковата молба пред въззивния съд, той я оставя без движение с указания на ищеца да ги отстрани. При неизпълнение първоинстанционното решение се обезсилва. По основателността на касационната жалба: Касационната жалба е основателна. В настоящия случай, след като в самата ИМ от страна на ищеца не е посочено конкретно, кои лизингови вноски претендира за плащане и неустойките за забава по размер и период върху всяка една просрочена вноска, въззивният съд е следвало да остави без движение исковата молба до отстраняване на нейната нередовност, а не да се произнася по същество при нередовно сезиране като уважава иска само на база представените едностранно съставени от него фактури, които са и съответно спорени от ответната страна в самата искова молба. Това е така, доколкото спорните вземания произтичат от съответното договорно неизпълнение на задълженията за заплащане на конкретните лизинговите вноски, а не от съставянето на фактурите. Възражение за нередовност на исковата молба, поради липсата на съответното изложение на правопораждащите твърдените вземания в нея е наведено още в отговора на исковата молба, но е игнорирано от първоинстанционния съд. При това положение задължение на въззивния съд е било при служебна проверка /чл. 269 ГПК/ за допустимост на произнасянето от първоинстанционния съд в обжалваната част да констатира нередовността на сезирането с непълна ИМ и да предприеме действия по отстраняването им /така е според цитираното по-горе ТР/. С оглед изложеното обжалваното решение следва да се обезсили в обжалваната част и делото да се върне за повторно разглеждане от друг състав на въззивния съд за извършване на допълнителни процесуални действия по отстраняване нередовността на исковата молба, след което да се произнесе повторно с решение по същество. По отношение на разноските: Приложим е чл. 294, ал. 2 ГПК. Водим от горното ВКС, състав на второ търговско отделение