Решение № 548 от 2.10.2025 г. на ВКС по г.д. № 20248002104222/2024 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „Холи Център“ ЕООД срещу въззивно решение на СГС в частта, с която са отхвърлени искове по чл. 234, ал.3, т.2 КТ, чл.86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, за сумите над 1964, 32лв., 84, 58лв. и 392, 86лв., съответно до сумите 9677, 61лв., 516, 97лв., 1935, 53лв.. В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно поради съществено процесуално нарушение, доколкото въззивният съд не разпределил доказателствената тежест по повод оспорването на частен свидетелстващ документ. За да постанови въззивното решение, СГС е приел, че е сезиран с иск от дружеството ищец срещу Е. А. за връщане на сумата 11641, 93лв., която била платена за обучението й по договор за обучение и квалификация, съединен с иск за неустойка в размер на 20% от същата сума, заради неизпълнение на задължението по договора за обучение ответницата да работи поне 5 години при работодателя. В исковата молба ищецът твърдял, че обучението било проведено в чужбина и в България, за което били платени съответно 1964, 93лв. и 9677лв., като обучението в България било проведено в три фирми- „Глобал Естетикс“ ЕООД, „Ей Кю Скин“ ЕООД и „Бест Медикал Кеър“ ООД. СГС е посочил, че в срока за отговор ответницата възразила, че била отработила реално 1г., 1м. и 4 дни, поради което ищецът имал право да иска връщане на сумите съразмерно на неизпълнената част от договора, освен това неустойката била нищожна поради накърняване на добрите нрави. Ответницата не била оспорила обучението си в чужбина и във фирма „Бест Медикъл Кеър“ ООД, но оспорила участието си в обучението при другите две български дружества. Тя оспорила и съдържанието на удостоверението, издадено то „Ей Кю Скин“ЕООД, че била обучавана, както и фактурите, издадени от тази фирма, които не установявали колко, кои лица и кога били обучавани. Ответницата била оспорила и съдържанието на удостоверение, издадено то „Глобъл Естетикс“ ЕООД, че е обучавана. Съдът е посочил, че според А. издадените фактури от това дружество били и за покупка на продукти, които се плащали от клиента, а остатъкът се ползвал от работодателя, поради което тя не дължала сумите по издадените фактури. Ответницата била оспорила и размерът на претендираните разходи за обучение, които били платени на „Бест Медикал Кеър“ ООД. Въззивният съд е приел от фактическа страна, че ответницата била работила при ищеца по трудов договор с клауза за обучение и квалификация, като работодателят бил платил само обучението на ответницата в чужбина съгласно признанието й. Останалите разходи за обучение в България не били доказани, тъй като те се установявали с частни свидетелстващи документи, които били оспорени от ответницата, но работодателят, който имал доказателствената тежест, не бил установил факта на обучение при пълно и главно доказване. В тази част въззивният съд не се е съгласил с приетото от първоинстанционния съд, че удостоверенията доказвали провеждането на обучение на ответницата в България и че свидетелски показания за установяване на този факт не били необходими. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че исковете са основателни за следните суми: сумата от 1964, 32лв. по иска по чл. 234, ал.3, т.2 КТ, сумата от 84, 58лв. по иска по чл.86 ЗЗД и сумата от 392, 86лв. по иска по чл. 92 ЗЗД. В останалата част съдът е отхвърлил исковете. В касационната жалба, подадена от работодателя се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно поради съществено процесуално нарушение, доколкото въззивният съд за първи път в решението си разпределил доказателствената тежест във връзка с оспорените частните свидетелстващи документи, при положение, че първоинстанционният съд е приел, че тези документи са достатъчно доказателство за факта на проведеното обучение. Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато по въпроса- „Длъжен ли е въззивния съд да даде указания, че за доказване на оспорен факт, засвидетелстван в частен документ, страната която твърди този факт е представила единствено този документ?“, доколкото е констатирано противоречие с решение №213/18г. по гр.д. 856/17г. на ВКС, ІІІ ГО, в което е прието, че въззивният съд дължи указания за разпределяне на доказателствена тежест, когато за оспорения факт, удостоверен в частен свидетелстващ документ, страната сочи като доказателство единствено частния свидетелстващ документ. ВКС подържа формираната съдебна практика и счита, че отговорът на поставения въпрос се съдържа в нормата на чл.193, ал.3, изр.2 ГПК, във връзка с чл. 146, ал.1, т.5 и ал.2 ГПК и чл.266, ал.3 ГПК във връзка с чл. 273 ГПК. А именно- първоинстанционният съд е длъжен да разпредели доказателствената тежест при оспорване на частен свидетелстващ документ и да укаже на страната, че не сочи доказателства за правнорелевантен факт. Когато първоинстанционният съд е допуснал такова процесуално нарушение, въззивният съд е този който следва за първи път в подготвителното заседание да разпредели доказателствената тежест и да даде нужните указания, за да обезпечи възможността да се приемат доказателства във втора инстанция, когато те не са били приети пред първа инстанция поради процесуални нарушения. В този смисъл е и постановеното Т.Р. 1/13г. на ОСГТК. Въззивният съд в настоящия случай е допуснал съществено процесуално нарушение, доколкото е бил длъжен да разпредели доказателствената тежест, тъй като първоинстанционният съд не го е сторил. СГС не е дал указания, че работодателят следва да докаже при условията на пълно и главно доказване факта на проведено обучение предвид оспорването на частните свидетелстващи документи, представляващи писмени удостоверения, издадени от трети лица. Установяването на факта на обучение е от съществено значение за делото, поради което допуснатото процесуално нарушение относно разпределението на доказателствената тежест за установяване на този факт и недаването на указания във връзка с това, води до неправилност на въззивното решение, което следва да се отмени в обжалваната част. Поради необходимостта от извършване на нови съдопроизводствени действия, а именно- да се разпределя доказателствена тежест и да се дават указания, че не се сочат доказателства за правнорелевантен факт, след отмяната на въззивното решение, делото следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО