Решение № 12781 от 25.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 13592/2015 г.

Решение № 12781 от 25.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 13592/2015 г., VII о., докладчик председателят Таня Вачева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на СД "Алтон - Николов и сие", с адрес в гр. В., против решение № 1916 от 28.09.2015 г., постановено по адм. дело № 1723/2015 г. по описа на Административен съд - В., с което съдът е отхвърлил жалбата на дружеството срещу АУЗ № МД-АУ-272-1/20.04.2015 г. на инспектор при Дирекция " Местни данъци" при О. В., с който е определен данък върху превозни средства за 2010 г., 2011 г., 2012 г., 2013 г. и 2014 г. в общ размер от 7 551 лв. и лихви в размер на 1 796.02 лв., потвърден с решение № МД-РШ-010/22.05.2015 г. на директора на Дирекция " Местни данъци" при О. В. Касаторът релевира доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му в нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди, че съдът не е обсъдил в съвкупност релевантните за спора факти и не е отговорил на основния въпрос - дали превозното средство - предмет на данъчно облагане, реално съществува. Според касатора, именно фактът на реалното съществуване на вещта или нейното погиване през определения в акта период, е правнорелевантният факт, от който се пораждат, респ. не се пораждат задълженията на касатора за заплащане на данъка за моторното превозно средство. Иска отмяна на решението и произнасяне по съществото на спора. Ответникът - директорът на Дирекция "Местни данъци" при О. В. изразява становище за неоснователност на жалбата по съображения, изложени в писмен отговор. Представителят на Върховна административна прокуратура представя мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като провери правилността на обжалваното решение, приема следното: За да отхвърли жалбата, първоинстанционният съд е приел, че оспореният акт за установяване на задължения е издаден от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила. Административният съд - В. е приел, че данъчнозадължено лице по чл. 53 от Закона за местните данъци и такси е СД "Алтон - Николов и сие", а доводите, че касаторът не е собственик на автомобила, тъй като има сключен предварителен договор с трето лице, са неоснователни. съдът е заключил, че в производството по установяване на публични задължения не могат да се разрешават вещноправни спорове относно собствеността на превозното средство. Решението е правилно. С данък по чл. 52, ал. 1 ЗМДТ се облагат превозните средства, регистрирани за движение по пътната мрежа в Р. Б., а предвид разпоредбата на чл. 53 ЗМДТ данъкът се заплаща от собственика на ППС. К. е данъчно задължено лице по смисъла на посочените норми, а обстоятелството, че моторното превозно средство не се е намирало във владение на собственика, не освобождава последния от заплащане на посочените по-горе задължения. Наличието на предварителен договор за покупко-продажба, както е посочено в атакуваното решение, няма транслативен, правопораждащ ефект, тъй като за прехвърляне на собствеността върху моторно превозно средство е предвидена специална форма (арг. на чл. 144, ал. 2 ЗДвП). Собствеността се прехвърля с писмения договор, с нотариална заверка на подписите на продавача и купувача (какъвто не е представен в съдебното производство и не се твърди, че има) и от момента на подписването му новият собственик става данъчно задължено лице по смисъла на чл. 53 ЗМДТ. Касаторът не твърди, че е сключил окончателен договор за покупко-продажба на автомобила, поради което няма настъпила промяна в собствеността върху моторното превозно средство след подаване на декларацията по чл. 54 ЗМДТ през 2003 г. В този смисъл няма и настъпила промяна в регистрацията на автомобила, поради което събирателното дружество е данъчно задълженото лице. Учредяването на право на ползване върху МПС не представлява годно правно основание за освобождаване на собственика от задължение за плащане на данъка. Неоснователни са твърденията на касатора, че не дължи данък върху превозните средства за процесния автомобил, тъй като не е владял и ползвал вещта. Правопораждащ юридически факт за дължимостта на данъка е правото на собственост върху движимата вещ, а доколкото не са налице изключенията по чл. 58 ЗМДТ, касаторът не се явява и освободено лице от публичното задължение за заплащане на данъка за процесния данъчен период 2010 г. - 2014 г. Правнорелевантно е обстоятелството на регистрация на името на касатора, извършена в КАТ при ОД на МВР - В., която съответства на данните (неопровергани) за собственост на автомобила, а оттук и за целите на данъчното облагане по ЗМДТ. Неоснователни са касационните оплаквания, че съдът не е събрал доказателства за установяване на обстоятелството дали превозното средство реално съществува или е погинало. Процесното моторно превозно средство е регистрирано за движение по пътната мрежа на територията на страната, следователно за него се дължи данък (чл. 52, т. 1 ЗМДТ). Дружеството е данъчнозадължено лице по силата на чл. 53 ЗМДТ. По делото няма данни, а и касаторът не сочи такива, макар че негова е доказателствената тежест за това, че е настъпила промяна в собствеността или в целостта на превозното средство. Няма данни, че е осъществена някоя от предвидените процедури в чл. 18 и сл. от Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства. По изложените съображения не са налице твърдяните касационни основания за отмяна на решение № 1916 от 28.09.2015 г., постановено по адм. дело № 1723/2015 г. по описа на Административен съд - В. Неоснователно е възражението на касатора за недължимост на разноските, присъдени в полза на ответника. В съдебното производство ответникът е представляван от юрисконсулт, който е изпратил писмени доказателства по опис и представил писмена защита по спора. Законът приравнява дължимостта на разноски на страна, представлявана от юрисконсулт, и страна, представлявана от адвокат. За представителство от юрисконсулт се присъжда минималното адвокатско възнаграждение и различието е само по отношение на доказване на факта на плащане на възнаграждението от страните - презумптивно закрепено плащане от страната, представлявана от юрисконсулт и задължение за доказване на плащане от страната, представлявана от адвокат. При правна защита, осъществена от юрисконсулт, страната не следва да доказва пряко направения разход, което не означава, че такъв не е бил направен, не може да бъде направен или че априори не е адекватен на минималното възнаграждение на адвокат, според скалата на Наредба № 1/09.07.2004 г. Самият механизъм за определяне на минималния размер на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1 на Висшия адвокатски съвет също избягва детайлен отговор за използвания подход за определянето им, като се основава и на размера на правния материален интерес. С. критерий не винаги е най-убедителен, но при отсъствие на по-добър, следва да се възприеме като приемлив, пред риска за хипотеза, при която да не се използва изобщо какъвто и да било. При тези данни, макар и да са налице различия в организацията и осъществяването на юрисконсултската и адвокатска дейност, по своята същност юрисконсултското процесуално представителство пред съд е идентично, предвид съдържанието му и осъществяването му пред съдебен орган, с адвокатското представителство по дела. Този извод не изключва, напротив, обуславя използването на сходен критерий при разпределянето на разноските на страните за адвокатско, съответно юрисконсултско процесуално представителство (Решение № 10 от 29.09.2016 г. по к. д. № 3/2016 г. на КС на РБ) Предвид изложеното, обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо, Върховният административен съд