Решение № 7 от 24.01.2017 г. на ВКС по н. д. № 1299/2016 г.

Решение № 7 от 24.01.2017 г. на ВКС по н. д. № 1299/2016 г., I н. о., НК, докладчик съдията Спас Иванчев Производството е по чл. 422, ал. 1, т. 4 от НПК. Направено е искане от главният прокурор на Република България за възобновяване на ВНЧХД № 46/2008 г. на Окръжен съд - Стара Загора. С присъда № 220/14.12.2007 г. по НЧХД № 912/2007 г. по описа на Районен съд - Стара Загора, подсъдимият З. К. С. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3, вр. чл. 147, ал. 1 НК и му е наложена глоба в размер на 5000 лева. С решение № 28/17.03.2008 г. по ВНЧХД № 46/2008 г. по описа на Окръжен съд - Стара Загора тази присъда е изменена, като е прието, че за деяние на 4.04.2007 г. в [населено място] чрез подадената жалба с вх. № 5933 пред Окръжен съд - Стара Загора е разгласил позорни обстоятелства срещу Д. Г. И. в качеството му на длъжностно лице - съдия в Районен съд - Казанлък по повод на изпълнение на функцията му, а именно: "Новият съдия е мой ученик и търси отмъщение, използвайки функционалния си имунитет. Всичко се решава с власт и връзки, а не със закони...", поради което по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1, вр. ал. 2 НК наказанието глоба е редуцирано на 2500 лева. Д. И. е частично оправдан обвинението да е извършил клевета с твърдението, че "Тя (присъдата) е постановена от съдия, който е мой бивш ученик. На въпрос, зададен му от мен, какво съм му предавал, отговорът е ел. материали и съм му писал добър... Според мен са налице основанията за отвод на съдията-докладчик по делото... имам лично взаимоотношение със състава на съда. Беше ми отхвърлено искането и останах в ръцете на съда да ми решава съдбата". Главният прокурор е посочил, че с решение на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) от 12.07.2016 г. по делото "Здравко Станев срещу България (№ 2)" (жалба № 18312/2008 г.), влязло в сила на 12.10.2016 г., е установено нарушение на чл. 10 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Според него то има съществено значение за наказателното производство по НЧХД № 912/2007 г. по описа на PC - Стара Загора и постановеното по ВНЧХД № 46/2008 г. по описа на ОС - Стара Загора въззивно решение. В искането се настоява за възобновяване на въззивното производство, отмяна на решението, както и на първоинстанционната присъда в осъдителните им части, осъденият да бъде признат за невинен и оправдан по обвинението да е извършил деяние по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 вр. чл. 147, ал. 1 от НК. В съдебното заседание прокурорът от ВКП заявява, че поддържа искането и моли да бъде уважено по изложените в него съображения. Осъденото лице, редовно призовано, явява се лично и пледира, че е съгласен с искането. В заключение, като последна дума, повтаря искането си. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Искането е процесуално допустимо. Направено е след изтичане на давността, но съобразно чл. 24, ал. 2 изр. 2-ро от НПК изтеклата давност не е пречка за възобновяване на наказателното дело. Разгледано по същество, искането се явява основателно. Наказателното производство се е развило по частен ред, съобразно нормата на чл. 80 и сл. от НПК. Частният тъжител е съдия, който е разгледал наказателно производство от общ характер срещу осъденото лице. Основание за подаване на тъжбата и съответно за повдигане на обвинение от частен характер е подадена жалба срещу постановената от него присъда от 29.03.2009 г. по НОХД № 1130/2006 г. на РС-Казанлък, с която е признал осъденото лице за виновно в извършване на престъпления по чл. 316, вр. чл. 309, ал. 1 от НК и по чл. 286, ал. 1 от НК, с определено общо наказание от 2 години лишаване от свобода. Едновременно с това частният тъжител в ръководеното от него наказателно производство и след постановяване на присъдата е постановил и определение по чл. 309, ал. 1 от НК, с което е изменил мярката за неотклонение на С., като от определената такава "Подписка" е постановил "Задържане под стража". Жалбата е подадена след ареста на С.. При разглеждането и на 16.05.2007 г. състав на ОС - Стара Загора е възприел наличието на съществени нарушения на процесуалните правила. Те са отбелязани и в решението на ЕСПЧ от 12.07.2016 г. по делото "З. С. срещу България (№ 2)" (жалба № 18312/2008 г.), липса на правни изводи и фактическо прехвърляне на тежестта на доказване. Също така изрично е отбелязано, че наложеният размер и начина на изтърпяване на наказанието не отговаря на тежестта на престъплението и обществена опасност на дееца, както и наличието на неоправдана емоционалност при обосноваване на правните изводи на съда, води до заключение, че е демонстрирано пристрастие, което е било основание за самоотвод. След постановяване на осъдителната присъда от РС - Стара Загора по заведеното от частния тъжител частно наказателно дело изцяло по възведеното от него обвинение, състав на ОС - Стара Загора е приел, че употребеният втори израз; "Тя (присъдата) е постановена от съдия, който е мой бивш ученик. На въпрос, зададен му от мен, какво съм му предавал, отговорът е ел. материали и съм му писал добър... Според мен са налице основанията за отвод на съдията. докладчик по делото... имам лично взаимоотношение със състава на съда. Беше ми отхвърлено искането и останах в ръцете на съда да ми решава съдбата", е начин на мислене и изразяване на мнение, поради което поради липса на състав на престъпление е оправдал С. По отношение обаче на заявеното в жалбата и първи по ред израз: "Новият съдия е мой ученик и търси отмъщение, използвайки функционалния си имунитет. Всичко се решава с власт и връзки, а не със закони...", съдът от въззивната инстанция е приел, че това осъществява състава на повдигнатото с частната тъжба обвинение и е потвърдил присъдата в тази и част, като само е намалил размера на наложеното наказание на 2500 лева, използвайки възможността за редукция на наказанието при приложението на чл. 55, ал. 1 от НК. В осъдителната част присъдата и въззивното решение, предвид процесуалните правила, които не позволяват произнасяне и на касационната инстанция, са били предмет на разглеждане от ЕСПЧ. В решението е отбелязано (§ 39), че дейността на съдилищата, гарантиращи правосъдие и с основна роля в държавата, следва да бъде защитена от неоснователни нападки, при което да се прави ясно разграничение между критика и обида. Предмет на обсъждане е бил и факторът, че наказанията, които се налагат във връзка с твърдения, изразени в хода на наказателното производство, могат да повлияят на правото на справедлив процес. Съдът е приел, че използваните от осъдения думи представляват по-скоро критика, отколкото обида (използван израз в решението вместо клевета). Обвинението на осъденото лице било не общо, а насочено към представянето на частния тъжител като съдия в производството срещу него, като са изразени фактическите резерви относно безпристрастността на съдия, впрочем напълно потвърдени от въззивната инстанция (§ 41). Съдът е изложил и аргументи във връзка с това, че твърдението на осъденото лице не е станало обществено достояние, а също така и е наблегнал на обстоятелството, че жалбоподателят не е адвокат, за който се приема, че има специални "задължения и отговорности" при упражняване на правото си на свободно изказване на мнение - цитирани решения "Nikula v. Finland", § 45; "Steur v. the Nedherlands", § 37; "Fuchs v. Germany" § 39; "Moris v. France", § 132-39. Отбелязал е, че не може да се очаква от непредставлявани страни по делото да следват същия стандарт за поведение и че трябва по принцип да имат възможност да се защитават по делото без риск от наказателни санкции, дори и твърденията да им се окажат без основание. Съдът е приел в крайна сметка, че присъдата за клевета на осъденото лице представлява несъразмерна намеса в правото му на свободно изразяване на мнение и следователно не е "необходима в демократично общество", което съставлява нарушение на чл. 10 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Настоящата касационна инстанция възприе така установените факти по делото, отчитайки обстоятелството, че в производството по възобновяване са представени само съдебните актове съобразно чл. 75, ал. 7 от Правилника за администрацията в районните, окръжните, административните, военните и апелативните съдилища (ДВ бр. 66/18.08.2009 г. изм. ДВ бр. 40/30.04.2013 г., отм. ДВ, бр. 8/28.01.2014 г.) Това е така, предвид посочените в искането обстоятелства - поради изтичане на предвиден срок съгласно чл. 75, ал. 1, т. 2 от посочения правилник, със съответен протокол от 14.01.2014 г. материалите, приложени по НЧХД № 912/2007 г. на PC - Стара Загора и ВНЧХД № 46/2008 г., са унищожени. Тяхното възстановяване не е възможно, преди да бъде възобновена висящността на процеса, както повелява нормата на чл. 90, ал. 5 от Правилника за администрацията в съдилищата (ДВ, бр. 8/28.01.2014 г. последно доп. ДВ бр. 16/26.02.2016 г.). Независимо от това, с оглед спецификата на производството и инкриминираните твърдения, касационната инстанция, позовавайки се и на решението на ЕКЗПЧОС, намери, че може и следва да се произнесе по съществото на спора. Без да е съд по фактите, касационната инстанция прие, че при така установените обстоятелства може да се направи окончателен извод за допуснато нарушение на материалния закон. Деянието трябва да съставомерно от обективна, така и от субективна страна. Тежестта на доказване е възложена в случая от закона на представителя на това обвинение- частния тъжител. Последният не е успял да докаже наличието на виновно поведение и съответно субективна страна при осъществения според него състав на престъпление по НК. Деецът следва да съзнава, че с твърденията си не реализира правото си на жалба и на това да изказва мнение, да прави критика, а разгласява позорно обстоятелство за съдията-докладчик по своето дело, по което той е подсъдим. Всъщност, за своите твърдения, за които е признат за виновен, С. е имал своите фактически основания - делото му е разгледано с приключило едно несъразмерно наказание, според констатациите на контролиращата въззивна инстанция. Нещо повече, освен употребата на т.н. "неоправдана емоционалност" при обосновката на съда от първата инстанция, настоящият касационен състав намира и друго обстоятелство, което поставя под съмнение декларираната безпристрастност на частния тъжител и дава аргументи на осъденото лице в подкрепа именно на неговите твърдения. При установените и развили се лични отношения на база на твърдението на осъденото лице, че е бил учител на частния тъжител, съвсем необяснимо е от гледна точка на частното обвинение по тъжба, постановяването на определение по чл. 309, ал. 1 от НПК. Частният тъжител, който е твърдял, че е безпристрастен съдия, ръководещ процеса по обвинението срещу С., всъщност е постановил задържане под стража в противоречие с тогава действащата норма, която не е позволявала такова процесуално действие. Това е солиден аргумент в унисон с тезата на обжалващия С., който се е почувствал "жертва" на съдебен произвол. Използваните изрази в жалбата отразяват субективното усещане на С. за несправедливост, като те съвсем не са лишени от основание, понеже спазването на закона е основен критерий за справедливото и равнопоставено отношение към гражданите при правораздаването. В случая частният тъжител И. не е спазил закона, задържайки осъденото лице. По този начин съдията в длъжностното си качество се е опитал да предреши въпроса за евентуалното изтърпяване на наложеното наказание, което със сигурност не е допустимо, а и е явен белег за предубеденост, в което той е бил "обвинен" от осъденото лице в своята жалба. Дори и това действие - по чл. 309 от НПК, да се дължи на непознаване на закона, подобно поведение безусловно е довело до използваните в жалбата изрази на осъденото лице С. Тя пък от своя страна е постигнала определената и цел, да бъде отменен съдебния акт, постановен от частния тъжител. Изложените съображения от въззивната инстанция всъщност са приели твърденията за основателни, макар и на плоскостта на отбелязването на небезпристрастност на съдебния състав, респективно съдията-докладчик. Следователно искането се явява основателно, тъй като нарушението на чл. 10 от КЗПЧОС е довело до неправилното приложение на материалния закон, основание по чл. 422, ал. 1, т. 5, във вр. с чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Деянието на осъденото лице С. не съставлява престъпление, от субективна страна той не е действал виновно, с наличието на пряк или евентуален умисъл. От обективна страна твърденията му не представляват разгласяване на позорни обстоятелства, а упражняване от една страна на правото на жалба, от друга страна - на излагане на твърдения в които той е субективно уверен, и които намират своето потвърждение във фактите по делото. Това изисква въззивното производство да бъде възобновено в осъдителната му част, и тъй като е налице хипотезата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК и деянието не съставлява престъпление, З. К. С. да бъде оправдан в рамките на фактическите положения по този съдебен акт - Решение № 28/17.03.2008 г. по ВНЧХД № 46/2008 г. на Окръжен съд - Стара Загора. Водим от горното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 2 вр. чл. 422, ал. 1, т. 4 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и във връзка с чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, I-во наказателно отделение, РЕ Ш И: ВЪЗОБНОВЯВА ВНЧХД № 46/2008 г. по описа на Старозагорски окръжен съд, като ОТМЕНЯ решение № 28/17.03.2008 г. по делото в осъдителната му част, както и частично потвърдената с него присъда № 220/14.12.2007 г., по НЧХД № 912/2007 г. по описа на Старозагорски районен съд. ОПРАВДАВА З. К. С. по обвинението да е извършил престъпление по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 вр. чл. 147, ал. 1 от НК с твърденията си в жалба срещу присъда от 29.03.2009 г. по НОХД № 1130/2006 г. на РС - Казанлък. Решението не подлежи на обжалване.