Решение № 12381 от 22.10.2009 г. на ВАС по адм. д. № 6755/2009 г.

Решение № 12381 от 22.10.2009 г. на ВАС по адм. д. № 6755/2009 г., I о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Подадена е касационна жалба от Николина Василева Гълъбова от гр. Пловдив против Решение № 265/10.03.2009 г., постановено по адм. дело № 1252/2008 г. по описа на Административен съд - гр. Пловдив, в частта, с която е отхвърлена жалбата й против акт за установяване на задължение по декларация № 49/05.02.2008 г., издаден от служител в отдел "Събиране, контрол и ревизии" при Община Пловдив. Касаторката поддържа, че решението е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. В жалбата се излагат съображения, че съдът неправилно е определил каква е частта от недвижимия имот, притежавана от жалбоподателката, като не е отчел че имота е наследствен и квотата й от съсобствеността е 3/4, като от дворното място наследодателят й поначало е притежавал 1/3, или 87 кв. м. Поддържат се още оплаквания за това, че при определяне на данъка не е взето предвид овехтяването на имота, не е отчетено, че същият представлява основно жилище, както и че е изтекла погасителна давност. По съображения в посочения смисъл, касаторката моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отменен обжалвания административен акт. Ответникът по касационната жалба - дирекция "Местни данъци и такса битови отпадъци и ревизионен контрол" при Община Пловдив, оспорва жалбата. В писмени бележки от пълномощника юрисконсулт Валя Янкова се излагат подробни съображения за правилност на решението. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че точно са определени данъчните задължения за притежавания от жалбоподателката недвижим имот, поради което съдът правилно е отхвърлил подадената против решението жалба. Върховният административен съд, като прецени наведените в жалбата касационни основания и доказателствата по делото, приема следното: С обжалваното решение на Административен съд - гр. Пловдив, по жалба на Николина Василева Гълъбова е отменен акт за установяване на задължение по декларация № 49/05.02.2008 г., издаден от гл. инспектор в отдел "Събиране, контрол и ревизии" на дирекция "Местни данъци и такси битови отпадъци и ревизионен контрол" при Община Пловдив, в частта, с която е определено задължение за данък върху недвижимите имоти за 2001 г. в размер на 14, 85 лв., ведно с лихви за просрочие в размер на 12, 80 лв., за периода от 01.04.2001 г. до 31.01.2008 г., както и данък върху недвижимите имоти за 2002 г. в размер на 22,75 лв., ведно с лихвите за просрочие в размер на 16,29 лв., за периода от 01.04.2002 г., до 31.01.2008 г., като погасени по давност. Съдът е отхвърлил жалбата в останалата част. Осъдил е дирекция ДМД и ТБО и ревизионен контрол" при Община Пловдив да заплати на жалбоподателката разноски в размер на 59 лв., а последната да заплати на административния орган юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. За да постанови този акт съдът е приел, че с обжалвания административен акт на жалбоподателката са определени задължения за данък върху недвижимите имоти за периодите от 01.01.2001 г. до 31.12.2007 г., в размер общо на 170, 90 лв. главници и лихви - 67, 01 лв. за притежаваните от нея 3/4 от 1/3, или 1/4 ид. част от недвижим имот, находящ се в гр. Пловдив, представляващ застроено дворно място от 356 кв. м., със застроена площ от 95 кв. м. и 3/4 ид. части от жилище декларирано като основно с площ от 95 кв. м. Съдът е приел за неоснователно възражението на жалбоподателката относно размера на данъчното задължение във връзка с притежаваната от нея част от имота. Посочил е, че по нотариален акт № 114, т. VI, д. № 1943 от 1960 г. съпругът й Георги Младенов Гълъбов е притежавал 1/3 ид. ч. от дворното място с площ 356 кв. м., а според договор за доброволна делба от 16.04.1965 г. е получил правото на собственост върху жилище на третия етаж в сградата в същото място, застроена на 95 кв. м., както и право на ползване върху 87 кв. м. от незастроената част от дворното място. Съдът е приел също, че жалбоподателката е наследила ид. части от този имот след смъртта на съпруга си, като в подадената от нея декларация по чл. 14, ал. 1 ЗМДТ е декларирала собствеността си по следния начин: 3/4 ид. ч. от 95 кв. м. от жилището, ведно с 3/4 ид. ч. от парцел в размер на 182 кв. м., в т. ч. ЗП - 95 кв. м., или без застроената площ - 87 кв. м. Предвид липсата на корекции в данните по декларацията, съдът е приел, че същата е правилно попълнена от жалбоподателката, а неточностите нямат значение за определяне на размера на задължението. Съдът е приел за неоснователно възражението за неправилно определяне на размера на данъка във връзка с овехтяването на сградата, като в тази връзка е посочил, че не са представени доказателства, а според мотивите на обжалвания административен акт и потвърждаващото го решение на горестоящия административен орган, са взети предвид нормите за данъчна оценка по чл. 20 ЗМДТ. Според съда при определяне на размера на дължимия данък е взето предвид декларирането на жилището като основно, поради което данъкът е определен с намаление от 50 %, съгласно чл. 25, ал. 1 ЗМДТ. Доводите на жалбоподателката, че има право на преференцията по чл. 25, ал. 2 ЗМДТ за намаление в размер на 75 %, поради това че е лице с намалена работоспособност, съдът е приел за неоснователни, като в тази връзка е посочил, че същата не е подала декларация по чл. 27, вр. чл. 14, ал. 1 ЗМДТ с приложено експертно решение за намалена работоспособност. Съдът е приел, че задълженията за данък върху недвижимите имоти за 2001 г. и 2002 г. са погасени по давност, на основание чл. 171, ал. 1 ДОПК, съответно чл. 140, ал. 1 ДПК (отм.), като за първата година давността е изтекла на 01.01.2006 г. и а за втората - на 01.01.2007 г., а обжалваният акт е издаден на 05.02.2008 г. Предвид това е отменил акта в частта, с която са определени задълженията за двете години, съответно в размер на 14,85 лв. и 22,75 лв. Поради акцесорния характер на лихвите съдът е приел, че са погасени по давност и задълженията за лихви за двете години, съответно в размер на 12,80 лв. за първата и 16,29 лв. за втората година. Решението не е обжалвано в частта, с която съдът е отменил акта за установяване на задължение по декларация, поради което същото е влязло в сила и не е предмет на настоящото производство. В обжалваната част съдебното решение е правилно. Съдът е изяснил спора от фактическа страна, като е обсъдил събраните по делото доказателства и доводите на страните, въз основа на което е достигнал до обосновани и правилни изводи от фактическа и правна страна, които се споделят от настоящата инстанция. Основното възражение, което се поддържа в касационната жалба е свързано с твърдението на жалбоподателката, че притежава 3/4 ид. ч. от 1/3 ид. ч. от дворно място от 87 кв. м. Това твърдение е неправилно, като в тази връзка първоинстанционният съд правилно е обсъдил съдържанието на нотариалния акт за собственост № 114/1960 г. и договора за доброволна делба от 16.04.1965 г. От нотариалния акт се установява, че придобитото в съсобственост дворно място е с площ от 356 кв. м., като съпругът на жалбоподателката, а в последствие и неин наследодател - Георги Младенов Гълъбов, е притежавал 1/3 ид. ч. от това място. Промяна в това обстоятелство не е настъпила, тъй като с договора за доброволна делба е поделена реално само построената сграда, при което Георги Гълъбов е получил жилището на третия етаж с площ от 95 кв. м., а относно дворното място е извършено само разпределение на ползването. При това разпределение Георги Гълъбов е получил правото на ползване върху 87 кв. м. от незастроената част от дворното място, което представлява 1/3 от площта на незастроената част от мястото (от общо 356 кв. м. дворно място, 95 кв. м. са застроени и 261 кв. м. - незастроени). Правото на ползване е само елемент от съдържанието на правото на собственост и с разпределението на правото на ползване на дворното място не се променят квотите в съсобствеността. Поради това, правилно първоинстанционният съд е направил извода, че жалбоподателката е собственик на 3/4 ид. ч. от 1/3 ид. ч., равняващи се на 1/4 ид. ч. от цялото дворно място, което е с площ от 356 кв. м. Останалите възражения в касационната жалба също са неоснователни. Твърдението, че цената на имота е твърде висока, не е доказано, както правилно е посочил съдът. Жалбоподателката не е доказала, че следва да бъде приложен по-нисък коефициент за овехтяване на сградата от този, който е взет предвид при определяне на данъчната оценка. Не е установено нарушение при определяне на данъчната оценка на имота, представляваща основа за определяне на данъка върху недвижимите имоти. При определяне на размера на задължението е взето предвид облекчението за основно жилище по чл. 25, ал. 1 ЗМДТ, тъй като жалбоподателката е декларирала имота като основно жилище в подадената от нея декларация по чл. 14, ал. 1 ЗМДТ, а размера на данъка е изчислен с 50% намаление. В жалбата се поддържа и неаргументирано възражение за погасяване на задълженията по давност. Както се посочи по-горе, съдът е отменил акта в частта относно определените задължения за 2001 г. и 2002 г. поради погасяването им по давност и в тази част решението е влязло в сила. Останалата част от задълженията не са погасени по давност, поради това че в чл. 140, ал. 1 ДПК (отм.) и чл. 171, ал. 1 ДОПК е предвиден 5-годишен давностен срок, считано от първи януари на годината следваща годината, през която задължението е следвало да се плати. Така за 2003 г. (първата поред от годините, за които задължението е потвърдено) е започнал да тече от 01.01.2004 г. и би изтекъл на 01.01.2009 г., но актът за установяване на задълженията е издаден преди това - на 05.02.2008 г. Поради сходни съображения, за останалите периоди давността също не е изтекла. В писмена молба от 20.04.2009 г., подадена от жалбоподателката се поддържа искане за връщане на делото за ново разглеждане, поради идентичност на правния спор с този по адм. дело № 4389/09 г. на Административен съд - гр. Пловдив, решението по което е отменено и делото - върнато за ново разглеждане с решение по адм. дело № 14567/2008 г. на ВАС, първо отделение. Настоящият състав на ВАС констатира, че двете дела не са идентични, тъй като по адм. дело № 14657/08 г. на ВАС спорът е свързан с определяне на таксата за битови отпадъци за същия имот на Николинка Гълъбова. Делото е върнато на административния съд за ново разглеждане и за събиране на доказателства, свързани с наличие на намалена работоспособност на жалбоподателката, което има значение за определяне на размера на таксата съгласно Наредбата на Общински съвет гр. Пловдив за определяне и администриране на местните такси. Въпреки че намалената работоспособност на задълженото лице има значение за определяне на размера и на данъка върху недвижимите имоти във връзка с ползване на облекчението по чл. 25, ал. 2 ЗМДТ, то съгласно разпоредбата на чл. 27 ЗМДТ, за да се ползва това данъчно облекчение заинтересованото лице следва да подаде данъчна декларация в срока по чл. 14, ал. 1 ЗМДТ. Към декларацията следва да се представят доказателства, установяващи намалената работоспособност. В случая такава декларация не е била подадена от Николинка Гълъбова, което е установено пред първата инстанция с представеното удостоверение от Община Пловдив с изх. № 09СД-159/29.01.2009 г. В същото време съдът е дал указания на жалбоподателката да представи доказателства, че е подала такава декларация, каквито същата не е представила. Поради това, правилни са изводите на първоинстанционния съд, че жалбоподателката не може да ползва облекчението по чл. 25, ал. 2 ЗМДТ, дори и да е имала намалена работоспособност за част от периодите, за които са определени задълженията. Следва да се има предвид, че съществува разлика в определянето и администрирането на местните данъци и на местните такси, като основанията и реда за освобождаване от местен данък, както и съответните облекчения са предвидени в ЗМДТ, докато според чл. 8, ал. 5 и ал. 6 ЗМДТ основанията за освобождаване от местни такси и съответните облекчения се регламентират в наредбата на общинския съвет по чл. 9 ЗМДТ. В конкретния случай, видно от мотивите на решението по адм. дело № 14567/2008 г. на ВАС, в наредбата на Общински съвет Пловдив не е било предвидено изискване за подаване на декларация за ползване на облекчението поради намалена работоспособност при определяне на задължението за такса за битови отпадъци, докато в чл. 27 ЗМДТ изрично е предвидено изискване за подаване на декларация за ползване на облекчението при определяне на данъка върху недвижимите имоти. Поради това в конкретния случай няма основание за постановяване на идентично решението като това по адм. дело № 14567/2008 г. на ВАС. По изложените съображения обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора разноски за настоящото производство не се възлагат. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, първо отделение