Решение № 17389 от 18.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 4578/2019 г.

Решение № 17389 от 18.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 4578/2019 г., IV о., докладчик съдията Кремена Хараланова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие", чрез процесуалния му представител юрисконсулт В. Мирчев, против решение № 75/15.01.2019 г. по адм. дело № 916/2018 г. на Административен съд-Благоевград, с което е обявено за нищожно издадено от него писмо изх. № 02-2600/4870/15.11.2016 г. Релевирани са доводи за неправилност на решението, като необосновано, издадено при допуснати нарушения на процесуални правила и в противоречие с приложимия материален закон - основания по чл. 209, т. 3 АПК, по които се претендира отмяната му, ведно с присъждане на разноски. Ответникът "Виа Верде М" ЕООД, със седалище гр. Сандански, чрез процесуалния му представител адвокат Г. Манолов, оспорва касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение приема касационната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, а разгледана по същество - за основателна, по следните съображения: Производството пред административния съд е проведено при условията на повторност по смисъла на чл. 226 АПК. Образувано е след постановяване на решение № 14132/19.11.2018 г. по адм. дело № 10751/2017 г. на Върховния административен съд, четвърто отделение, с което е отменено като неправилно решение № 1094/04.07.2017 г. по адм. дело № 202/2017 г. на АС-Благоевград, за отхвърляне на жалбата на "Виа Верде М" ЕООД против писмо изх. № 02-2600/4870/15.11.2016 г. на изпълнителния директор на ДФЗ, с което управителят на дружеството е уведомен за отказа да бъде удовлетворена молбата му за удължаване срока за подаване на окончателно заявление за плащане по мярка "Преструктуриране и конверсия на лозя". При първоначалното разглеждане на делото съдът е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимия материален закон. Посочил е, че пропускането на срока за подаване на заявление за окончателно плащане има за последица отказ от финансово подпомагане, поради което отхвърлил жалбата. Срещу решението е подадена касационна жалба от "Виа Верде М" ЕООД, по която е образувано адм. дело № 10751/2017 г. на ВАС, четвърто отделение. С постановеното по него решение № 14132/19.11.2018 г. касационната инстанция върнала делото за ново разглеждане от друг състав на АС-Благоевград, приемайки, че в резултат допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, спорните въпроси не са изяснени в достатъчна степен и съдът не се е произнесъл по наведените с жалбата, доводи за нищожността на оспореното писмо. Така, след връщане на делото за ново разглеждане и в изпълнение на дадените от ВАС указания, административният съд обсъдил събраните доказателства, като прогласил нищожността на административния акт. Приел, че Наредба № 2/04.04.2014 г. за условията и реда за предоставяне на финансова помощ по Национална програма за подпомагане на лозаро-винарския сектор за периода 2014-2018 г. не предоставя правомощие на изпълнителния директор на ДФЗ, изрично да разрешава или не подаването на заявление, нито да се произнася по искане за възстановяване на срока за подаване на заявление. Изтъкнато е, че чл. 18а, т. 1, предложение второ от Наредбата изрично предвижда като самостоятелно основание за отказ за плащане на цялата финансова помощ случаите, в които заявление за окончателно плащане е подадено след изтичане на срока за това по чл. 17, ал. 1 от подзаконовия акт. В тази връзка е прието, че изпълнителният директор на ДФЗ не е компетентен да се произнася по искане за получаване на разрешение за подаване на заявление за плащане след изтичане на този срок, по същество - такова за възстановяване на пропуснат срок, и е прогласена нищожността на атакувания акт. Постановеното решение е неправилно. Съгласно чл. 17, ал 1 от Наредба № 2/2014 г., до 10 работни дни след изтичане на крайния срок за изпълнение на дейностите от договора, но не по-късно от 31 юли на съответната финансова година, ползвателят на финансовата помощ подава заявление за окончателно плащане по образец. От доказателствата по делото се установява, че поради възникнали здравословни проблеми, управителят на дружеството е бил във временна неработоспособност, поради което и не подал заявление за окончателно плащане. Но този факт не съставлява форсмажорно обстоятелство и в Глава трета Мярка "Преструктуриране и конверсия на лозя" от Наредба № 2/2014 г., няма уреден законов ред за преодоляването му. След като до крайния момент на срока, не е подадено заявление за окончателно плащане, се отказва приемане на заявлението или изплащането на финансовата помощ. Следва да се има предвид, че в атакуваното пред настоящата инстанция решение, съдът неправилно се е позовал на чл. 18а, т. 1 от Наредбата (според който ако заявлението за окончателно плащане не е подадено в регламентирания срок - до 31 юли на съответната година, се отказва изплащане на цялата финансова помощ), приемайки, че фондът е длъжен да приеме заявлението за окончателно плащане и едва след това, изпълнителният директор да се произнесе със заповед, с която мотивирано да откаже изплащането на финансова помощ. Съдът не е съобразил, че цитираната от него разпоредба е нова, обн. в ДВ, бр. 32/2017 г., в сила от 21.04.2017 г., т. е. не е съществувала към момента на издаване на оспореното писмо от 15.11.2016 г. А след като подзаконовият нормативен акт не е уреждал случаите на приемане на заявления за окончателно плащане след изтичането на установения за това срок, нито възможност за възстановяване на последния, то обективираният в писмо изх. № 02-2600/4870/15.11.2016 г. на изпълнителния директор на ДФЗ, отказ за възстановяване на пропуснат срок, е законосъобразен. Липсва основание същият да се приеме за нищожен, независимо от изтъкнатото в мотивите на АС-Благоевград, че в производството по предоставяне на финансова помощ не е изрично уредено произнасянето на изпълнителния директор на ДФЗ, по искания за издаване на нарочно разрешение за подаване на заявление за плащане след изтичане на установения за това срок, респективно - за възстановяване на пропуснат срок. При липсата на изрично уредена такава възможност, правилно изпълнителният директор е отказал да удовлетвори подадената в този смисъл молба на дружеството. В чл. 17, ал. 2 от Наредбата (в приложимата редакция, обн. ДВ, бр. 42/2016 г., в сила от 15.06.2016 г.) е посочено, че заявлението се подава не по-късно от 31 юли на съответната финансова година, като е недопустимо подаването на заявление за окончателно плащане във финансова година, различна от финансовата година, определена като краен срок за изпълнение на дейностите в сключения между фонда и дружеството договор. След като изпълнителният директор на ДФЗ не е своевременно сезиран със заявление за окончателно плащане, липсва основание и за постановяването на изрична заповед за отказ от финансиране, при приложимата в случая редакция на Наредбата. Не налага различен извод и чл. 18, ал. 4 от Наредбата, според който след получаване на резултатите от проверката на място за установяване на изпълнението на дейностите по договора, изпълнителният директор одобрява или мотивирано отказва със заповед изплащане на финансова помощ, доколкото такава проверка е дължима и се извършва едва след подаване на заявление за окончателно плащане (чл. 18, ал. 1 от Наредбата). Наред с горното настоящият състав приема, че изпълнителният директор на фонда несъмнено има правомощието да се произнесе по отправеното до него искане. Това, че законодателят впоследствие е прецизирал текста на чл. 18, ал. 1 от Наредбата, изрично предвиждайки случаите на подаване на заявление след срока, като основание за отказ на помощта, не налага извод за нищожността на процесното писмо, както неправилно е приел АС-Благоевград. Поради това касационната инстанция счита, че представените по делото писмени доказателства и приложимата правна уредба, опровергават направения от първоинстанционния съд извод за липсата на компетентност за издаване на писмото, а оттам и че атакуваното съдебно решение, с което този акт е прогласен за нищожен, като издадено при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон, следва да бъде отменено, а жалбата на дружеството - отхвърлена като неоснователна. С оглед изхода от спора, основателно е своевременно предявеното от процесуалния представител на касатора, искане за присъждане на разноски. Поради това ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати на ДФЗ такова възнаграждение в размер на 270 лв, от които 70 лв държавна такса и 200 лв юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции, определено от съда съобразно чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК. Водим от изложеното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение