Решение № 295 от 7.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 411/2009 г.

Решение № 295 от 7.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 411/2009 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. Ф. М. от гр. П. и З. С. Х. от гр. С. срещу въззивното решение на Окръжен съд С., постановено на 23.01.2009 г. по гр. д. № 541/2008 г., с което решението на първоинстанционния съд е обезсилено в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ за разликата над 1/4 ид. част от 88 дка до 550 дка и е прекратено производството като недопустимо по причина, че тези имоти са заявени за възстановяване пред ПК С. /ОСЗ/. В останалата част, с която предявеният от З. С. Х. и З. Ф. М. иск за признаване право на възстановяване по реда на ЗВСГЗГФ е отхвърлен за разликата до 1/4 ид. част от 1370 дка от претендираната гора в м. Пазлачището, землището на гр. С., решението на първоинстанционния съд е оставено в сила. Решението на първоинстанционния съд е оставено в сила и в частта, с която предявеният иск е оставен без разглеждане в частта за 1/4 ид. част от 88 дка от имота, попадащ в землището на с. Л.. С определение № 409/11.06.2009 г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение е допуснато в частта, с която е оставено в сила решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният иск за признаване право на възстановяване на собствеността по реда на ЗВСГЗГФ за разликата от 1/4 ид. част от 88 дка до 820 дка от имота в м. " Пазлачище", попадаща в землището на гр. С., по въпроса за начина на доказване правото на собственост върху гори при предявен иск по чл. 13, ал. 2 ЗСПЗЗ и по-специално за необходимостта при представени доказателства за собственост от по-ранен период /1914-1919 г./ да бъдат представени и доказателства за деклариране на същите имоти и в периода 1935-1949 г. с оглед преценка на последиците, свързани с приложението на разпоредбите на Закона за г. от 1922 г. и 1925 г. Поставя се и въпросът дали и кога може да се приеме, че е приключила отчуждителната процедура по Закона за г. от 1922 г. респ. по Закона за г. от 1925 г., както и от кой момент може да се приеме, че определени територии придобиват статут на яйлаци, къшлаци и балталъци. Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно, тъй като въззивният съд не е преценил обстоятелството, че процесните имоти попадат в територии, в които се прилага Законът за уреждане на недвижимата собственост в земите, присъединени към Ц. България от 1913 г. до 1915 г., с който за тези имоти се създава специален режим. Поддържат също така, че неправилно е прието, че имотите са отчуждени при действието на Закона за г. от 1922 г. без да е установено провеждането на специална процедура за това. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Р. д. по горите С. изразява становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Ответниците по касационна жалба О. с. "З"-гр. Смолян и Д. г. с. -Пампорово не изразяват становище. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 ГПК и чл. 293 ГПК, приема следното: По реда на чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ З. С. Х. и З. Ф. М. са предявили иск за признаване право на възстановяване на наследниците на Р. Х. Е. на собствеността върху гора с площ 2000 дка, находяща се в м. "П", Смолянското землище. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че за разликата между 88 дка и до 550 дка имотът е заявен за възстановяване по административен ред-посочен е в заявление № 1237/27.01999 г. за възстановяване на собствеността, поради което в тази част искът по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ е недопустим. За частта от имота, за която искът е отхвърлен като неоснователен е прието, че представените по делото декларация от 22.05.1914 г., писмен договор от 15.07.1918 г. и махленско свидетелство от 17.09.1919 г. не установяват принадлежността на правото на собственост към патримониума на наследодателя към момента на смъртта му, тъй като Р. Х. С. към 19.10.1924 г. е бил яйлакопритежател, което е посочено в протокол № 14/19.10.1924 г., обн. ДВ. бр. 73/1925 г. и не е установено след прилагането на Закона за продажба на някои държавни земи в С. околия от 1911 г., изменен и допълнен през 1923 г., да е изкупил този имот. Изводът, че наследодателят е изгубил собствеността и е имал качеството само на ползувател на пашата според съда се подкрепя и от обстоятелството, че в списъка на лицата от с. Р. от 1934 г., които притежават гори и в емлячния регистър от 1929 г. -1935 г. в партидата на наследодателя Р. С. процесната гора в "П" не е включена. С оглед на това е прието, че тази гора не е била отчуждена в периода от 1948 г. до 1949 г. и не подлежи на възстановяване по реда на ЗВСГЗГФ, още повече, че съгласно § 5 ПЗР ЗВСГЗГФ вещното право на ползуване, предоставено на физически, юридически лица и общини преди влизане в сила на Закона за стопанисване и ползуване на г., обн. ДВ. бр. 71/1948 г. в т. ч. балталъци, кашлаци и яйлаци не подлежи на възстановяване. По въпроса за начина на доказване правото на собственост върху гори при предявен иск по чл. 13, ал. 2 ЗСПЗЗ и по-специално за необходимостта при представени доказателства за собственост от по-ранен период /1914-1919 г./ да бъдат представени и доказателства за деклариране на същите имоти и в периода 1935-1949 г. с оглед преценка на последиците, свързани с приложението на разпоредбите на Закона за г. от 1922 г. и 1925 г. настоящият състав приема следното: Посочените в разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ писмени доказателства са достатъчни, за да се приеме, че наследодателят е притежавал правото на собственост върху описаните в тях имоти независимо от годината на съставянето им, освен ако не се установи осъществяването на последващи съставянето на тези доказателства факти, които сочат на отчуждаване на имотите преди влизане в сила на Закона за стопанисване и ползуване на г. /обн. ДВ. бр. 71/1948 г./. При наличието на доказателства за осъществяването на такива факти /последващо отнемане на имотите и включването им в държавния горски фонд по време на действието на Закона за г. от 1922 г. (отм.), вкл. като яйлаци и къшлаци преди одържавяването, извършено в периода 1948-1949 г. /по делото следва да бъде доказано по категоричен начин, че наследодателят е притежавал правото на собственост върху имотите и към момента на своята смърт, респ. към момента на отчуждаването на имотите, фиксиран в разпоредбата на чл. 2 ЗВСГЗГФ. По въпроса дали и кога може да се приеме, че е приключила отчуждителната процедура по Закона за г. от 1922 г. (отм.), както и от кой момент може да се приеме, че определени територии придобиват статут на яйлаци и къшлаци настоящият състав приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 4 от Закона за г. от 1922 г.(отм.) яйлаците /летните пасбища/ и къшлаците /зимните пасбища/ се обявяват за държавна собственост. Те се завладяват от държавата веднага след описването им от комисията по чл. 5, като съгласно чл. 5, ал. 2 от закона протоколите на тази комисия се утвърждават от Министерския съвет и съставляват пълно доказателство в полза на държавата. Протоколите се обнародват в "Д" и могат да бъдат обжалвани в едномесечен срок от обнародването, като оспорванията съгласно чл. 6, ал. 3 ЗГ, 1922 г. могат да се основават само на това, че комисията неправилно е окачествила даден имот като яйлак или къшлак, като в подкрепа се представят стари и автентични документи, в които имотът е означен като частна гора. Необжалваните по този ред протоколи съгласно чл. 6, ал. 5 от закона добиват значение на влезли в законна сила решения, издадени в полза на държавата по отношение въпроса за собствеността. От влизането на протоколите в сила, т. е. от изтичане на предвидения в закона едномесечен срок за тяхното обжалване, следователно имотите придобиват статут на яйлаци и къшлаци и се считат за държавна собственост. Разпоредбата на чл. 3, ал. 5 от Закона за г., 1925 г.(отм.) също предвижда, че съставените до влизането му в сила въз основа на чл. 5 от Закона за г. от 1922 г. (отм.) протоколи съставляват до доказване на противното пълно доказателство в полза на държавата кои земи са яйлаци и къшлаци, а така също и границите и пространството им. Изрично е предвидено, че само яйлаците и къшлаците, за които в спор с държавата, собствениците са получили чрез влезли в законна сила съдебни решения, признаване на пълна собственост на самораслите дървета в тези яйлаци и къшлаци, се отчуждават според постановленията на закона за отчуждаване на недвижими имоти за държавна и обществена полза, т. е. само в тези случаи отчуждаването се извършва по друг ред и имотите биха станали държавна собственост след провеждането на процедурата, която предвижда Законът за отчуждаване на недвижими имоти за държавна и обществена полза. Разпоредбите на Закона за г. от 1925 г. (отм.), както и на Закона за г. от 1922 г. (отм.) намират приложение по отношение на всички имоти, които са обявени по предвидения от закона ред за яйлаци или къшлаци, вкл. и за имотите в новите земи - разпоредбата на чл. 7 от Закона за г. от 1922 г. (отм.) изрично предвижда специален срок за обжалване на определеното обезщетение за отчужденото сервитутно право за ползуване на пашата и водопоя в яйлаците и къшлаците в новите земи без обаче да установява за имотите в тези земи различен режим, който да ги изключва от приложното поле на чл. 4. С оглед на режима, който държавата установява за имоти, представляващи яйлаци и къшлаци, обстоятелството, че тези имоти се намират в територии, по отношение на които намира приложение Законът за уреждане на недвижимата собственост в земите, присъединени към Ц. България от 1913 г. и 1915 г. е ирелевантно, доколкото при установяването на този специален режим законодателят е взел предвид и правната природа на тези имоти според турското законодателство, действувало на територията на България преди Освобождението. Ако един имот е посочен в протокол на комисията по чл. 5 от Закона за г. от 1922 г. (отм.) като яйлак или къшлак, за да се приеме в производството по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ, че лицето, което се легитимира като собственик на този имот въз основа на писмени доказателства, съставени преди датата, на която протоколът влиза в сила, е притежавало правото на собственост и към 1949 г., по делото следва да бъде представено решение, постановено при обжалване на протокола по предвидения в чл. 6 от Закона за г. от 1922 г. (отм.) ред, с което спрямо държавата да е признато правото на частна собственост върху този имот, респ. писмени доказателства, съставени след влизане на протокола в сила, удостоверяващи последващо придобиване на правото на собственост. По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище, настоящият състав приема следното: След като с протокол № 14/19.10.1924 г. /обн. ДВ. бр. 73/1925 г./ гората в м. "Х"/Пазлачище/ е обявена за яйлак с обща площ от 1590 дка, като за бившите яйлакопритежатели е определено право на обезщетение, правилно въззивният съд е приел, че при липса на последващи отбелязвания в емлячния регистър от 1929 г. - 1935 г. за този имот по партидата на наследодателя Р. С., не може да се приеме, че същият е притежавал правото на собственост върху имота и към момента на своята смърт, както и че правото на собственост е било отчуждено в периода 1048-1949 г. Правилно е прието, че наследодателят е имал качеството само на ползувател на пашата, независимо, че с изменението на Закона за продаване на някои гори в С. околия /обн. ДВ. бр. 247/1923 г./ са продадени на досегашните ползуватели на пашата и водопоя държавните гори, вкл. "Х" /Пазлачище/ - издаденият по реда на чл. 5 от Закона за г. от 1922 г.(отм.) протокол, с който същата гора е обявена за държавна собственост като яйлак следва по време момента на влизане на този закон в сила, т. е. сочи на осъществяването на последващ факт - на последващо влизането в сила на Закона за изменение на Закона за продаване на някои гори в С. околия /обн. ДВ. бр. 247/1923 г./ отчуждаване на имота в полза на държавата. И доколкото това отчуждаване е извършено преди 1948 г., правилно е прието, че по реда на ЗВСГЗГФ правото на собственост не може да бъде възстановено, още повече, че съгласно § 5 ПЗР ЗВСГЗГФ правото на ползуване, вкл. върху яйлаци и къшлаци не подлежи на възстановяване по реда на тази закон. За да достигне до извода, че не е установено наследодателят Р. С. да е притежавал правото на собственост върху имота към 1948-1949 г. въззивният съд е обсъдил в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, правилно е преценил доказателственото им значение с оглед разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ, както и правните последици на релевантните за спора факти и обстоятелства, които са установени по делото. Правилно е приложен и материалният закон. Постановеното от въззивния съд решение, с което е прието, че не са налице предпоставките за възстановяване на собствеността по реда на чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ е правилно. При постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и правилно е приложен материалният закон, поради което по реда на чл. 293, ал. 1 ГПК същото следва да бъде оставено в сила. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение