Решение № 12833 от 15.12.2021 г. на ВАС по адм. д. № 4886/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационни жалби на заличения ЕТ М. Динева Вани М, подадена от адв. И. Гърнев, и на Братя Диневи 2010 ЕООД в качеството му на правоприемник, поддържана и от М. Динева, чрез процесуалния представител адв. Д. Златкова. Предмет на оспорване е Решение 88/19.03.2021 г., постановено по адм. дело 329/2020 г. по описа на Административен съд Кюстендил, с което е отхвърлена жалбата на ЕТ М. Динева Вани М против Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) 10/312/02583/3/01/04/01 с изх. 01-6500/8620 от 22.07.2020 г., с който на лицето е установено задължение за възстановяване в размер на 23 974,03 лв. Като касационни основания се сочат неправилност на оспорваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. В подробно изложение се оспорва решаващият извод на съда, че процесният АУПДВ не е издаден при съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Твърди се, че приложение намира нормата на чл. 27, ал. 6, а не чл. 27, ал. 7 от Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП), както погрешно е постановила решаващата инстанция. Посочва се, че към датата на издаване на акта мониторинговият период е изтекъл, поради което чл. 27, ал. 7 ЗПЗП е неприложим. Излагат се аргументи, че установената фактическа обстановка обосновава приложение на чл. 70, ал. 1, т., 7 от Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове (ЗУСЕСИФ), поради което органът е следвало да се произнесе с решение по реда на този закон. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново по съществото на спора, с което да бъде отменен актът. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът изпълнителният директор на Държавен фонд Земеделие, чрез процесуалния си представител адв. А. Пачаманов, оспорва основателността на касационната жалба, като моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Претендира присъждане на разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на касационната жалба и правилността на обжалваното решение на посочените касационни основания, както и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна по делото, в срок, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд Кюстендил е бил АУПДВ 10/312/02583/3/01/04/01 с изх. 01-6500/8620 от 22.07.2020 г., издаден от изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие, с който за ЕТ М. Динева Вани М е установено задължение за възстановяване в размер на 23 974,03 лв. За да постанови решението си, съдът е установил, че между ЕТ М. Динева Вани М и ДФ Земеделие има сключен договор 10/312/02583 от 03.10.2014 г. по мярка 312 Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия от ПРСР 2007-2013 г. с предмет изграждане на къща за настаняване на туристи в гр. Сапарева баня, по който е изплатена финансова помощ в общ размер на 159 826,88 лв. В периода 24.06.2019 г. 26.06.2019 г. административният орган е извършил извънредна проверка на място и допълнителни административни проверки, като е установил неизпълнение на залегналите в бизнес плана финансови показатели, на база на които проектът е определен като допустим. За финансовите 2016 г., 2017 г. и 2018 г. е изчислено 26,7% средноаритметично изпълнение на плана. Поради установеното нарушение и на основание чл. 46, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 16, ал. 2 и чл. 2 от Наредба 29/11.08.2008 г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка 312 и на основание т. 4.4, б. б и т. 8.1 във вр. с т. 4.12 и т. 4.18 от сключения договор, органът е определил задължението за възстановяване в размер на 23 974,03 лв., представляващо 15% от общия размер на изплатената помощ. По делото е допусната СИЕ, кредитирана от съда и неоспорена от страните, според която процентът на неизпълнение на заложените финансови показатели възлиза на 26,7%, колкото е установено и от административния орган. При така описаната фактическа обстановка, първоинстанционният съд, след извършена служебна проверка съгласно чл. 168 АПК, е формирал извод за законосъобразност на обжалвания АУПДВ и е отхвърлил жалбата на лицето. Изложил е мотиви, че процесният случай попада извън приложното поле на чл. 27, ал. 6 ЗПЗП, с оглед разпоредбата на § 12, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на ЗПЗП, която предвижда, че започналите производства по издадените до датата на влизането в сила на този закон наредби по прилагането на мерките от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 - 2013 г. и на мерките и подмерките по чл. 9б, т. 2 от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 - 2020 г. се довършват по досегашния ред. Прието е, че ЗУСЕСИФ е неприложим, тъй като установените нарушения са договорни, а относимата уредба е тази, регламентирана с Наредба 29/11.08.2008 г., съответно - правилно органът е издал АУПДВ, съгласно чл. 27, ал. 7 ЗПЗП. Така постановеното решение е неправилно. На първо място, въпреки че правилно, от фактическа страна, съдът е установил, че договорът за отпускане на безвъзмездна финансова помощ е сключен на 03.10.2014 г., неправилно е обосновал правен извод за неприложимост на чл. 27, ал. 6 ЗПЗП. Съгласно § 1, т. 2 от Правилата за определяне на размера на подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ мониторингов период за договорите, сключени преди 1 януари 2015 г., е пет години, считано от датата на сключването им. В случая договорът за отпускане на финансова помощ е сключен на 03.10.2014 г., съответно мониторинговият период е изтекъл на 03.10.2019 г. Поради това § 12, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗПЗП (ДВ, бр. 2 от 2018 г.), който предвижда, че започналите производства по издадените до датата на влизане в сила на този закон наредби по прилагане на мерките от ПРСР за периода 2007-2013 г. и на мерките и подмерките по чл. 9 б, т. 2 от ПРСР за периода 2014 2020 г. се довършват по досегашния ред до изтичане на мониторинговия период, е неприложим. В случая, видно от преписката по делото, производството по издаване на акта е започнало на 30.10.2019 г., с издаване на уведомителното писмо за откриването му, а АУПДВ е издаден на 22.07.2020 г., т.е. след изтичане на мониторинговия период. Противно на приетото от първоинстанционния съд, именно предвиденият с разпоредбата на чл. 27, ал. 6 ЗПЗП (ДВ, бр. 51 от 2019 г., в сила от 28.06.2019 г.) ред е относим към процесния случай. Трайното разбиране в съдебната практика е, че непостигането на заложените финансови показатели в бизнес плана съставлява основанието за извършване на финансова корекция, предвидено в чл. 70, ал. 1, т. 7 от ЗУСЕСИФ неизпълнение на одобрени индикатори. Реализирането на по-ниски от заложените в плана приходи от дейността, което в случая е безспорно доказано, засяга условията за изпълнение на инвестицията, въз основа на които проектът е бил оценен като допустим за подпомагане, съответно приложение намира чл. 27, ал. 6 ЗПЗП. В този смисъл заключението на съда, че установените нарушения представляват неизпълнение на договорни задължения, е неправилно. Следва да се посочи, че преди приемане на измененията в ЗПЗП в действителност е налице разнопосочна практика, дали при установяване на нарушения във връзка с изпълнение на бизнес плана се издава АУПДВ по реда на АПК, или решение по реда на ЗУСЕСИФ. След въвеждане на новите разпоредби обаче (чл. 27, ал. 6 - ал. 9 ЗПЗП) законодателят ясно е регламентирал, че отклонения, представляващи основание за налагане на финансова корекция по чл. 70, ал. 1, т. 1 - 9 ЗУСЕСИФ, се установяват с издаването на решение за налагане на финансова корекция по реда на чл. 73 от същия закон. Поради това, в съответствие с нормата на чл. 27, ал. 6 ЗПЗП, дължимостта на подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ в случая е следвало да бъде установена по реда на ЗУСЕСИФ. В тази връзка и за пълнота на изложението трябва да се посочи, че само ако не са налице предпоставките на чл. 27, ал. 6 ЗПЗП следва да се премине към приложение на чл. 27, ал. 7 ЗПЗП, тъй като хипотезите за издаване на двата акта са регламентирани в условията на евентуалност. В заключение, като е приел, че издаденият акт е законосъобразен, административният съд е постановил неправилно решение. Опорочаването на процедурата по издаване на акта представлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила, водещо до незаконосъобразност и изискващо отмяната му, тъй като законодателят изрично е уредил ред и основания за издаването му. Следва да се посочи, че не могат да бъдат споделени твърденията на касатора, че неизпълнението на зададените финансови параметри не следва да бъде санкционирано изобщо. Както вече бе посочено, отклонението от заложените в бизнес плана параметри е безспорно доказано, но доколкото съставлява неизпълнение на одобрени индикатори съгласно чл. 70, ал. 1, т. 7 ЗУСЕСИФ, редът за установяването му е друг, като това не изключва принципната дължимост на сумите за възстановяване. С оглед изхода на спора, на касатора се полагат разноски, но тъй като не е представен списък по чл. 80 ГПК, такива не следва да бъдат присъдени. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,