Решение № 10068 от 22.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7473/2019 г.

Решение № 10068 от 22.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7473/2019 г., V о., докладчик съдията Илиана Славовска Производството е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" (ИАДИТ) срещу Решение № 950 от 24.04.2019 г. по административно дело № 610/2019 г. на Административен съд Пловдив, с което е отменена негова заповед № ЧР-35/23.01.2019 г. По наведени доводи за неправилност на решението, като постановено при неправилно приложение на закона се иска отмяната му. Изложени са подробни доводи за постановяване на заповедта в съответствие с нормата на чл. 103, ал. 1, т. 4 от Закона за държавния служител (ЗДСл), като независимо, че с Решение № 3 от 07.03.2019 г. по к. д. № 16/2018 г. Конституционният съд същата е обявена за противоконституционна съдът е следвало да приложи разпоредбата на чл. 142 АПК и да прецени съответствието със закона в действалата към момента на постановяването й редакция. Ответникът по касационната жалба – Д. Р. лично и чрез процесуален представител оспорва същата и моли съда да постанови решение, с което да я отхвърли като неоснователна. Излага подробни съображения за неоснователност на наведените доводи за приложението на разпоредбата предвид постановеното в Решение № 3 от 28.04.2020 г. на КС по к. д. № 5/2019 и присъединеното към него к. д. № 12/2019 г. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд (ВАС), състав на Пето отделение, при извършената служебно проверка на атакуваното решение по реда на чл. 218, ал. 2 АПК и предвид наведените в касационната жалба доводи, приема за установено следното: Обжалването решение е валидно, допустимо и правилно. Предмет на проверка пред АС Пловдив е заповед № ЧР – 35/23.01.2019 г. на Изпълнителния директор на ИАГИТ, с която е прекратено служебното правоотношение Р. с предизвестие, считано от 08.02.2019 г. на основание чл. 103, ал. 1, т. 4 ЗДСл. Посочената в заповедта разпоредба е предвиждала възможност за прекратяване на служебното правоотношение с едномесечно предизвестие в следните случаи: поради несъвместимост в случаите по чл. 7, ал. 2; когато несъвместимостта е по чл. 7, ал. 2, т. 1, органът по назначаването прекратява служебното правоотношение с един от двамата държавни служители по своя преценка; когато несъвместимостта е по чл. 7, ал. 2, т. 8 ЗДСл. От съдържанието на заповедта не може да бъде установено коя от посочените хипотези е приел за налична органа, при което само на това основание заповедта е незаконосъобразна поради постановяването й в нарушение на изискванията за форма по чл. 108, ал. 1 ЗДСл. Обстоятелството, че към преписката е приложено разпореждане от 26.02.2015 г. на ТП на НОИ гр. Пловдив, от което се установява, че на Р. е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст от 02.10.2014 г. по чл. 69, ал. 2 КСО – т. е преди възникване на служебното му правоотношение от 17.07.2018 г. не може да се приеме като част от мотивите към административния акт. Правилно в обжалваното решение е прието, че цитираната в заповедта норма послужила като основание за прекратяване на служебното правоотношение с Решение № 3 от 07.03.2019 г. по к. д. № 16/2018 г. е обявена за противоконституционна от КС. При това правилно заповедта е отменена като незаконосъобразна, доколкото няма спор, че същата е постановена въз основа на противоконституционна норма. Неоснователен е наведеният довод, че към момента на постановяването й нейната противоконституционност не е била прогласена, тъй като това не променя установения от КС факт, още повече, че с Решение № 3 от 2020 г. на Конституционния съд, с което по съображения, основани на принципите на върховенството на Конституцията, на правната сигурност и на справедливостта е прието, че обявеният за противоконституционен закон не се прилага за правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства. Същият подход е възприет и в Решение на Конституционния съд № 4 от 2020 година. В това решение е подчертано, че върховенството на Конституцията и нейната пряка приложимост са принципите, които обвързват и задължават съдилищата да не приложат чл. 142, ал. 1 АПК в случаите, в които материалният закон, който е действал към момента на издаването на административния акт, който е предмет на спора пред съда, е обявен за противоконституционен докато процесът е бил спрян до произнасянето на Конституционния съд. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав на ВАС приема, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила, като постановено при отсъствие на касационни основания за отмяна. При този изход на делото и на основание чл. 143, ал. 1 АПК администрацията при касационния жалбодател следва да бъде осъдена да заплати на ответника направените пред настоящата инстанция деловодни разноски в размер на 700 лв., представляващи хонорар за един адвокат. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение