Решение № 199 от 15.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 154/2017 г.

Решение № 199 от 15.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 154/2017 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Емилия Донкова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С определение № 333 от 7.06.2017 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 394/27.10.2016 г. по в. гр. д. № 741/2016 г. на Русенския окръжен съд. Касаторът Г. Б. А. иска обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен - касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответникът по касация Е. П. А. е оспорил жалбата. В съдебно заседание не е изразил становище. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което Русенският районен съд е отхвърлил предявения от Г. Б. А. срещу Е. П. А. иск за заплащане на сумата 6 900 лв., представляваща обезщетение за ползване на 1/2 ид. ч. от съсобствен недвижим имот - апартамент № 18 в [населено място], [улица], вх. 4, ет. 8, за периода от 23.04.2012 г. до 23.02.2016 г. Касационното обжалване е допуснато по въпроса дали следва искът да се квалифицира като такъв по чл. 57, ал. 2 СК при изложени от ищеца в исковата молба факти за имуществени отношения на бивши съпрузи относно ползването на семейното жилище след развода и заявена претенция за плащане на парична сума на неползващия съпруг. По делото е установена следната фактическа обстановка: С решение № 751/23.04.2012 г. по гр. д. № 2524/2012 г. на Русенския районен съд е прекратен с развод по взаимно съгласие гражданския брак между страните, сключен с акт за граждански брак № 670/28.09.2005 г. Утвърдено е споразумение по чл. 51, ал. 1 СК, с което семейното жилище - апартамент е предоставено на съпруга. Посочено е, че придобитият по време на брака апартамент ще остане в обикновена съсобственост на страните при равни права. Родителските права по отношение на непълнолетните деца са предоставени на майката. Отразено е, че съпругът ще продължи да заплаща вноските по кредита. С нотариална покана от 10.02.2016 г. /няма данни за връчването й/ ищцата е поискала от ответника заплащането на обезщетение в размер на 150 лв. месечно за периода от 23.04.2012 г. до 23.02.2016 г. В доклада по чл. 146 ГПК предявените искове са квалифицирани по чл. 31, ал. 2 ЗС във вр. с чл. 57 СК. От показанията на изслушаните в първоинстанционното производство свидетели /П. и И./, ангажирани от ответника, се установяват следните факти: ищцата не е поискала да й бъде осигурен достъп до жилището; ответникът ползва една стая и кухнята; детската стая се ползва от децата при осъществяване на режима на лични контакти. Първоинстанционният съд е приел, че между страните не е възникнало наемно правоотношение, тъй като ползването на семейното жилище е уговорено в постигнато между тях споразумение. По аргумент от чл. 57, ал. 1, изр. 1 СК такова би възникнало, ако съдът се е произнесъл по този въпрос /в случаите на развод по исков ред/. Направено е заключение, че страните са сключили договор за заем за послужване, поради което ответникът не дължи заплащането на възнаграждение за ползването. С въззивното решение първоинстанционното решение е потвърдено. Въззивният съд е приел, че страните са бивши съпрузи, бракът между които е прекратен с развод по взаимно съгласие по реда на чл. 50 СК и е утвърдено представеното от тях споразумение по чл. 51 СК. Уговорено е, че семейното жилище, придобито по време на брака и предмет на спора, остава в обикновена съсобственост при равни права, като ползването му се предоставя на мъжа, без оглед на интересите на непълнолетните деца, родени от брака. Въззивният съд е направил извод, че по силата на чл. 57, ал. 1 СК и предвид споразумението, което по правната си същност има договорен характер, между страните е възникнало наемно правоотношение относно ползването на семейното жилище, но тъй като претенцията на ищцата е заявена не по чл. 57, ал. 1 СК, а по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за ползване на собствената й 1/2 ид. ч. от съсобствения с ответника недвижим имот, искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. По допуснатия въпрос дали следва искът да се квалифицира като такъв по чл. 57, ал. 2 СК, когато в исковата молба са изложени факти за имуществени отношения на бивши съпрузи относно ползването на семейното жилище след развода и е заявена претенция за плащане на парична сума на неползващия съпруг, трябва да се даде следния отговор: При описаните по-горе факти искът е с правна квалификация по чл. 57, ал. 2 СК. Във всеки конкретен случай обаче трябва да се съобрази естеството на възникналото правоотношение между бившите съпрузи по повод ползването на семейното жилище. При регламентиране ползването на семейното жилище законодателят е изходил от принципа, че в гражданските отношения е налице възмездност, освен ако е уговорено друго. Следователно, ако съпрузите не са предвидили в споразумението изрично безвъзмездност на ползването /като при заем за послужване/, би следвало да възникне наемно правоотношение по аргумент от чл. 57, ал. 1 СК. Принципът за възмездност е в интерес на ползващия жилището съпруг, тъй като ако ползването е безвъзмездно, то може да бъде прекратено по всяко време от заемодателя /чл. 249 ЗЗД/. Когато постигнатото съгласие е за възмездно ползване, е без значение дали тези отношения възникват от решение, с което се утвърждава споразумение по чл. 49, ал. 4 СК, или от решение, с което съдът е предоставил ползването на съпруга несобственик или е разпределил ползването на общата вещ, като го е предоставил на един от съсобствениците съгласно чл. 56 СК. Това не променя естеството на възникналите правоотношения. Ако ползването е възмездно, неползващият съпруг може да иска от съда определяне на наемна цена по отношение на ползващия и когато ползването е предоставено въз основа на утвърдено от съда споразумение. Законодателят не е възприел разрешение, при което съдът да се произнася служебно за размера на наемната цена, изхождайки от идеята, че бившите съпрузи могат да постигнат съгласие за този размер. Предоставил е възможност на всяка от страните да сезира съда с искане за това, като не е определил срок в който същото да може да бъде направено. В съдебната практика се приема, че то може да бъде направено както в бракоразводния процес, така и след неговото приключване с отделен иск /решение № 96 от 14.03.2016 г. по гр. д. № 4842 от 2015 г. на ВКС, четвърто г. о.; определение № 196 от 7.04.2014 г. по ч. гр. д. № 1568 от 2014 г. на ВКС, първо г. о./. В случай че съдът при тълкуване волята на страните, обективирана в споразумението, достигне до извод, че ползването е предоставено безвъзмездно, съдът следва да откаже определянето на наемна цена предвид неоснователността на претенцията. Въззивният съд неправилно е приел, че искът е неоснователен, тъй като претенцията на ищцата е заявена не по чл. 57, ал. 1 СК, а по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за ползване на собствената й 1/2 ид. ч. от съсобствения имот. Обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС се дължи за съсобствен имот, включително и в отношенията между бивши съпрузи за имот придобит в СИО, прекратена поради развод и съпругът, на когото е предоставено ползването на семейното жилище, дължи обезщетение за ползването на другия съпруг, като в този смисъл е и трайно установената практика на ВКС /решение № 133 от 4.07.2013 г. по гр. д. № 535 от 2012 г., четвърто г. о.; решение № 528 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 158 от 2010 г. на второ г. о.; решение № 392 от 1.02.2012 г. по гр. д. № 1641 от 2011 г. на трето г. о. и други, постановени при действието на чл. 107 от СК от 1985 г. - отм./. Искът е квалифициран от районния съд по чл. 57 СК във вр. с чл. 31, ал. 2 ЗС, като правната квалификация не е променена от въззивния съд /посоченото съотношение е на специална към обща разпоредба/. Следва да се посочи, че елементите на фактическия състав на претендираното обезщетение са същите, като в него не се включва отправянето на покана. Приема се, че такава не е необходима, тъй като ползването се предоставя въз основа на съдебното решение. По касационната жалба. В конкретния случай също е необходимо да се тълкува волята на страните, обективирана в споразумението, което в частта, регулираща отношенията между съпрузите има характер на спогодба, за да се установи какво е естеството на възникналото между тях правоотношение. Ако се приеме, че същото е безвъзмездно, то е било прекратено с предявяване на исковата молба и ищцата разполага с възможността да претендира заплащане на обезщетение за лишаването от ползване за в бъдеще. За времето от влизане в сила на решението за прекратяване на брака до датата на предявяване на исковата молба такова обезщетение не се дължи. При заключение за неговата възмездност, с оглед постигнатото съгласие за заплащане на вноските по кредита от бившия съпруг - ответник, за исковия период от време също не се дължи заплащане на обезщетение за лишаването от ползване. Предявеният иск за заплащане на сумата 6 900 лв., представляваща обезщетение за ползване на 1/2 ид. ч. от съсобствения на страните недвижим имот - апартамент, за периода от 23.04.2012 г. до 23.02.2016 г., е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. С оглед на така установената по делото фактическа обстановка, следва да се приеме, че обжалваното въззивно решение е правилно по своя резултат, но по изложените от касационната инстанция съображения. В обобщение, въззивното решение следва да бъде потвърдено. Не са представени доказателства за направени разноски в настоящото производство от ответника по касация, поради което такива не трябва да се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.