Решение № 1837 от 17.2.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба подадена от О. Баргми, гражданин на Кралство Мароко, срещу решение 6555/07.11.2022 г. постановено по адм. дело 8772/2022 г. на Административен съд София-град, с което е отхвърлена неговата жалба против заповед 5364з-2224/07.09.2022 г. на директора на Дирекция "Миграция" към МВР. Касационният жалбоподател счита, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че нежеланието за доброволно връщане не може да се приема като отказ от съдействие. Счита, че съдът неправилно е приел, че е налице разумна възможност мярката да бъде изпълнена. Направено е искане съдебния акт да бъде отменен с всички законни последици. Не претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение, защото не е представен списък. Ответникът - директорът на Дирекция "Миграция" при Министерство на вътрешните работи /МВР/, чрез юрисконсулт Чорбаджийски, в открито съдебно заседание оспорва касационната жалба, счита същата за неоснователна и недоказана, поради което моли обжалваният съдебен акт да бъде потвърден. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от правна страна следното: Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна: Производството пред Административен съд София град /АССГ/ е образувано по жалба на О. Баргми, гражданин на Кралство Мароко срещу Заповед 5364з-2224/07.09.2022 г. на директора на Дирекция "Миграция" към МВР, с която е продължено принудителното настаняване на чужденеца в СДВНЧ към Дирекция "Миграция" СДВР, с пет месеца и десет дни, считано от 07.09.2022г. до отпаден на пречките по изпълнение на наложената спрямо него принудителна административна мярка, но не по - късно от 17.02.2023г. За да постанови решението си съдът е изяснил релевантните за предмета на съдебен контрол факти. Обсъдил е доказателствата, възраженията и относимата правна уредба. Приел е, че оспорената заповед е издадена при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби. Със същата е продължен срокът за принудително настаняване в СДВНЧ, считано от 07.09.2022г. до отпадане на пречките по изпълнение на наложената спрямо него принудителна административна мярка, но не по-късно от 17.02.2023г. Административният орган е съобразил мотивите, изложени в предложението за продължаване на срока за принудително настаняване. Съдът е приел, че посочените в акта релевантни обстоятелства не са оборени с надлежни доказателства от жалбоподателя в хода на съдебното производство. Обосновал е извод, че чужденецът няма документ за самоличност, няма адресна регистрация в страната, няма средства за издръжка. Съдът достигнал до извода, че при издаване на обжалвания административен акт са изпълнени материалноправните предпоставки за продължаване на принудителното настаняване по чл. 44, ал.8 ЗЧРБ и чл.15 от Директива 2008115/ЕО, поради което е отхвърлил жалбата на чужденеца като неоснователна. Решението е валидно и допустимо, постановено е при правилно приложение на материалния закон. Неоснователни са твърденията в касационната жалба, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон. Изводите на първостепенния съд са законосъобразни и правилно, и са след всеобхватен и подробен анализ на приложимата нормативна уредба от международните нормативни актове и местното законодателство. Заповедта е издадена от компетентен орган по смисъла на чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ директора на дирекция "Миграция" и съдържа предвидените в чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити. Правилно административният съд е приел, че актът е издаден е на основание чл. 44, ал. 6, ал. 8 и ал. 10 от ЗЧРБ, при съобразяване на релевантните за приложението на ал. 6 обстоятелства, а именно дали чужденецът възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване. Предоставената нормативна възможност на директора на дирекция "Миграция", по изключение да издаде заповед за продължаване на принудителното настаняване в специалния дом за срок не по-дълъг от допълнителни 12 месеца, когато лицето отказва да съдейства на компетентните органи или има забавяне при получаване на необходимите документи за връщане или експулсиране към датата на изтичане на разрешения срок на принудителното настаняване по ал. 6, което е в съответствие с член 15, параграф 6 от Директива 2008/115/ЕО. Съгласно посочената разпоредба държавите-членки не могат да удължават посочения в параграф 5 шестмесечен срок на задържането, освен за ограничен срок, който не надвишава допълнителни дванадесет месеца в съответствие с националното законодателство, в случаите, когато независимо от положените от тях разумни усилия, е вероятно операцията по извеждането да продължи по-дълго поради: липса на съдействие от съответния гражданин на трета страна или забавяне при получаването на необходимата документация от трети страни. Не намира основание оплакването на касатора за противоречие на обжалваното решение с чл.172а, ал.2 от АПК. По делото пред първоинстанционния съд са събрани всички възможни допустими и относими доказателства, въз основа на които съдът е изградил фактическите си установявания, подробно обсъдени в мотивите на оспореното решение, и въз основа на които съдът е формирал правните си изводи, за които в съдебния акт са изложени ясни и конкретни мотиви. Неоснователни са възраженията на касатора, че нежеланието за доброволно връщане не може да се приема като отказ от съдействие, и че не съществува разумна възможност мярката да бъде изпълнена. Националният законодател в чл.44, ал.8, изр. 3 от ЗЧРБ транспонира и изискването на чл.15, параграф 4 от Директива 2008/115 в частта, с която се регламентира задължението за прекратяване на предварителното задържане, когато с оглед на конкретните обстоятелства по случая се установи, че вече не съществува разумна възможност по правни или технически причини за принудителното извеждане на чужденеца. Съвкупната преценка на релевантната нормативна уредба сочи, че материалноправните предпоставки, при които е допустимо да бъде продължен срока на принудителното задържане са: компетентните органи да са положили разумни усилия да осъществят извеждането, но въпреки това да е вероятно то да продължи по-дълго поради една от двете причини: 1.) липса на съдействие от страна на чуждия гражданин или 2.) забавяне при получаване на необходимите документи за връщане, като наред с това трябва да е налице и разумна възможност извеждането да бъде реално съществено. Административният съд е пристъпил към проверка дали съществуват още предпоставките за продължаване на срока на принудителното задържане:1.) опасност от укриване или 2.) гражданинът на третата страна избягва ли или възпрепятства ли процеса на извеждане, както и 3.) дали по отношение на него могат да се приложат други достатъчни, но по-леки мерки. Видно от доказателствата по делото по отношение на О. Баргми продължава да е налице опасност от укриване. Този извод е обоснован от факта, че след като е влязъл незаконно в страната, на 17.11.2020г. е бил настанен в СДВНЧ -[населено място] със заповед 4417 ПАМ-33/17.11.2020г. във връзка с изпълнение на заповед 4417 ПАМ-32/17.11.2020г., с която на основания чл.41, т.1 от ЗЧРБ е наложена ПАМ Връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна . На 07.12.2020г. чужденецът е бил освободен от СДВНЧ във връзка с производство по Закона за убежището и бежанците, по което му е отказано международна закрила. Установява се, че чужденецът е изтърпявал наказание лишаване от свобода, като е постъпил в затвора на 15.02.2021г., начало на наказанието 17.06.2021г. С писмо с 102/2021/03.09.2021г.(стр.32 от адм. дело 8772/2022г.) на началника на затвора в [населено място], административният орган е бил уведомен, че чужденецът ще бъде освободен на 07.09.2021г., тъй като е бил осъден на 5 месеца лишаване от свобода за престъпление по чл.279 от Наказателния кодекс. О. Баргми е настанен в СДВНЧ на 07.09.2021г. Установява се, че от Посолството на Кралство Мароко е потвърдено, че ще бъдат издадени документи за пътуване на тези граждани, който пожелаят да се завърнат доброволно. Със заповед 5364з-392/02.03.2022г. настаняването на чужденецът е продължено с 6 месеца, като с него са били провеждани многократни бесени видно от предложение с рег. 5364р-19227/07.09.2022г., но същият е отказвал да съдейства на компетентните орган. По делото няма други доказателства, които да дават основание да се направи обоснован извод, че такава опасност вече не е налице. О. Баргми категорично е заявил нежеланието си за връщане в страната по произход. По отношение на него продължава да е налице и невъзможност да се приложи друга, по-лека мярка някоя от визираните в чл.44, ал.5 ЗЧРБ, тъй като той не разполага със средства за издръжка, с място за живот, социална и финансова подкрепа, медицинска застраховка. Поради това по отношение на О. Баргми продължават да са налице предпоставките на чл.15, параграф 1 от Директива 2008/115. Обективно, видно от доказателствата по делото, само нежеланието на О. Баргми да се завърне доброволно в страната по произход се явява пречка за издаване от посолството на Кралство Мароко на документ за пътуване. Законосъобразни са изводите на административния съд, че отказът на чужденеца да се завърне доброволно в страната си на произход по своя характер представлява поведение, с което се избягва или възпрепятства подготовката на неговото връщане или процеса на извеждането му от страната, като обосновано е прието, че посочените обстоятелства са от значение не само при преценката за първоначално задържане на чужденеца по чл.15, параграф 1, б. б от Директива 2008/115 и за продължаване на задържането в хипотезата на чл.15, параграф 6, б. а от същата Директива, но и по чл.44, ал.8, изр. трето от ЗЧРБ. При условия, че О. Баргми бе дал съгласието си за доброволно връщане, националните компетентни власти биха му издали документ за пътуване и българските компетентни власти биха организирали връщането му до страната на произход. С оглед на горното, съответно на доказателствата по делото и обоснования извод на първоинстанционният съд, че е налице разумна възможност за извеждането на чуждия гражданин. Изложеното прави съответен на доказателствата по делото извода за наличие на предпоставките на чл.44, ал.8 ЗЧРБ, както и обоснован извода за наличие на предпоставките на чл.15, параграф 6 от Директива 2008/115 за продължаване на срока на принудителната мярка и за наличието на оправдана цел на задържането по смисъла на чл.15, параграф 4 от същата Директива. На следващо място в случая общият срок на принудителното настаняване на касатора в СДВНЧ не надвишава максимално допустимия срок от 18 месеца съгласно чл.15, параграф 6 във връзка с параграф 5 от Директива 2008/115, съответно чл.44, ал.8 от ЗЧРБ. За пълнота следва да се посочи, че цитираната в касационната жалба практика на Европейския съд по правата на човека е неотносима към конкретния случай, защото е постановена при различна от установената по настоящото дело фактическа обстановка, и няма как да бъде приложена по аналогия в разглеждания случай. Въз основа на гореизложеното, обжалваното съдебно решение на Административен съд София град следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, на ответника се дължат разноски за касационна инстанция на основание чл.143, ал.3 АПК. Неоснователно е възражението на касатора, за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение, защото не е представен списък, тъй като същото се определя от съда. Поради което, настоящият съдебен състав, счита, че дължимият размер за юрисконсултско възнаграждение следва да бъде в размер на 100 лева, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правна помощ. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК във връзка с чл. 222, ал. 1 АПК, настоящият състав на Върховния административен съд