Решение № 238 от 22.1.2024 г. на ВКС по т.д. № 20228002902458/2022 г.

Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. С. С. и П. С. К. срещу решение № 238 от 21.07.2022г. по в.т.д. № 282/2022г. на Апелативен съд – Варна, с което, като е отменено и потвърдено частично решение № 517 от 22.12.2021г. по т.д. № 161/2021г. на Окръжен съд – Варна, са отхвърлени изцяло предявените от касаторите срещу „Групама Застраховане“ ЕАД искове с правно основА.е чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на суми от по 90 000 лева, обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на смъртта на З. Н. Е., тяхна баба, при пътнотранспортно произшествие от 22.11.2018г. в гр. Варна, със законната лихва за забава от 20.07.2019г. до окончателното плащане. ОплаквА.ята на касаторите са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост - касационни основА.я по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Съдът не е обсъдил събрА.я по делото доказателствен материал в неговата съвкупност – съдебно-психологическата експертиза, заключила за изпълнявана от починалата базова майчина функция в живота на касатора А. С. С., при което загубата още не е преживяна. Неправилни са били и изводите във връзка с приложението на чл. 52 от ЗЗД. Обжалваното решение противоречи на Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 на ОСНГТК на ВКС относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение. З. Н. Е. е била за внуците си като майка. Тя ги е отгледала, възпитала. От ранна детска възраст А. и П., израснали без баща, са живели със своята баба, а след 12 - 13 годишната им възраст, когато майката е работила в чужбина, те са били отглеждА. изцяло от нея. Тези оплаквА.я се поддържат и в открито съдебно заседА.е пред Върховния касационен съд. Касаторите искат решението на Апелативен съд – Варна да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат уважени в пълните предявени размери. От насрещната страна по жалбата „Групама Застраховане“ ЕАД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. По същество на жалбата е изложено, че в конкретния случай липсват доказателства за отношения между касаторите и починалата им баба, които да надхвърлят по интензитет обичайните отношения между баба и внуци, особено пък трайна и дълбока духовна връзка и действително претърпени вреди. Касаторите имат живи родители, които са полагали непрестанни грижи за тях. С определение по чл. 288 от ГПК по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на основА.е чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса какви предпоставки следва да бъдат изпълнени, за да приеме сезирА.ят съд за доказано обстоятелството, че претендиращото обезщетение по чл. 432 от КЗ лице от тези по чл. 493а, ал. 4 от КЗ е изградило с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдА.я от неговата загуба с продължително проявление във времето. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на стрА.те, приема следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изисквА.ята на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от стрА. с интерес от обжалването. За да отмени частично и да потвърди частично първоинстанционното решение, съставът на Апелативен съд – Варна е приел, че към 22.11.2018г. „Групама Застраховане“ ЕАД е било застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Пасат“, с ДК № В 0027ВХ. На същата дата, около 10.00 часа, в гр. Варна, на ул.“Дрин“ № 57, пред месарски магазин на улицата, по причина на водача на автомобила Бахри Бедри Хюсеин, застраховано лице, нарушил виновно правилата за движение по пътищата (движение със скорост от 71.18 км/ч при разрешени в населеното място 50 км/ч, в нарушение на 21, ал. 1 от ЗДвП), е настъпило пътнотранспортно произшествие. Била е блъсната и е починала от травматичните увреждА.я пресичащата от дясно на ляво на автомобила пешеходка З. Н. Е., тогава на 82 години. Водачът е бил признат за виновен за пътния инцидент с влязла в сила присъда № 36 от 23.06.2020г. по н.о.х.д. № 167/2020г. на Окръжен съд – Варна. Пешеходката, с бастун и ръчна пазарска количка с две колела, е предприела пресичане на необозначено място. Тя е можела да премине на зелен за пешеходците сигнал на светофара по пешеходна пътека, намираща се на около 55 метра след мястото на удара, като погледне на ляво и види приближаващия се автомобил. А. С. С., тогава на 35 години, и П. С. К., на 36 години са били внучки на починалата, деца на нейната дъщеря Б. Г.. Съставът на Апелативен съд – Варна е приел, че касаторите – ищци не са легитимирА. да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт. При позоваване на разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 на ОСНГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че в случая не е установено съществуването на изключителност в близостта между баба и внуци, надхвърляща нормално присъщото за тази родствена връзка. Връзката между касаторите и тяхната баба съответства изцяло на характерната и типична за нашето общество връзка между баба и внуци – близост, обич, взаимност, разбирателство, помощ, доверие и уважение. Починала е била всеотдайна и грижовна, раздаваща се за своите внуци баба, ищците са били привързА. към нея и са я обичали и са понесли тежко внезапната й смърт. Само това обаче не може да обоснове справедливо увеличение на предвидимия от застрахователя обем на отговорност. Липсва наличие на особено близка духовна и емоционална връзка с починалия, както и не е преживяна травма от внезапната загуба, по-различна от характерните за подобни случаи скръб и продължително тъгуване. Според въззивния съд децата никога не са прекъсвали връзката със своята майка, която редовно се прибирала в отпуски и ваканции, след средното образовА.е те са учили в чужбина и в последствие са се установили в други градове, където създали семейства (А. – в София, а П. – в ГермА.я). В този смисъл не са били споделени изводите на първоинстанционния съд, присъдил на касаторите ищци суми по 45 000 лева обезщетение. Приетото от този съд базово обезщетение е било в размер от по 90 000 лева, а възприетият процент на съпричиняване от страна на пострадалата, за каквото застрахователят е възразил – 50%. В останалите поддържА. части (по 100 000 лева обезщетение) исковете са били отхвърлени. По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване: Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, присъждането на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, стоящи извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.05.1961г. и Постановление № 5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд, е по изключение, за всяко лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдА.я, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Във връзка с предпоставките за присъждане на обезщетение в такива случаи в мотивите на тълкувателното решение е посочено изрично, че тези лица трябва да са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържА.ето на която търпят морални болки и страдА.я от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страдА.ята на най-близките. Каузалната практиката на Върховния касационен съд след приемане на тълкувателното решение последователно се придържа към разбирането, че правото на баба или дядо и внук да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен родственик се признава по изключение, когато вредите е справедливо да бъдат обезщетени. Това е когато са проявени особени житейски обстоятелства, обусловили създаването на по- голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. Такива обстоятелства са например отглеждането на внуците от бабата или дядото поради различни причини – заболяване или смърт на родителя (родителите), работа в чужбина, дезинтересиране от децата и др. (решение № 26 от 04.06.2019г. по т.д. № 1505/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 92 от 17.11.2020г. по т.д. № 1275/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 17 от 16.03.2021г. по т.д. № 291/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 43 от 27.04.2022г. по т.д. № 597/2021г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 20.07.2022г. по т.д. № 2090/2021г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 50003 от 24.07.2023г. по т.д. № 2760/2021г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 50026 от 25.07.2023г. по т.д. № 2401/2021г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 50099 от 23.11.2023г. по т.д. № 1720/2022г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.). По основателността на касационната жалба: С оглед практиката на Върховния касационен съд в тълкувателно решение, както и трайната и непротиворечива каузална практика на този съд, касационната жалба е частично основателна. Въззивното решение в частта, в която е прието, че касаторите – ищци не са легитимирА. да получат обезщетение за неимуществени вреди поради смъртта на тяхната баба при пътния инцидент от 22.11.2018г., е постановено в отклонение от съдебната практика (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК), при нарушение на материалния закон – чл. 52 от ЗЗД, и е неправилно (чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК). Въззивният съд не е съобразил конкретните обстоятелства относно отношенията между ищците и тяхната баба З. Н. Е. приживе и преживявА.ята им, свързА. с нейната неочаквана и внезапна смърт. Доколкото не се налага извършването на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия, спорът, по аргумент от чл. 293, ал. 3 от ГПК, следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция. Съгласно събрА.те писмени и гласни доказателства (показА.ята на свидетелите Т. П. М.а, Е. Ц. Н., Г. Й. К. и Б. П. Г.), между починалата З. и нейните внуци е съществувала силна и трайна връзка. А. и П. са отраснали в дома на баба си и дядо си в гр. Варна. Първоначално всички са живеели в едно домакинство, като бабата и дядото са помагали при отглеждането на децата (бащата е напуснал семейството в ранната им възраст съответна на 18 месеца и 3 месеца), а средата на деветдесетте години, след като дядото е починал, майката заминала на работа в ГермА.я, за да осигури семейството. През този период и до завършване на училище тяхната баба е поела всички непосредствени грижи за двете момичета. Общуването на касаторите с тяхната баба не е било прекъснато и след заминаването им в чужбина, където са продължили образовА.ето си, съответно след като са заживели отделно и са имали свои семейства – А. в гр. София, а П. – в чужбина. Пострадалата, макар на 82 години, е била в добро здраве за възрастта си. Живеела самостоятелно. Чували се редовно, гостували си. А. посещавала своята баба с децата си. Свидетелите са дали показА.я и за страдА.ята на двете сестри от смъртта на тяхната баба. Неочакваната й и внезапна смърт било силно травматично преживяваване. Съгласно изслушаната в първоинстанционното производство съдебна психологична експертиза А. С. С. не е преработила загубата и последиците от психотравменото преживяване. Предвид внезапната и неочаквана загуба на своята баба и спецификата на техните взаимоотношения (бабата З. е изпълнявала базова майчина функция), тя е преживяла първоначален шок от инцидента. Препоръчителна е психотерапия за преодоляване на последиците. Тези факти налагат извод, че З. Н. Е. е осъществявала родителска функция спрямо ищците, при което се касае за особени житейски обстоятелства и създадена по-голяма от близостта, нормална за родствената връзка баба – внуци. Между пострадалата и касаторите са били изградени трайни отношения на изключителна привързаност, обич и уважение. Поради изградената много близка връзка на касаторите са били причинени страдА.я, сравними с тези на най-близките и е справедливо присъждането на обезщетение по чл. 52 от ЗЗД. За създадената трайна и дълбока емоционална връзка с починалата е без значение, че касаторите са имали непрекъснатата връзка с майка си, че са завършили висше образовА.е в чужбина, а след това трайно са заживели извън Варна. Връзката с майката и техният самостоятелен живот след завършване на образовА.ето им са естествени житейски обстоятелства, които не изключват изградените много близки отношения с тяхната баба, с която са продължили да общуват непрекъснато до смъртта й. С оглед всички обстоятелства относно болките и страдА.ята на касаторите от смъртта на тяхната баба, справедливо обезщетение за поправянето им се явяват суми от по 50 000 лева, съответстващи на обстоятелствата на случая (Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС - т.11). Обезщетения в този размер отчитат още конкретните обществено- икономически условия към датата на увреждането, както и като ориентир – нарастващите нива (лимити) на застрахователно покритие по застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите (решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 4 от 08.03.2021г. по т.д. № 2940/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.). Размерът е аналогичен на присъждА. в практиката на Върховния касационен съд обезщетения в сходни случаи – за подобна родствена връзка и пътен инцидент, близък по време с процесния (решение № 50099 от 23.11.2023г. по т.д. № 1720/2022г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.). Съобразяването на практиката на ВКС по аналогични случаи също обосновава обезщетенията като справедливи (решение № 214 от 08.01.2019г. по гр.д. № 3921/2017г. на ВКС, ГК, ІV г.о.). На 19.04.2019г. касаторите са предявили претенция за обезщетение пред застрахователя (молба вх. № 10-03-726) и от тази датата е дължима законна лихва за забава. В хипотезата на пряк иск от увреденото лице срещу застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в застрахователната сума по чл. 429 от КЗ се включва дължимото от застраховА.я спрямо увреденото лице обезщетение за забава за периода от момента на уведомяване на застрахователя, респективно предявяване на претенцията, в който смисъл също е съдебната практика, споделяна от настоящия съдебен състав (решение № 128 от 04.02.2020г. по т.д. № 2466/2018г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 50106/03.11.2022г. по т.д. № 1865/2021г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 50001 от 03.02.2023г. по т.д. № 2530/2021г. на ВКС, ТК, І т.о. и др.). По делото лихва за забава е претендирана от 20.07.2019г. и с оглед диспозитивното начало, от този момента тя следва да бъде присъдена. Реализирана е гражданската отговорност на застрахован при ответника водач на лек автомобил, след допуснато от него виновно противоправно поведение – нарушение на разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, от което от касаторите са претърпени вреди – болки и страдА.я в резултат на смъртта на тяхната баба З. Н. Е.. Противоправното и виновно поведение на водача (управление на лекия автомобил със скорост от 71.18 км/ч при позволени 50 км/ч) е признато с влязла в сила присъда, задължителна за гражданския съд (чл. 300 от ГПК). Обстоятелството е потвърдено и от заключението на повторната съдебна авто-техническа експертиза, изслушана в първоинстанционното производство. Общо определените базови обезщетения следва да бъде намалени с 20% (1/5) поради съпричиняване от пострадалата З. Н. Е. на пътния инцидент. Тя е пресякла платното за движение не на пешеходна пътека и без да се съобрази с идващото превозно средство. Обстоятелствата са безспорно установени от първоначалната и повторната съдебна авто-техническа експертиза, както и от показА.ята на Салар Фахредин Исмаил, свидетел на инцидента. Възражението на застрахователя, направено своевременно още с първоначалния отговор на исковата молба, че пострадалата е предприела пресичане на платното за движение не по пешеходна пътека в нарушение на чл. 113, т. 1 от ЗДвП и по този начин е допринесла за получаване на телесните увреждА., причинили смъртта й, е основателно. Съгласно задължителната практиката на ВКС и ВС, обективирана в т. 7 от Постановление № 17 от 18.11.1963г. на Пленума на ВКС и т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато със свое противоправно поведение пострадалият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им. При определянето на степента на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД се взема предвид степента на каузалност на поведението на делинквента и пострадалото лице и съотношението между техните действия или бездействия. При извод, че поведението на пострадал е в причинна връзка с настъпването на злополука и основА.е за приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване на обезщетението, съдът следва да съобрази степента на приноса за настъпването на вредите. Това предполага съпоставяне на поведението на пострадалия с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат. Паралелът и сравнението в поведението на участниците в движението с оглед задълженията, които всеки е длъжен да съблюдава, обосновава конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и разпределянето на отговорността за причиняването на деликта. В този смисъл е каузалната практика на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя изцяло (решение № 117 от 08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, І т.о. и др.). В случая в нарушение на забраната на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП за превишаване на стойности на скоростта в км/ч, водачът е управлявал автомобила (превозно средство от категория „В“) със значително по-висока от позволената за населеното място скорост – 71.18 км/ч. При движение с позволените 50 км/ч и реакция спрямо тази скорост, водачът е имал възможност да реагира адекватно, като предотврати пътния инцидент посредством аварийно спиране. Управлението на автомобила със скорост значително над разрешената в населено място на платно за движение в близост до оживена търговска улица в голям град, по която преминават много хора, включително възрастни, прави приноса на водача за настъпване на ПТП значително по-голям спрямо този на пешеходката, пресякла платното за движение не по пешеходна пътека и без да се съобрази с приближаващото превозно средство в нарушение на чл. 113, т. 1 от ЗДвП. При съпоставяне на поведението на пострадалата с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат – смъртта на З. Н. Е., приносът на пострадала е не повече от 20% (1/5). Поради изложеното въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение и исковете на А. С. С. и П. С. К. по чл. 432, ал. 1 от КЗ до предявените размери от по 40 000 лева са отхвърлени, следва да бъде отменено, като тези искове бъдат уважени (чл. 283, ал. 2, пр. 1 от ГПК), със законната лихва за забава от 20.07.2019г. В останалата част въззивното решение следва да бъде потвърдено - в частта, с която е отменено, съответно потвърдено решението на Окръжен съд – Варна за отхвърляне на исковете по чл. 432, ал. 1 от КЗ над размера от 40 000 лева до 90 000 лева, със законната лихва за забава от 20.07.2019г. По разноските В първоинстанционното, въззивното и касационното производство от касаторите не са направени разноски и такива по чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 81 от ГПК не се присъждат. На основА.е чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА на адв. Н. А. М. следва да бъде присъдено възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на А. С. С. и П. С. К. от общо 16 804 лева. В първоинстанционното производство при материален интерес от 100 000 лева са претендирА. по 3 000 лева възнаграждение, което е под минималното от 3 230 лева (чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения), или при претендирА. по 100 000 лева и присъдени по 40 000 лева, са дължими по 1 200 лева възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на двете представлявА., общо 2 400 лева. Във въззивното производство въз основа на материален интерес от по 90 000 лева и присъдени по 40 000 лева са дължими по 1 436 лева възнаграждение (общо 2 872 лева), а при същия материален интерес и уважени искове за допускане на касационно обжалване - по 1077 лева възнаграждение или общо 2 154 лева (чл. 9, ал. 2, вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения). Приложима е действалата до подаване на касационната жалба редакция на наредбата. За разглеждане на касационната жалба при дължими по 7 850 лева минимално адвокатско възнаграждение се присъждат по 3 489 лева или общо 6 978 лева в редакцията на наредбата към датата на откритото съдебно заседА.е пред касационния съд. Поради частичното отхвърляне на исковете касаторите дължат на ответника съответната част от направените разноски в първоинстанционното, въззивното и касационното производство – общо 1 772. 20 лева, на основА.е чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, вр. чл. 81 от ГПК. При направени от застрахователя разноски в първоинстанционното производство от 1 184 лева, припадащата се на касаторите част са 592 лева или с оглед изхода на делото в това производство – 355. 20 лева от разноските (отхвърлени претенции за 120 000 лева от предявени 200 000 лева). Във въззивното производство припадаща част от разноските на застрахователя са 250 лева юрисконсултско възнаграждение и 1 800 лева платена държавна такса за въззивна жалба. Дължими са 1 139 лева от разноските при отхвърлени 100 000 лева от 180 000 лева, а в касационното производство 278 лева от претендирА.те 500 лева разноски за юрисконсултско възнаграждение, при същия материален интерес. Разноските за юрисконсулт са съответни на предвиденото в чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25а, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Върху присъдените суми на обезщетенията от по 40 000 лева следва да бъде определена за плащане от застрахователното дружество ответник държавна такса от общо 6 430, на основА.е чл. 78, ал. 6 от ГПК за всички съдебни инстанции, съгласно чл. 1, чл. 18, ал. 1, ал. 2, т. 1 и т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК) - 3 200 лева за първоинстанционното производство, 1 600 лева за въззивното производство, 30 лева за допускане на касационното обжалване и 1 600 лева за разглеждане на касационната жалба. Касаторите - ищци са били освободени от заплащане на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 1, т.4 от ГПК. Застрахователят дължи и 120 лева разноски за допуснатата съдебно-психологическа експертиза (половината от платените от бюджета на съда 400 лева и съответно на уважената част от исковете). Воден от горното съдът